УНИВЕРСИТЕТ

„ПРОФ. Д­Р АСЕН ЗЛАТАРОВ”

ГР. БУРГАС

ФАКУЛТЕТ ПО ОБЩЕСТВЕНИ НАУКИ

КАТЕДРА: „ИСТОРИЯ И ФИЛОСОФИЯ”

КУРСОВА РАБОТА

НА ТЕМА:

ТОПОНИМИЯ  НА САРАФОВО 

Изготвил:                                                              Проверил:

Смаил Юсеин Смаил                                     доц. д­р Димчо Момчилов       
спец. ИОИ, I­ви курс, 

редовно обучение, фак. № 39                      

1

                                                     Бургас
                                                      2015 г.

ТОПОНИМИЯ НА САРАФОВО

СЪЗДАВАНЕ И УТВЪРЖДАВАНЕ НА СЕЛИЩЕТО (1919­1922);

(1923­1925) – от СÓКАТА до ПÁПАРОС

В края на XIX и началото на XX век, местността СÓКАТА е част от

голямата   мера   на   Анхиалската   градска   махала.   Мерата   е   общинска
собственост и срещу съответните данъци и такси, в нея пасе добитъка на
жителите на Анхиало  (Поморие) и съседните общински села. Използва се
още за лов на дребен дивеч. Част от нея е собственост на Анхиалското
училищно настоятелство, което се издържа от приходите по отдаването под
наем.   През   пасището   минава   пътя   Анхиало­Бургас.

1

  Между   мерата   и

Атанасовско езеро (на север) са разположени няколко блата. По­заможните
анхиалци са построили къшли за добитъка. Бежанците от Тракия помнят
имената   и   прякорите   на   някои   от   едрите   животновъди,   които   са   се
противопоставили на заселването на местността. Сред тях са: Ненчо Русев,
Джанкардашлийски, Кел Тодораки, А. Папарулата и пр. 

През   1890   г.,   пръв   се   заселва  в   СÓКАТА,  Георги   Христов   Папаров,

родом от град Котел. Гърците от Анхиало го наричат Папарос и по­късно,
това е едно от имената на новото селище на бежанците.

2

Поради липса на работа в Котел, няколко години по­рано, Папаров се

цани   за   чирак   при   кмета   на   Анхиало  –   гърка   Леонид.   Благодарение   на
спестяванията си и с помощта на кмета, Георги наема парцел от мерата,
който   отстои   почти   на   равни   разстояния   между   градовете   Анхиало   и
Бургас. На мястото, той построява ханче, което едновременно е кръчма и
магазин. Жени се за гъркиня. Раждат им се шест деца ­ черирима сина и две
дъщери. С времето, семейството постепенно се замогва, купуват и стадо
овце. При него редовно отсядат както транзитно преминаващите пътници,
така и ловците, обикалящи из СÓКАТА. 

През нощта на 1­ви срещу 2­ри февруари 1914 г. (Трифоновден), Георги

Папаров е убит. Трима пияни разбойници, начело с един, чийто прякор е
„Кьоравото   Тодорче”,   захлопали   на   врата   и   поискали   парите.   Той   им

1

 Мишев, Т., История на Сарафово 1913­1922­2002. С., 2002, с. 47.

2

 Пак там, с. 48­49.

2

обяснил, че всичко е вложил в животновъдство и едва отделя средства за
заплати на овчарите и дори е взел  пари с лихва от бургаските лихвари
Моллови. Нанесли му 17 удара с нож, главата му била отрязана, в къщата
намерили 76 лева.

3

  Населението, живеещо тук продължило да нарича тази

част   от     СÓКАТА   –   ПÁПАРОС.   В   периода   1922/1925   г.   ­   Градския
общински   съвет   на   Анхиало,   нарича   ПÁПАРОС   махалата,   населена   с
бежанци.   След   неговата   смърт   на   мястото   живеят   Стоил   и   Йорданка
Джуневи.   Преселват   се   от   с.   Коленаре  (Пирдопско),   по­късно   наречено
Радославово ­ дн. село Чавдар. Впоследствие се преселват в Поморие.

ОСНОВАВАНЕ НА САРАФОВО (1919­1922 г.)

Трима души са неформалните лидери на бежанците и най­уважаваните

хора при самото заселване на ПÁПАРОС: Симеон Христов Георгиев (дядо
Симеон), Михаил Андреев Тадаръков и Добри Попзахариев.

4

Симеон  Христов   Георгиев

  е   роден   в   село   Енеджия  (Лозенградско).

Вероятната година на неговото раждане е 1860 г.  В края на XIX и началото
на XX век, той се включва в революционното движение в Одринска Тракия.
Участва в Илинденско­Преображенското въстание от 1903 г., организирано
от ВМОРО в Одрински революционен окръг. Арестуван е на няколко пъти.
През 1913 г. бяга от селото и заедно с още няколко човека се настанява в
манастира ,,Св. Георги” в Анхиало. През 1919 г., под негово ръководство,
бежанците   от   село   Енеджия,   правят   неуспешен   опит   да   се   заселят   в
СÓКАТА. На следващата година към тях се присъединяват и бежанците от
село Пишманкьой  (Малгарско). И този опит не се увенчава с успех. Едва
през   1922/23   г.   бежанците   от   Одринска   Тракия   ­   селата   Ениджия   и
Пишманкьой, успяват трайно да се заселят в местността  СÓКАТА. 

Втората   водеща   фигура   е  

Михаил   Андреев   Тадаръков

  от   село

Енеджия. Името му се свързва както с борбите през 1919/1923 г., така и с
всички бъдещи обществени прояви в Сарафово от 20­те и 30­те години на
века.   Многократно   е   избиран   за   пълномощник   и   съветник   на   селото.   В
неговия дом отсядат всички важни гости, посещавали селото, организират
се   мероприятия,   правят   се   банкети.   Съпругата   му   Карамфила   е   сред
водещите жени в селото, изцяло ангажирана с обществения живот. 

Третият   лидер   е  

Добри   Попзахариев

.   Роден   в   град   Скопие   на

20.05.1875 г. Твърде малък остава сирак. Отгледан е от скопския владика и
по­голямата си сестра. Чиракува в Турция, България, Сърбия, Румъния. В

3

 Пак там, 50­51.

4

 Държавен вестник бр. 214, 21.12.1920 г.; ОДА Бургас, Ф. 212 К, оп. 1, а.е. 50, л. 3

3

Гюмюрджина   се   жени   за   Невена   Казакова   от   Пишманкьой.   До   1919   г.,
заедно   с   останалите   бежанци   от   селото,   живее   последователно   в   село
Субашкоьой   и   село   Трояново   (Бургаско).   През   1920   г.,   той   е   първият
представител на Пишманкьой, избрал местността СÓКАТА за заселване.
Той  е и  най­грамотен  сред  всички  бежанци, затова  е  избран  за  първият
официално признат кмет (пълномощник).

5

От 1913 г., бежанците от Пишманкьой, живеят в Западна Тракия, селата

около град Димотика – село Субашкьой и съседните села. След 1919 г., се
разселват в селата около Бургас: Трояново, Мъглен, Медово, Бата и др.,
както и в град Поморие. 

От   1920   до   1922   г.,   бежанците   наричат   своето   населено   място   ­

СÓКАТА (село СÓКАТА), въпреки че до 1922 г., въобще няма статут на
селище. През 1922 г. официално се нарича ,,махала СÓКАТА” към град
Анхиало. В общинските документи обаче, махалата се изписва ту СÓКАТА,
ту   ПÁПАРОС,   а   понякога   и   двете       СÓКАТА­ПÁПАРОС   (Папурус,
Папарос).

6

На 20.09.1922 г., жителите на СÓКАТА, го прекръстват на Ново село.

По­късно   предлагат   да   се   казва   Младеното   –   по   името   на   тогавашния
окръжен управител ­ Асен Младенов. 

От   1924   до   1929   г.,   селището   се   назовава   с   три   различни   имена   ­

Соколово, Антимово и Папарос. Според първият официално избран кмет на
СÓКАТА ­ Добри Попзахариев, селото се именува Соколово.

7

На 17.11.1929 г., по повод 51 години от Освобождението, се освещава

новото селище, създадено с временното име ­ Папарос. Жителите­бежанци
са оземлени с 35 дка земя и са построени къщи от специална дирекция,
наречена   бежанска,   оглавявана   от   Стоимен   Сарафов.   Заселени   са   108
семейства   от   с.   Пишманкьой   ­   Малгарско,   34   семейства   от   с.   Енеджия
­Лозенградско и 6 семейства от с. Кавакли ­ Лозенградско. 

До   1929   г.   Сарафово   наброява   144   къщи  (домакинства)   –   108

домакинства „пишмянци”, 30 домакинства ,,ениджийци” и 6 ,,каваклийци”.

По време на заселването мерата СÓКАТА е безводна. Непосредствено

до морето в северна посока към Анхиало е разположен дълбок кладенец

5

 Държавен вестник бр. 214, 21.12.1920 г.; ОДА Бургас, Ф. 212 К, оп. 1, а.е. 50, л. 3

6

 Мишев, Т., История на Сарафово... С., 2002, с. 56­58.

7

Държавен вестник бр. 36, 18.05.1927 г. 

4

,,Баракин кладенец”.

8

 Тъй като водата в него е негодна за пиене, затова се

носи от друг водоем, разположен в дерето ,, МАНÁФХЕНДÉК”.

Ето какво сподели Ангел Темелков ­ шофьор към Керамична фабрика

(75 г.), чийто дядо Георги се преселил в Сарафово, когато е на 13 г. Той е
роден през 1900 г. Следва неговия разказ: 

„...Дядо ми Георги се преселва в

Сарафово   от   Пишманкьой   по   време   на   Балканската   война,   заедно   с
майка си и баща си и двамата си братя. Живеят в колиба, покрита със

саз. После се позамогват и строят обор за животните...”.

 Всички хора,

с които разговарях разказват, че къщите и оборите се строят от кирпич,
покриват се с папур и ракита. Към някои от тях има временни постройки ­
обори.   Само   къщите   на   двама   от   основателите   на   Сарафово:   Михаил
Андреев Тадаръков и Симеон Христов Георгиев, са покрити с керемиди.
Всички къщи (колиби) са с правоъгълна форма и входът им е обърнат към
морето, т.е на изток. Имат комин и печка, наречена „жабче“. Подът стъпва
директно на земята, има един прозорец. До жилището е разположен обор, а
пред него кирпичена фурна за хляб. 

Един интересен факт, който разказва баба Трендафила на 78 г. През

1927   г.   бежанците,   дошли   в   Сарафово   са   застрашени   от   изселване   в
съседните местности около Поморие ­ „Палеокастро” и „Кротирия”, защото
местността  СÓКАТА  е   обявена   за   безводно   и   маларийно   място.   Но
местният общественик ­ учителят Георги Казаков, пише няколко статии в
бургаския   и   поморийския   печат,   в   които   аргументирано   отхвърля
неоснователността на подобно решение. Разбира се, след продължителни
протести   и   преговори   с   общината,   бежанците   в  ПÁПАРОС,   успяват   да
запазят парцелите си цели. 

Що   се   отнася   до   наименованията   СÓКАТА   и   ПÁПАРОС,   някои   от

хората   с   които   разговарях,   предполагат,   че   наименованието   СÓКАТА   ­
произлиза от сокак (тясно място, тясна улица), други не знаят откъде идва
името.    Наименованието  ПÁПАРОС идва от гръцки, но също не получих
ясен отговор по отношение на неговата семантика. 

МАЛКО ПРЕДИСТОРИЯ

Според

„Етнография   на   вилаетите   Адрианопол,   Монастир   и

Салоника“

, отпечатана на  френски език  през 1878 г. в  Цариград, излязла 

като   подлистник   на   вестник  

„Курие   д'   Ориан“

,   книгата   представлява

8

 ОДА Бургас, Ф. 69 К, оп. 1, а.е. 33, л. 3.

5