ВРЪЗКАТА  ЧОВЕК - РОДЕН ЕЗИК СПОРЕД ИВАН ВАЗОВ 

В СТИХОТВОРЕНИЕТО” БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК”

УВОД:
     Стихотворението “Българският език” е поетичен израз на съкровените чувства на 
Иван Вазов към родното слово. Написано по повод негативното отношение към него то 
предизвиква чувство на гордост и възхищение у всеки родолюбив българин. 
ТЕЗА: 
        С художествена убедителност творецът споделя виждането, че родният език най-
дълбоко отразява мислите и чувствата на човека. Връзката между тях е една от 
нравствените опори на личността, нейна духовна крепост. Чрез родното слово човек 
опознава света, осъзнава своята национална принадлежност и историческа значимост. 
Лекомисленото отричане и обругаване на българския език е равносилно на 
самоунищожение и забрава. За истинския родолюбец езикът е светиня, която 
заслужаве признателност, грижа и защита от недобронамерените към него. С 
ненадминато майсторство Вазов доказва поетичните възможности на езика и правото 
му на достойно съществуване като неотделима част от българщината. 
ДОКАЗАТЕЛСТВО: 
      Стихотворението е изградено като обръщение към одухотворения образ на езика, 
което създава усещане за жива връзка между поет и слово. Инверсията “език свещен” 
внушава идеята за божествения произход на българското слово. Но не само святостта 
на езика приобщава човека към него. С притежателното местоимение “моите” Вазов 
разгръща идеята за съдбовната връзка на човека с живота на предците, с родовото 
начало. Натрупването на съществителни имена в градация “мъки”, “стонове”,”ядове” 
доказва неотделимостта на словото от трагичната участ на народа. Рисувайки 
мъченичеството, а не светмата страна в историята, лирическият герой защитава 
идеята, че чрез езика може да се превъзмогне страданието, да се намери спасение. 
Словото като носител на национално самосъзнание е съхранило българщината през 
вековете на изпитания. 
      За лирическия герой българският език не е само съкровена връзка с миналото, но и 
част от най-свидното за всеки човек. Чрез местоимението “тая” Вазов слива образите 
на майката и Родината в едно неразделно цяло. Поетичната метафора “тая, дето ни 
роди” внушава идеята, че без родното слово човек не би могъл да се осъзнае като 
личност и като част от българския народ. 
       В края на първата строфа чрез контраста “радост - ядове” Вазов разкрива 
противоречивите чувства на лирическия герой към родното слово. Тавталогията “ядове 
отровни” внушава болката му от грубите и безпощадни обвинения. За да защити 
духовната крепост на българщината, лирическият герой влиза в полемика /спор/ с 
клеветниците и хулителите на българския език. Във втората и трета строфа със силата 
на собственото си слово творецът изгражда най-красивата характеристика на 
българския език в поетична форма. Гордостта и възторгът от красотата на словото се 
сблъскват с гнева и болката на поета от обругаването му. Изградената опозиция чрез 
епитета метафора “ звуци сладки” и инверсиите “език прекрасен” - “хули гадки” 
внушава идеята за високата естетическа същност на езика и оскърбителното му 
отричане. Обругаването на родното слово е затворило пътя на българина към 
красотата. Той не може да я почувства, да я изрази. Воден от искреното си родолюбие, 
Вазов не съди невежеството му, а отправя страстен призив да осъзнае прелестта на 
езика. Чрез риторични въпроси лирическият герой влиза в диалог с езика като с живо 
същество, загубило своите близки, отрекли родството си с него. Изгубеният,”охулен”, 
“опетнен” език трябва да бъде преоткрит, пречистен, прославен. На несправедливите