И К О Н О М И Ч Е С К И    У Н И В Е Р С И Т Е Т

В А Р Н А

К У Р С О В А    Р А Б О Т А

ПОРТФЕЙЛЕН РИСК И ВЪЗВРЪЩАЕМОСТ.

ОЦЕНКА НА КАПИТАЛОВИЯ РИСК

Инвестиционният   портфейл   е   важен   елемент   на   съвременното 

управление  на   инвестициите.   Неговото   основно   призвание   е   свързано   с 
констатирането   и   съобразяването   на   икономическите   и   финансовите 
разчети с инвестиционния риск.  Финансово – инвестиционната практика е 
свързана   с   вземането   на   решения,   чиито   резултати   са   неизвестни. 
Основната цел на инвеститора е максимизация на богатството му, а това 
означава   максимизиране   стойността   на   активите,   които   той   притежава. 
Максимализирането, увеличаването на стойността се изразява посредством 
нормата на възвръщаемост. Тази възвращаемост е основен измерител на 
ефективността   на решенията и действията на инвеститора.   Нормата на 
възвръщаемост като краен резултат, обаче е крайно динамична величина. 
Върху нея от една страна влияят множество независими от инвеститора 
фактори,   а   от   друга,   тя   зависи   от   правилността   на   инвеститорските 
решения.  Инвестиционният риск се свързва  с несигурността на нормата 
на  възвръщаемост.  Когато  инвеститорът   прави   своите  решения   той  има 
някакви очаквания,  че ще постигне определена норма на възвръщаемост. 
Тъй   като   нормата   н   възвръщаемост   е   крайна   величина,   резултат   от 
съчетанието на безкрайно сложен комплекс от фактори, проявяващи се в 
дейността на фирмата, то и величината на очакваната норма е несигурна. В 
зависимост   от   проявлението   на   факторите   величината   на   нормата   на 
възвръщаемост   може   да   има   безкрайно   различни   числови   значения. 
Дотолкова доколкото не може  да бъде гарантирано материализирането на 
очакваната норма на възвръщаемост, то инвестирането е в условията на 
риск

1

. 

Инвестиционният   риск   може   да  бъде   дефиниран   като  възможност 

реалната   норма   на   възвръщаемост   да   се   отклонява   от   очакваната.   Това 
определение съдържа следните характеристики:

o

Възможността   е   характеристика   на   несигурността   –   ако   нямаше 
несигурност   не би имало риск. Възможността е тази характеристика, 
която определя, че причинно следствената връзка не е пряка, че върху 
нея въздействат  множество фактори с различна посока и сила, което 
прави невъзможно тяхното  контролиране и управление, от което следва 
несигурността на очакваните резултати от решенията.

o

Нормата   на   възвръщаемост   е   измерител     на   резултатите   от 
предприемане на една инвестиционна активност. 

1

 Tinic, S. and R. West – Investing in Secuities, New York, 1991, p.156

2

o

Очакваната норма на възвръщаемост е  елементът, който конкретизира 
субективната   част   на   риска.   Основната   норма   на   възвръщаемост   е 
субективно понятие – тя зависи от опитността на  инвеститора, неговите 
качества,   неговата   склонност   към   риск.   Очакваната   норма   на 
възвръщаемост е онзи елемент, който кара инвеститора да предприема 
някакви действия. Тя се получава вследствие на предварителния анализ, 
който инвеститора извършва.  В следствие на този  анализ се формира 
някакво очакване у инвеститора   за крайния резултат. Той счита, че е 
предвидил   факторите,   които   действат     върху   резултата,   предвидил   е 
тяхната   сила   и   вследствие   на   това   очаква   пределен   според   него 
резултат. Ако това очакване съответства на целите и интересите му, то 
инвеститора   ще   предприеме   действия   по   осъществяване   на 
инвестицията. 

o

Отклонението   е   другият   елемент   ,   определящ   резултата   от 
несигурността – обикновено трудно се разграничава  този елемент от 
възможността. Докато възможността е качествен показател на риска, то 
отклонението  е количествен   показател.   Възможността  е  изразител  на 
несигурността     и   се   използват   различни   измерители   на   тази 
несигурност.   Отклонението   дава   количествено     определяне   на 
въздействието на множество фактори върху изследваната величина.

o

Определението включва косвено и фактора време – разликата между 
формиране на очакваната норма на възвръщаемост и определянето на 
реалната норма се получава като разлика във времето.

Управлението   на   риска   може   да   се   определи   като   съвкупност   от 

методи за намаляване на несигурността. Портфейлният риск като особен 
вид   риск,   изразяващ   се   във   възможността   за   отклоняване   на   реалната 
норма на възвръщаемост   от очакваната, е показател, който силно влияе 
върху богатството на икономическите агенти. Всеки инвеститор, влагайки 
определени средства от своето богатство в по-малко ликвидни активи, с 
цел получаването на доходи, би пожелал да бъде сигурен в тези доходи. 
Затова   се   търсят   методи,   позволяващи   да   се   определи   максимално 
търсената норма на възвръщаемост. 

Съществуват най-разнообразни методи за увеличение на сигурността 

на   нормата   на   възвръщаемост   при   портфейлния     процес.   Всички   се 
свеждат до три основни групи техники:



Разпределение   на   риска   между   субектите   –   застраховане   – 

разпределението   на   риска   между   субектите   е   същността   на 

3

съвременното   застраховане.   Логиката   на   неговото   съществуване   се 
състои в разбирането, че има рискове, чието проявление   не може да 
бъде   спряно.   Такива   рискове   като   пожар,   наводнение,   суша   и   т.н. 
съществуват   обективно   и   каквото   и   човешко   поведение   да   бъде 
предприето   те   ще   се   проявят.   Затова   възниква   системата   за 
разпределение на риска между множество субекти, като всеки субект 
поеме част от финансирането на щетите, породени от проявлението на 
риска, а тези щети ще бъдат покрити там където са възникнали. Това е 
добра система за намаляване на несигурността от страна на отделния 
субект.   Резултатите   от   неговите   решения,   при   прилагането   на   тази 
система   са    вече   по-сигурни,   защото   при   сбъдването   на   съответното 
събитие те ще бъдат достигнати.  Тази система има една  особеност, тя 
може   да   покрие   рискове,   породени   от   обективно   съществуващи 
събития, върху които човек не може да влияе. Именно това безсилие 
принуждава субектите да се включат в една застрахователна съвкупност 
помежду   си,   независимо   че   между   отделните   субекти   може   да 
съществуват противоречия.



Разпределение на риска – хеджиране

  – хеджирането е   специфичен 

метод   за   ограничаване   на   риска,   при   който   се   използва   разликата   в 
цените на един и същ актив, но в различни времеви точки. Посредством 
една инвестиционна сделка на спот пазара, който е противоположен на 
фючърсния пазар инвеститора би могъл да се защити от   неочаквани 
отклонения   в   нормата   на   възвръщаемост.   Така   например,   ако   бъде 
закупена   една   акция   по   сегашна   цена   и   едновременно   с   това   бъде 
продадена   същата   акция,   досега   котираните   фючърсни   цени,   тогава 
каквито и промени да настъпят в акцията или състоянието на пазара, 
разликата   в   спот   и   фючърсната   цена

ще   бъде

реализирана   от 

инвеститора. Следователно инвеститора е защитен от риск. 

Хеджирането е много използван в световната практика инструмент 

за защита от риск.  Той обаче, не е напълно приложим в инвестирането. 
От една страна ограничения съществуват поради функционирането на 
пазарите.   Не   всички   капиталови   пазари   позволяват   прилагането   на 
хеджирането, поради невъзможност да извършат фючърсни операции. 
Българският пазар е все още далеч от възможността за осъществяване 
на фючърсни операции, а това означава, че е невъзможно да се извърши 
разпределение   на   риска   във   времето.   От   друга   страна,   ограничение 
върху   използване   на   хеджирането,   като   метод   за   защита   от 

4