Варварско-вождистка политическа култура 

Българската идеология, която в последните две десетилетия се възражда, 

възпроизвежда българската патриархално-поданическа политическа култура или 
варварско-вождистка политическа култура. Това понятие на Г.Алмънд и С. Верба 
трябва да преведем на „великобългарски” като варварско-вождистка политическа 
култура.

“Научно неопровержимо“ и с доказателства “на дело” се обосновява насилието – насилие 

колкото държавно-правно и физическо, толкова и символно-политическо. Това започва още 
в автонамното княжество: с дресировка във войската на Негово Величество, съпровождана 
със сурови физически наказания и символно подчиняване. В изследването на ролята на 
училището и казармата за националното възпитание Наум Кайчев описва театрална 
постановка, в която България е представена като жена-вдовица в черни дрехи, очакваща 
своето спасение от български войник. Внедряването на такива подобни представи в 
съзнанието на българсия войник означава не само неговото “национализиране” - то може 
да се прави по различни начини, но и подготовката за използване на “легитимно” насилие 
всеки път, когато поискат отгоре неговите “водачи” или “националновъзпитаният елит”. 
Така в края на Първата световна война се стига до погрома над въстаналите войници, 
извършен от специални юнкерски части под командването на Алекстандър Протогеров. В 
същата ситуация, след провала на малоазийската военна кампания в Гърция са осъдени на 
смърт петима министри и двама генерали. В България “народните” водачи, които са 
призовали към война, които са я подготвили с пропаганда и атентати, които са “спасявали 
България както намерят за добре”, наказват онези, които са потърсили сметка за погрешно 
направени оценки, струваща стотици хиляди човешки животи и втора национална 
катастрофа. Имайки “естественото” право на това, те не биха могли да го практикуват по 
законите на държавата.

По време на Втората световна война “варварско-вождистката” политическа култура се 

доближава до своя идеален тип. Ще я дефинираме като мрежа от субективни ориентации 
към политиката, в чиито чувствени, познавателни и оценъчни компоненти се установява 
неразбиране или особено отношение към универсалното като “чуждо”, поради което 
схащането за свобода се отъждествява с абсолютния суверенитет на етнически 
дефинираната нация и с постигането на “националния идеал” олицетворяван от “народния 
вожд”. Автора я илюстрира тази дефиниция с текст на Л. Владикин. Описвайки 
впечатленията от едно посещение в хърватската държава през 1943г., той разказва на 
читателите следното:

“След тържеството заповедникът на младежта проф. Оршанич ни покани на кратък излет на 

хълма Слйеме, който се издига на хиляда метра височина, току над самия град. Към средата 
на обяда терасата пред хижата се изпълни с младежи и девойки, които пригласяни от 
любителски инструменти, почнаха да пеят усташки песни, една след друга, неуморно. 
Какъв беше този неочакван концерт? – Работници и работнички, организирани в 
националистичните редици, бяха узнали случайно, че техният главен заповедник се намира 
в хижата. И дошли да му попеят, докато той се храни с гостите си! И не престанаха, докато 
той не излезе на терасата да им благодари и да им каже няколко думи.

“След обяда излязохме да се поразходим… Насреща се издигаше голям туристически и почивен 

дом, сега предназначен за болни или нуждаещи се от почивка работници. Щом познаха 
Заповедника си, работници и работнички се стекоха към него, без някой да ги повика или 
да ги насочи. В скоро време се насъбра пъстра дружина от около стотина души. Без да 
заговорят Заповедника си, те почнаха да му пеят любимите усташки и народни песни.