02.10.2007

Дидактика – наука за начина на обучение на детето
didasko – (гр. уча някого)

Дидактика – началото на 17в., обособява се от философията

Волфганг Ратке – първият, нарекъл себе си дидактик – лице, което се занимава пряко с обучението
Развитието на дидактиката минава през определени периоди.
Първият е т.нар. донаучен период – до Коменски (до 17в.)
Вторият  – периода след Коменски,  научен  период в развитието на дидактиката, т.е.  относително 
самостоятелна наука (да има свой собствен предмет на изучаване, категории, закони...)
Онтодидактика – редуциране на знания
Коменски обособява в една система знанията, натрупани до момента. Това е началото на втория 
период.
Според Безпалко (

не съм сигурна дали съм го разчела правилно името)

 има и трети период – 1950г. 

Силно влияние оказва кибернетиката, информатиката, съвременните технологии.

23.10.2007

Научен статут на дидактиката

(въпрос №2)

Дидактиката като относително самостоятелна наука през 17в. – Ян Коменски
Първи,   нарекъл   себе   си   дидактик   –   Ратке,   но   с   Коменски   започва   развиването   й   и 

обособяването   и   от   философията.   Той   се   запознава   с   практиката   и  я   систематизира.   Формулира 
предмета на дидактиката. Коменски: „Дидактиката е изкуството да научиш всеки на всичко.” Той е 
енциклопедист   в   своите   възгледи.   Създал   учебник   –   искал   да   представи   всичкото   знание   от 
необходимите   области.   Комески   разглежда   проблема   на   възпитанието   в   рамките   на   обучението. 
Възпитанието е част от обучението, т.е. чрез обучението се възпитава.

18-19в.   –  Йохан   Хербарт.   Той   обръща   това   схващане   на   180°.   Говори   за   възпитание   и 

педагогика   –   те   включват   в   себе   си   дидактиката.   От   времето   на   Хербарт   този   проблем   е 
изключително   дискусионен.   Хербарт   налага   класическото   разбиране   на   педагогиката   (Обща 
педагогика).

Педагогиката включва 3 основни дяла:
I – Увод (основи) на педагогиката – разглежда фундаменталните проблеми, свързани с нейните 

предмет, закони, закономерности, основни понятия.

II  –   Теория   на   възпитанието   –   основни   проблеми   на   възпитанието,   възпитателен   процес, 

основни характеристики, методи, форми на възпитание.

III – Теория на обучението / Дидактика
Това разделение е валидно и до днес.

Процеси на интеграция и индиференциация водят до появяването на нови научни области.
Диференциацията се осъществява на базата на обособяването на I, II и III дял в отделни науки.
На базата на Теория на възпитанието – Наука за възпитанието; за някои това е  педагогиката.
На базата на Теория на обучението – Наука за обучението – Дидактика (Дидактология?)
Имало е период – Дидактика и Педагогика са се разглеждали като кръстни науки – имали са 

обща част, и собствени части. Сега се разглеждат относително самостоятелно.

Близка връзка на Дидактиката с Психологията.

Философски   направления,   които   оказват   влияние   върху   развитието   на   Дидактиката   – 

Логически   позитивизъм.   Много   от   основните   понятия   в   Дидактиката   се   тълкуват   на   базата   на 
логиката (отношение-причина-следствие). Търсене на логическа връзка и взаимозависимост.

Силно влияние  –  Философията  на   прагматизма  – най-ярък  представител на   педагогическия 

прагматизъм е американския философ Джон Дюи. Характерно за прагматизма – учениците трябва да 
изучават такива учебни предмети, които ще им бъдат необходими в живота. И да формира умения за 
пълноценното им реализиране в живота. Наблягат на практическите умения.

Философия на екзистенциализма – основен постулат – активната свобода, т.е. човек е активно 

свободен да избира своя начин на живот. Широк диапазон от хора – от силно религиозни (Киркегор) 
до атеисти  (Жан  Пол  Сартр),  от крайни песимисти  до  крайни оптимисти – всички ги обединява 
стремежът към активна свобода. Учениците да имат по-голяма свобода при избора на предметите.

Кибернетика  (наука за управление на системи) – силно влияние върху Дидактиката. Основни 

пътища за управление на дидактическата система.

Социология  – при наличие на голяма диференциация в обществото социологията помага за 

очертаване на проблемите (пр.: отпадане на ученици от училище).

Предмет на Дидактиката (по предмета на изследване се различават науките)

Обучението е бинарна дейност – реализира се с 2 основни дейности – преподаване и учене. 

Субект на преподаването е учителят, а на ученето – ученикът.

Краевски  (дава   някои   основни   неща,   свързани   с   предмета   на   Дидактиката)   –   предмет   на 

Дидактиката   е   връзката   и   взаимодействието   между  преподаването  и  ученето;   тяхното   единство. 
Акцентира   се   на   дейностите,   а   не   на   субектите.   (педагогическата   психология   акцентира   върху 
субектите).

Функции на Дидактиката
Най-основните са 3:
- теоретична функция (т.е. Дидактиката развива теоретичните проблеми на обучението)
- приложна функция
- прогностична функция (т.е. винаги трябва да гледаш напред, в бъдещето)

06.11.2007

Реформаторски идеи и практики за организиране на обучението

(въпрос №4)

Георги Бишков – „Реформаторска педагогика”

Във всяка дейност винаги има реформи. В педагогическата дейност също. Представителите на 

тези иновации  -реформатори. Реформаторска педагогика – в България терминът идва от Германия, 
Франция – Ново образование, Англия – Активно възпитание.

Начало на реформаторската педагогика – края на 19в., като особено силно влияние реформата 

има през първата половина на 20в.

Някои изследователи обособяват 2 периода в развитието на реформите, други - 3. Тези периоди 

са условни, субективни.

Два са по-съществените периоди:
I – от края на 19в. до Втората световна война
II – след Втората световна война до наши дни
Най-същественото   в   реформата   на   първо   място   е   активността   на   ученика   в   процеса   на 

обучение. Считат, че детето е активен субект. Променя се виждането, че учителят е основен субект в 
обучението – той дава знанията, управлява процеса на обучението, а ученикът е пасивен обект. Това 

схващане – педагогика на въздействието – господства дълго време. От Древността до сега: монолог, 
диалог, обем знания, енциклопедизъм...

Постепенно   реформаторите   налагат   схващането,   че   ученикът   активно   участва   при 

сътворяването   на   собствената   си   познавателна   структура.   От   педагогика   на   въздействието   към 
педагогика на взаимодействието, на сътрудничеството. Преди: отношение субект-обект, сега: субект-
субектно отношение.

Друго съществено: по-голяма познавателна самостоятелност на ученика. Ролята на учителя е 

дискретна, той трябва да стимулира и коригира познавателната дейност.

Друго  важно: учителите  придават акцент на интересите на всяко едно дете, съобразяване с 

личните интереси.

Друго   важно:   детето   (ученикът)   вече   е   център   и   всички   институции   и   педагогически 

въздействия трябва да бъдат съобразени с него (Педология – наука  за детето – детето е центъра, 
основен субект).

I период в развитието на реформаторството.
Началото се поставя с книгата на френския педагог Едмонд де Мулен – „Новото възпитание”. С 

тази   книга   се   преобразува   схващането   за   педагогическия   процес   в   училище.   Пледира   се   да   се 
осъществява процес на взаимодействие. Де Мулен набляга, че детето трябва последователно да се 
активизира,   т.е.   в   максимална   степен   самостоятелно   да   се   активизира.   Противопоставя   се   на 
схоластиката, съществувала в обучението.

По-видни представители през I-ви период:
Адолф Фериер  – първи председател на международната лига на новото възпитание.. Той се 

противопоставя   на   организацията   на   обучението   в   училище,   счита   го   за   негативно,   забавящо 
развитието на детето.

Елен Кей – шведска педагожка – защитничка! на правата на детето – всеки гражданин и всяко 

дете има свои права (и за правата на жената).

„Векът на детето” – Елен Кей – определя 20в. като векът на детето. Много ярка застъпничка за 

правата на децата.

Мария Монтесори  – италианка, лекар по образование, първата жена – доктор по медицина. 

Работи   за   възпитанието   и   обучението   на   деца   в   предучилищна   и   начална   училищна   възраст.   В 
началото – с деца с проблеми, по-късно продължава да работи с всички деца, масовото училище. Тя 
създава т.нар. домове за деца. В тях тя осъществява своите идеи за организиране на обучението. 
Характерно за тях – обособява ателиета (музикални, математически, приложни). Всяко дете може да 
посещава дадено ателие според интересите си. Не се иска обособяване на определени групи – има 
мобилност – така се активизират. Делото на Монтесори по-късно продължава синът й. Тя остава в 
историята като педагог, очертал много от съвременните организации в обучението.

В САЩ  –  Джон Дюи  – американски педагог. В Чикаго създава училище, в което реализира 

идеите си. Той търси прагматизма в обучението; не обемът знания, а усвояване на собствени пътища 
за търсене на знания; набляга се на уменията за извършване на определена дейност, т.е. на ученика да 
се дават толкова знания, колкото той може да реализира в живота си.

В   Англия  –  Александър   Нийл  –   също   създава   и   ръководи   училище.   Противник   е   на 

авторитарната педагогика, застъпник на антиавторитарната. Работи за реализиране на педагогиката 
на взаимодействието.

В Германия – Рудолф Щайнер – създател на т.нар. Валдорфска педагогика. Създава и работи в 

училище   главно   за   деца   на   работници.   Пледира,   че   човек   е   единство   на   тяло,   психика   и   дух. 
Обучението да се организира така, че да се спази единството.

Георг Кершенщайнер – застъпва се за единството между учене и труд. Учениците трябва да се 

трудят   от   най-ранна   възраст.   Училищата   му   са   били   извън   населени   места,   имало   е   цехове, 
извършвала се е земеделска дейност. Представител на трудовата педагогика.

Петер Петерсен  – остана в историята с неговия Йенски план (работил е в Йена). Този план 

предвижда премахване на класовете. По-добре по групи, да няма преминаване от клас в клас. Групите 
– по интереси, желания и интелект. Това дава свобода на избора. 

20.11.2007

Реформаторска педагогика

(въпрос №4)

I период – представители:

Роже   Кузине  –   бил   е   начален   учител,   инспектор   в   началното   образование   и   професор   по 

педагогика с Сорбоната. Много набляга на факта, че учителят трябва да бъде консултант, т.е. ролята 
на учителя да бъде в помощ на ученика, да го провокира. 

Един   от   създателите   на   метода   на   „активната   групова   работа”   ->   основно   изискване   е 

учениците   в  класа   да   се   обособяват   на   отделни  групи,   т.е.   класът  се   запазва,   но  рамките   му  се 
обособяват отделни групи и всяка група да има свои отделни задачи. Може в една класна стая като 
всяка група си има кътче и своя дъска (задължително). Учениците от дадена група получават задачи и 
първо ги изпълняват на дъската на групата. После учителят проверява изпълнението на всяка една 
група. Ако има грешки, се коригират и чак тогава учениците преписват задачите в тетрадките си. 

По този начин Кузине счита, че ще се извършва дейност, близка до желаната и интересите на 

децата.   Така   се   извършва   диференциация   и   индивидуализация   на   обучението,   чрез   създаване   на 
групи.

Селестен Френе   - бил е начален учител в малки населени места в южна Франция. Всичко, 

което предлага, е преминало през неговия личен опит. По света има начални училища, които работят 
по метода „Френе”. Те задължително трябва да имат печатарска машина. Счита, че така може да се 
осигури   ограмотяването     на   учениците   и   да   се   привикне   на   труд,   калява   волята   си   (при 
словослагането). Такива училища има и до днес.

Френе е създател на малки картички, които съдържат определена учебна задача. При започване 

на учебното занятие всеки ученик взима набор от картички и започва изпълнението им.

Френе е противник на учебниците – обучението да се извършва чрез картичките (всеки път 

различни   до   изчерпването   им).   Актуализацията   на   картичките   да   се   извършва   от   по-големите 
ученици. Така се създава връзка между отделните класове.

Всяка   картичка   е   отделна   стъпка,   поставя   ги   в   линейна   последователност   и   се   получава 

обучаваща   лента   (логическа   последователност).   Счита   се,   че   слага   началото   на   програмираното 
обучение (обособява се учебното съдържание).

II  период – започва с Втората световна война, още към края й много от правителствата се 

стремят да осъвременят образователната система след войната.

1944г. – идея за отворени училища, която се е реализирала чак 70-те на 20в.
Пол ЛАнжвен и Анри Валон – (план ЛАнжвен – Валон). Във френската образователна система 

– особено внимание на индивидуализацията.

Всичко, което днес е факт, води началото си от реформаторската педагогика.

Цели на обучението
Таксономичен и технологичен подход

(въпрос №6)

Всяка   една   дейност   е   свързана   с   определена   цел,   определени   средства   и   постигането   на 

резултат. Така е и при обучението. Още в античността Аристотел нарича целта „онова, заради което 
нещото съществува”.

През Средновековието целта е смятана за присъща на божествения разум.
Имануел Кант: „Целта се свързва с практическия разум и с нравственото поведение”.
Хегел:   разглежда   целта   като   обективизация   на   духа   и   е   първият,   който   интерпретира   по-

разширено диалектиката между цел и средство. Именно той посочва и липсата на пълно съвпадение 
между цел и резултат.

Франсоа Рабле се обявява против схоластичното обучение. Според него училището трябва да 

учи за живота.

Мишел   Монтен:   според   него,   обучението   трябва   не   само   да   развива   способностите   на 

учениците, а и да ги приобщава към науката, която според него е истинско украшение за благородния 
човек.

Томас Мор: издига идеята за всеобщото право на образование и за непрекъснатото обучение. 

Според него най-ценни добродетели са трудолюбието и честността.

Ян   Коменски  се   обявява   против   чисто   формалните   цели   на   схоластиката,   която   откъсва 

училището от живота. Той обосновава необходимостта от всестранно образование на всички. Според 
него вечната цел на света е съвършенството, към което всеки човек се стреми, без да е в състояние да 
го постигне изцяло. Човек е част от природата и носи нейната идея за хармония, която е едно вечно 
движение,   един   процес   на   саморазвитие.   В   този   смисъл   целта   на   обучението   е   непрекъснатото 
саморазвитие на личността като средство за поддържане на хармония в себе си и с външната природа.

Жан-Жак Русо издига идеята за естественото, природосъобразното възпитание, чиято основна 

цел е да се възпитават сърцето и духа.

Песталоци  определя   целта   на   образованието   като   облагородяване   на   човешката   природа, 

постигане   на   сърдечна   човечност   чрез   хармонично   развитие   на   силите   и   способностите   на 
подрастващия.

Джон Лок: основна цел на образованието е да подготви човека (джентълмена) сам да осигурява 

своето благополучие в живота. Да бъде делови, практичен, изискан и благороден.

Хербарт: главната цел на образованието е формиране на нравствено съвършена личност, която 

се   ръководи   от   най-висши   мотиви   –   стремеж   към   вътрешна   свобода,   съвършенство, 
благоразположение,   право   и   справедливост.   За   нейното   постигане   непосредствена   близка   цел   на 
обучението трябва да бъде интересът. Многостранният интерес е вътрешен двигател за развитие на 
способностите.

27.11.2007

От   гледна   точка   на   Дидактиката   целта   на   обучението   е   интегриращ   елемент   на   системата 

обучение,   който   характеризира   предугаждането   на   резултата   от   взаимодействието   между 
преподаване и учене и конструира хода на постигането му с определени средства. Резултатът никога 
не е тъждествен на поставената цел.

Обособяването и обосноваването на целите на обучението се оказва твърде труден проблем и за 

сега няма единомислие по въпроса как трябва да се формулират те и какво съдържание следва да 
имат. През последните няколко десетилетия усилията в тази област са се изразявали в разработването 
на няколко разновидности на таксономии на обучението, които непрекъснато се дискутират.

Таксономията буквално означава класификация на предметите и явленията, а в нашия случай – 

класификация на целите на обучението. Думата таксономия – гр. произход – таксис (ред) и номос 
(закон). Основите на педагогическата таксономия се полагат в САЩ още през 30-40те год. На 20в.

В зависимост от основата, върху която са създадени, се разграничават следните таксономии на 

обучението:

1.Когнитивни  (познавателни) таксономии

  –  таксономията на Блум  – най-популярна,  най-

разпространена, най-използвана и най-модифицирана. Тя се смята за  важен път за формиране на 
интелектуалните умения на учениците. Диференцират се микро и макро умения. В обучението много 
добре могат да се развиват микро уменията и таксономията на Блум е насочена към тях, защото те са 
фундаментални за мисленето. Тази таксономия е публикувана за първи път през 1956г. И авторът й се 
признава за бащата на идеята за формиране на интелектуално умения в обучението. 

Тя класифицира интелектуалното поведение в 6 категории, които са йерархично построени:
1-ва категория – познание – включва се възпроизвеждането, разпознаването, припомнянето на 

факти, термини, закони, определения, мнения и т.н., но в същата форма, в която са възприемани и 
усвоявани. На това равнище на обучение от ученика не се изисква и не се очаква да преобразува или 
преработва знанията, а само да ги запомни като факти и информационни единици. Това ниво на 
познавателна   дейност   е   ниско,   но   е   необходимо,   защото   без   него   не   могат   да   се   разгръщат 
следващите по-високи равнища.

2-ра категория –  разбиране  – тук се предполага трансформация на знанията и фактите в по-

разбираеми форми. Изисква дейности, в които проличава разбирането на процесите, предметите, и 
явленията. Разликата между разбирането и познанието се състои в трансформацията на знанията във 
форма, която прави ясен смисъла на нещата.