І.
Обща характеристика на българското философско
наследство:
1. Разватието на философията е развитие на все-човешкото познание – как се
проявява и предявява съществуващото според законите на
философията/философския дискурс:
философията като философски анализ-в-
синтез на историческите събития и процеси.
Той обхваща както актуалните за
съответното време проблеми, така и концепциите за тяхното разрешаване. По
своите задачи и цели българската философия не се различава от която и да е
било философия – в Европейската философия битува секуларизацията, ясното
разграничаване между религия и познание/наука, докато в българската това
разграничение настъпва малко по-късно заради закъснелия Ренесанс по нашите
земи. В различните години акцентите и проблемите в бг философията са
различни. Дисциплината История на българската философска мисъл изследва и
предлага анализ както на духовните, така и на обществените принципи, които са
във фундамента на нейното развитие.
Предмет на българската философия са
теоретичните концепции, съдържащи проблемите, задавани през годините,
както и начините за тяхното разрешение.
Задачата й е научно да се посочи и
разкрие развитието на нашата философия. В следствие на това се констатират
две равнища на БФМ
:
1) национално
– отнасящо се до степента на принос и
значение на философията във формирането на българската духовност и култура,
ще рече – за развитието на самото общество;
2) световно
– БФА е причастна към
световната философска мисъл и има принос към нея. Нас ни интересува първото
ниво – как и защо са се пораждали различните концепции, начини и методи в
БФМ.
2. Периодизация на БФМ
– три периода, като битуват и
подпериоди/етапи(периодизацията е логическа закономерност на основните
моменти от развитието на философията по време на нейното хронологическо и
идейно развитие, като по този начин се разкриват какви идеи, кога са се
зараждали, изчезвали ли са и ако не – как са се развивали – констатира се
приемствеността в нашата духовно-научна традиция;
период е времеви отрязък,
носещ отпечатъка на своето време – всеки период носи същността на
мисленето, има ли филиация на идеите или се конструират нови такива;
периодът се дели на етипи
): всеки от трите периода има своя специфична
проблематика, неразривно свързана с изцяло нефилософски условия/фактори:
общо държавно развитие, икономика, политическите и социални институции, що
задават социалната обстановка:
-
Първи период
– Българска средновековна философия(от създаването на
БД до ХІХв.)
: Характерно за първия период е доминацията на теологията и
теологичното мислене. Получава се чрез приемане на християнстовто, а
условията за това са приемането на глаголицата, а в последствие – и на
кирилицата като официална азбука. И заради това авторите по онова време са
предимно богослови, що анализират и излагат определени решение на
богословски проблеми, свързани с онтологията, космогонията,
гносеологията, етиката и различни природно-научни проблеми. Има идеи,
които са привнесени от езически вярвания, но като цяло доминира
христологичната парадигма. През Ср. се формира категориалния апарат на
БФМ. Този период се разделя на три етапа: 1) Свързан е с дейността на
Преславската и Охридската школа и с дейността и учението на богомилите;
2) вторият етап се свързва с Търновската книжовна школа и Исихазма; 3)
третият етап представлява дейността на българските католици – нашите
първи /предпаисиеви/ възрожденци.
-
Втори период(ХІХ – Възраждане/Освобождение)
: За разлика от Европа при
нас няма ясно изразено разделение между отделните прослойки в обществото
– идеалът за свободата и борбата за неговото осъществяване обединяват.
Започва действителната секуларизация, като по този начин философията се
обособява като самостоятелна наука в България. Акцентът е строго научен и
главно – хуманистично-просветителски.
-
Трети период(следосвобожденски)
: За разлика от Възраждането, когато
чорбаджиите са помагали младежите да учат предимно в Русия, през третия
период това се е правило предимно в Западна Европа – Австрия и Германия.
В отлика от енциклопедизма на просвещенската идея при Възраждането, тук
вече се формира строга научна профилираност на учените-философи.
Характеризира се с изключителна идейна динамика, изразяваща
многостранното развитие на БФМ. Редица наши млади момчета стават
студенти в Европа и те донасят нови идеи, които или просто поддържат, или
развиват самостоятелни и нови концепции –
разделение на епигони и
новатори
. Сред новаторите са Димитър Михалчев, Тодор Павлов, Янко Янев
и др. Най-голямо парадигмално разнообразие, изразено в развиването на
различни теорийни концепции: 1) неокантианство; 2) марксизъм; 3)
прагматизъм; 4) фроидизъм; 5) дуализъм/психо-физически паралелизъм; и
др.
3. Значение на История на БФМ
: Проследяване развитието на БФМ в България е
един от най-значимите способи за изследване на насоките при конструирането и
консолидирането на българската национална духовност и култура. Зебелязва се
корелация между идейно развитие, идейни постановки и социално-политически
условия.
ІІ.
Светогледно религиозни идеи преди христианизацията на
България
:
1. Теоретичната мисъл в България е изначално свързана с постепенното
консолидиране на трите основни етноса, създали днешната българска нация.
Елементи от тяхното светогледно теогоническо/космогоническо мислене могат
да се открият и днес, като своеобразен елемент в разбирането ни за
мирозданието. Когато говорим за светогледът на тези три племенни групи,
трябва да отбележим, че иде реч за един приказно-фантазен мироглед, а именно
– митос/митологос.
2.
Първият и най-стар народ са траките
. Общо мнение е, че траките нямат
писменост, но съвременните изследвания доказват, че тази теза подлежи на
преоценка. Интересно е, че
тракийската митологична нагласа е по-стара от
гръцката
– ние
говорим за тракийски и гръцки орфизъм
, основан върху
древния мит за космогонията на света. Тракийската митология се основава на
стар култ, който води до началото на култа към Дионис. Орфизмът като
официална религия/митология на тракийцийците се развива около дуалията
сетивен и идеален свят – сетивният е фалшивият/светът на сенките, паралел с
Платон и Пещерата на сенките. Разбирането в орфизма е, че човешката природа
е двойнствена – човекът се е родил от прахта на Дионис: Фениксът, и притежава
соларното/слънчевото (небесното) начало от Дионис и хтоничното/лунното
(земното/бесното) начало от титаните:
Той-Е-Едновременно-
Дух/Огън/Пламък-И-Материя/Пепел/Дим!
Култът към Дионис е новописание
на Орфическия култ. Така човекът представялва едновременно смъртното и
безсмъртнато – тленото и вечното – едното и другото/многото:
Двусветник/Двусъщник!!
Той-Е-Пряката-Връзка-Между/На-Бога-И/Со-
Света!!!
Защото –
Той: Човекът/Синът – Е-И-Другият: Богът/Отецът – Во-
Себе-Самият: Светът!!!...
По този начин Орфизмът се отличава от гръцкия
вариант на този култ със своята мистичност:
Отликата –
Дионисово/Аполоново-Начало: Митос-Логос!!!
Тази мистика се разкрива чрез
орфическата космогония(Хаос, Яйцето, Фанес). Нарича се Орфизъм, защото най-
яркият разпространител на Култа към Дионис е тракиецът Орфей. Друг месия на
тракийския орфизъм е Сабазий!
3.
Каква е разликата между тракийския и гръцкия орфизъм
: Тя се състои в
това, че тракийските представители на орфизма вярват в безсмъртието на
душата, като смъртта за тях е единствено преминаване от една в друга
реалност(миров паралелизъм на душевното/духовното преселение/
(все)присъствие във вечността). Това може да се осъществи предимно чрез
четене на свещени текстове и определен вид аскеза. От една страна орфизмът се
разпространява от Орфей, а от друга – от Замоксис(римлянин). Тракийският
орфизъм се характеризира с противоречието между материалистично/физично и
идеалистично/метафизично, като основна роля в този процес са изиграли идеите
за душата и духовното преживяване. Основното е новият стремеж на човека към
единение с божественото, като това не се осъществява на базата на оргия, а по-
скоро – като душевно изразяване. По този начин човекът се превръща в
дуалистично същество, състоящо се от безсмъртна душа и смъртно тяло. Чрез
душата си човекът се превръща в част от всемирния творец – затова душата
нарича се безсмъртна. Именно от душата на преден план излиза идеята за
доброто и злото, ще рече – душата придобива нова роля както в личиня, така и в
социалния живот на хората. Това по своята същност представлява светогледа на
тракийците.
4.
Славяни
: Със своите разбирания, одухотворяващи предметите и явленията в
заобикалящия ги природен свят в образите на разнообразни същества, разбирани
като материални същности със свръхестествени качества, славяните биха могли
да бъдат определени като холисти. От друга страна наличието на върховен бог –
Перун, и на добре оформен култ към мъртвите, придружен със два задгробни
живота, говори за едно макар и елементарно разбиране, че има нещо извън
материалния свят. Такова трансцедентно/отвъдно нещо би било възможно да е
самият демиург, но на нивото на славянското мислене не би могло да се даде
отговор. Сравняването на славянските разбирания с тракийските говори за едно
изоставане, което най-ясно се вижда във отношението към тялото. При траките
тялото започва да играе второстепенна роля и целта е душата, то за славяните то
е част от задгробния живот.
Нашите славянски прародители не правят
разлика между духовно и чисто материално/телесно
, като това продължава до
средата на ІХ в. Пантеизъм – две подбожества: Чербог и Белбог: именно заради
това те са почитали и природата.
5.
Прабългари
: Те са може би най-монотеистичният народ(тангризъм) – бог
Тангра – не лично има, а е като понятието/нарицанието „господ“. Космогонията
на прабългарите твърди, че Тангра е създател, властелин, повелител и дарител на
живота, благата и нормите на всичко съществуващо – как във видимото, тъй и в
невидимото. Моралните норми произлизат от него – той въздава крайно
възмездие по отношение на всички и всичко. Израз на благодатта на Тангра е
така наречената Оренда – свръхестествените свойства на божеството, които
могат да обладаят както хора, така и предмети единствено по негова воля. Ханът
е върховен властелин по подобие на върховния бог: той не се избира, защото е
хан по произход; чрез него е осъществен промисълът на Тангра; израз на това е
изначалната надареност на владетеля с оренда, която се пренася върху цялото му
потомство; никой не може да оспорва решенията на владетеля. Понеже ханът е
едва ли не „живият бог на земята“ – негово най-ярко/характерно проявление, то
който не спазва повелите на хана, не спазва божиите повели и ще го постигне не
само земно, но и небесно възмездие. Подобен род разбирания играят съществена
роля в консулидацията на трите етноса в една народност. Тези вярвания имат
пряка проекция в социалния живот на прабългарите – светогледното разбиране
за бог Тангра е в основата на българската държавност дори и след началото на
консулидацията между трите етноса.
6.
Обобщение
: По зараждането си и своята филиция идеите на българската
философичност и културност са надемпирични и ориентирани към
трансцедентното. Синтезът на три култури и влиянието на много външни такива
за културността на българина предзадава един солиден континиум от идеи и
концепти, търпящ своето развитие и разширение в историческия ход на
балгарския свят.
ІІІ.
Философско-религиозни идеи в България през ІХ в.:
1. Християнизацията на България сама по себе си се явява водещ фактор за
развитието на БФМ след ІХ в., а освен това тя влече и още един водещ фактор –
политическият и икономически стабилитет на страната, ориентиращ
обществения взор към хоризонта на културния прогрес. Християнизацията има
последстивя в няколко насоки: 1) консолидация на трите етноса/култури в една
народност/култура; 2) то носи ново разбиране за космологичния ред и
нравствената система. По този начин се дава възможност да се отоговри на
въпроси, които са интересували нашите прадеди, а именно – за битието на
човека(антропология), за заобикалящото го битие(онтология), за тяхната
същност(метафизика), както и етически въпроси, свързани със смисъла и целта
на човешкото съществуване(аксиология). Приемането на глаголицата, а в
последствие – и на кирилицата, спомага за създаването и утвърждаването на
автентична българска духовност и култура. Тя е специфична и своеобразна, но
традиционно присъства във всеки един етап и период от нашето развитие.
Християнизацията води до появата на нашата писменост – израза/лицето на
водещите културни модели.
2. Фундамент на българската богословско-философска мисъл се явява
първоучението на братята Кирил(възпитаник на Магнаурската школа) и
Методий.
3. Философско-богословска концепция на светите братя
: Кирил е бил учен от
водещи византийски философи. Познавал е античната философия. Кирило-
Методиевата традиция за първи път задава на славянски език богословско-
философските понятие: естество, свойство, природа, битие, небитие, вещ, бог,
същност, вселена, закон и пр. Развиват се основните проблеми за същността на