Организационно поведение

Въведение в организационното поведение

1. Същност на организационното поведение: 
1.1.  Дефиниция:  Организационното поведение изучава трудовото поведение на
индивидите   и   групите   в   организацията   ­   една   от   най­важните   страни   на
човешкото поведение; 
1.2. Обхват на организационното поведение:

­ на индивидуално ниво (управление на индивидуалното трудово поведение); 
­  на   групово   ниво  (управление   на   груповите   процеси   и   груповото   трудово
поведение);

­ на организационно ниво (управление на факторите на организационната среда). 
2. Теории за организационното поведение

2.1. Фройдизъм 
2.1.1. “Дълбинната психология” на З. Фройд:

­ поведението се обяснява с действието на неосъзнати (безсъзнателни) подбуди
(инстинкти, влечения), които се свеждат до 2 основни групи – секса и смъртта;
­ ние често не осъзнаваме тези реални психически сили, формиращи поведението
ни,   не   винаги   си   даваме   сметка   за   произхода   и   характера   на   собствената   ни
мотивация;
­ влеченията, които формираме у себе си и не осъзнаваме достатъчно, никога не са
под пълния контрол на съзнанието.

­ всеки инстинкт има 4 характеристики:
А. Източник на инстинкта: потребност (състояние на организма – глад, жажда и
пр.)

Б. Цел на инстинкта – отстраняване или редукция на възбудата, предизвикана от
потребността, което води до кратковременно удоволствие; 
В.   Обект   на   инстинкта  –   човек,   предмет   или   нещо   друго,   осигуряващо
задоволяване на инстинкта; 
Г.   Стимул   на   инстинкта–   количеството   енергия,   силата,   която   е   нужна   за
удовлетворяване на инстинкта (измерва се косвено чрез количеството и вида на
препятствията, които преодоляваме преследвайки целта).

2.1.2. “Индивидуалната психология” на Алфред Адлер:

­ поведението е социално детерминирано; 
­ основна движеща сила за развитието на личността е универсалният стремеж към
превъзходство,   успех,   съвършенство   и   чувство   за   общност,   изразяващо
готовността на човека да си сътрудничи с другите хора за постигане на общите
цели;  
­ целите на човека са свързани в крайна сметка със стремежа му да преодолее
комплекса си за непълноценност, който се формира в детството; 
­ ако тези цели са реалистични, човек се развива нормално, а когато са фиктивни,
той става невротичен и асоциален.

2.1.3. “Аналитичната психология” на К.Г.Юнг:

­ 

човешката психика се състои от 4 елемента

: личностно съзнание и колективно

съзнание,   индивидуално   подсъзнателно   (изтласкан   от   съзнанието   материал,
комплекси) и колективно подсъзнателно(архетипи – опита на цялото човечество);

­  

има 2 типа личностна ориентация:

  екстраверти (подвижни, бързо образуват

връзки,   ориентирани   към   света)   и   интроверти   (стремеж   към   уединение,
съзерцателност, ориентирани към себе си);

­  

има и 4 психологически функции

: мислене и чувство (рационални функции);

усещане и интуиция (ирационални функции);
­ комбинирането на екстраверсия и интроверсия с мислене, чувство, усещане и
интуиция дава 

8 различни типа личности

;

­ типа личност се определя от доминирането на екстроверсия или интроверсия и
една от 4­те психологически функции – останалите са потопени в безсъзнателното
и оттам подпомагат регулацията на поведението;

­   напр.  

екстровертен   мисловен   тип

  –   фокусира   се   върху   обективните,

практически неща, хладен и догматичен, спазващ правилата

; 

­  

интуитивен   интровертен   тип

  –   насочен   към   себе   си,   ексцентричен,

индиферентен към околните.

2. 2.  Неофройдизъм (Е.Фром, Х. Съливан, К. Хорни):
­   поведението   се   формира   под   влияние   на   социалната   среда   и   биологичните
фактори, като влиянието на социалните фактори е по­голямо; 
­   поведението   на   личността   обаче   се   разглежда   като   проста   функция   на
социалната среда, която го определя автоматично; 
­   средата   проектира   върху   личността   своите   най­важни   качества,   които   се
превръщат във форма на нейната активност;

­ не се вижда ролята на потребностите, които са източник на активността  на
личността. 

2

2.3. Бихевиоризъм (Дж. Уотсън, Дж. Мийд, Е. Торндайк, Е. Толмън, Б. Скинър и
др.):
­ извеждат на преден план въпросите за управлението на човешкото поведение;
­ поведението на живите същества зависи от въздействието на средата и се изменя
под влияние на опита; 
­ поведението е детерминирано, предсказуемо и се контролира от обкръжението; 
­ то не е детерминирано от някакви вътрешни, автономни фактори; 
­ има два основни типа поведение: 

“стимул­реакция”

 (респондентно поведение)

и 

“действие­резултат”

 (оперантно поведение);

­ респондентното поведение е отговор на познат стимул; 
­ оперантното поведение е определяно и контролирано от последващия резултат
(действие, последвано  от позитивен  резултат, се стреми да се повтори, докато
действие, последвано от негативен резултат, се стреми да не се повтори); 
­ 

извод:

 подкрепа на желаното поведение и санкция на нежеланото поведение.

2.4. Хуманистична теория за личността (Е. Маслоу, Г. Олпорт, К. Роджърс):

­  целта   на   човека   не   е   пасивното   приспособяване   към   средата,   а   активното
постигане на самоактуализация; 
­ самоактуализацията е развитие на потенциалните възможности на човека, на
неговите способности и личност;

­ “йерархичната теория” на Маслоу разкрива механизма на самоактуализацията:
защо   хората   в   различно   време   задоволяват   различни   потребности,   кои   са
основните групи фактори и какъв е характера на връзката между тях.

2.5.Теория за социалните роли (У.Томас, Дж. Морено и др.) 

­ поведението на индивида е функция от съвкупността на социалните роли, които

той изпълнява в групата, организацията или в обществото; 
­  ролята   е   нормативно   предписана   форма   на   поведение,   съответстващо   на
заеманата социална позиция; 
­ някои роли са централни, а други второстепенни; 
­ някои второстепенни роли може да са по­престижни; 
­ ролите могат да се допълват взаимно, а може и да си противоречат; 
­ прекалено много роли водят до ролева претовареност и недобро изпълнение на
ролята.

2.6.  Теория   за   социалната   функция,   демократизма   и   информатизацията   в
управлението (А.Тофлър, П. Дракър и др.):
­ в управлението на организациите се извежда на преден план социалния фактор –
високообразования работник, служител, ръководител; 

3

­ той е ангажиран с различните форми на демократизация на управлението и
затова е едновременно негов субект и обект; 
­ този персонал участва активно, инициативно и професионално компетентно при
подготовката,   вземането   и   изпълнението   на   управленските   решения   в
организацията; 
­   неговата   професионална   компетентност   е   изградена   върху   съвременна
информация и информационни технологии. 

Особености на хората
Особеностите на хората включват: 
­ 

индивидуални различия (интелект, способности, характер, образование и култура, пол

и раса);
­ нагласи (причини и прояви);
­ въздействие върху поведението (личностни и фактори на средата); 
­ атрибуция (как си съставяме мнение за хората);
­ ориентация (отношение към труда);
­ роли (поведение, произтичащо от заеманата длъжност).
1) Индивидуални различия
А)  Способности  –   качества,   които   позволяват   да   се   изпълни   дадено   действие.
Класификация на Бърт

    (1954) и Върнън

    (1961):

­ вербални, числови, логически, за запомняне; 
­   пространствени   и   механически,   моторни   навици,   нужни   за   физически   операции
(координация на ръцете и зрението), психически способности.
Б) Интелект – способност за:
­   решаване на проблеми, прилагане на принципи,правене на изводи и разбиране на
съотношения (Aргайл, 1989);
­  абстрактно мислене и логически разсъждения в определен контекст и с помощта на
определени средства (Toплис, 1991);
­  обработване на информация (Maкин, 1996).
* Интелектът изразява общите умствени способности.  
* 

Елементи на интелекта

 (Гилфорд, 1967): 

­ мислене;
­ запаметяване;
­ дивергенция (достигане до неочаквани и оригинални решения в хода на решаване на
дадена задача);
­   конвергенция   (решаване   на   задача,   чрез   достигане   до   единственото   правилно
решение);

4

­ оценка. 
В) Характер:
­ поведението и начините, чрез които човек организира и координира взаимодействието
си със средата;
­   относително   стабилните   аспекти   на   личността   на   хората,   които   ги   отличават   от
другите хора.
Характерът се описва чрез термините:
­ черти на характера;
­ типове характер. 
* 

Основни черти на характера

 (Диъри и Метюс

 , 1993

 ): 

­

 невротично   състояние

  (

ранимост,   беспокойство,депресия,враждебност,

срамежливост, импулсивност);
­  екстраверсия    (самоувереност,   общителност,   активност,   топлота,   положителни
емоции);
­ откритост  (чувства, действия, представи, ценности); 
­  приятни   обноски  (доверие,   прямота,   алтруизъм,   отстъпчивост,   скромност,
съвестност);
­  добросъвестност  (компетентност,   ред,   отговорност,   стремеж   към   постижения,
самодисциплина, предпазливост).
* Основните, устойчивите черти на характера са предразположеност да се държим по
определен   начин   в   множество   различни   ситуации.   Оттук   –   прогнози   за   бъдещото
поведение.
* 

Типове характер 

– К. Юнг (1923):

­ отношение към другите хора: 
екстраверсия или интроверсия;
­   получаване   на   информация:   чрез   разум   (обективно   проверими   факти)   или   чрез
интуиция (проницателност);
­ използване на информацията: 
мислене   (логически   анализ   в   основата   на   решенията)   или   чувства   (ценности   и
убеждения);
­ приемане на решения: осъзнаване (събира цялата информация) или оценка (не събира
целия обем). 
Типология на характера на Х. Айзенк (1953): 
­ екстраверсия / интроверсия;
­ невротичен / психотичен; 
­ устойчив / неустойчив.
                 Пример: 
* Устойчив интроверт – пасивен, предпазлив, управляем,съсредоточен.
* Устойчив екстраверт – жив, общителен, отзивчив, дружелюбен.

5

Г) Образование и култура
Д. Левинсън (1978) – структура на живота на индивида е следствие от: 
­ социално­културното обкръжение; 
­ ролите, които играем и отношенията, които поддържаме;
­   благоприятните   възможности   и   ограниченията,   които   позволяват   или     пречат   да
развиваме своята личност. 
Д) Пол, раса, инвалидност
Според изследване (Д. Арнолд,1991):
­ работещите жени (по­силен стрес, неудовлетвореност в брака, тревога за възрастта, не
изразяват открито раздразнението си); 
­  малцинствата  (подбора   на   персонал   е   пристрастен   и   насочен   срещу   тях,   малки
перспективи за кариера, открита/прикрита дискриминация); 
­ инвалидите (липса на равни възможности); 
*Има закони, но и предразсъдъци. 
2. Нагласи ­ устойчив н­н на мислене за даден обект, включващ оценка за това дали той
ни харесва или не.
­ по­малко устойчиви са от чертите на характера;
­ формират се на базата на опита и се променят под влияние на новия опит; 
­ върху нагласите влияят: орг.култура (ценности и норми), ръководен стил, заплащане
на труда, признание, ръст в кариерата, качество на трудовия живот, еталонната група и
др.
3. Фактори на трудовото поведение:
­ поведението зависи от личните качества и от работната ситуация;
­ то е следствие от това как възприемаме ситуацията, в която се намираме;
­   пон.   «психоклимат»(Джеймс  и   Селз,1981)  показва   как   начина   на   възприемане   на
дадена ситуацията от хората й придава психологическо значение и важност;
­ според тях ключовите фактори на трудовата среда са следните:
* ролеви характеристики ­ ролева неопределеност или ролеви конфликт;

6

* характеристики на работата – независимост или трудни задачи;
* поведение на ръководителя – неговите основни цели и оказвана помощ в работата; 
* характеристика на работната група – сътрудничество и дружелюбност; 
*  политика на организацията  – влияеща пряко върху хората (например системата на
възнагражданията).
4) Атрибуция – когато възприемаме и описваме действията на другите и се опитваме да
разберем защо те се държат по такъв начин:

-

­   изграждаме   си   представи   за   другите   хора   и   за   социалните   ситуации,   като

анализираме   действията   на   другите   и   предвиждаме   какво   ще   направят   те   в
дадена ситуация (Ф. Хайдер,1958); 

­ преценяваме доколко поведението зависи от личността или от средата;
­   (Kели,1967)  предлага   4   критерия   за   разграничаване   на   личните   от   външните
(ситуативни) причини за постъпките:
* отличителност – поведението на даден човек се отличава от това на другите хора в
подобни ситуации;
* единодушие – ако другите са съгласни, че поведението на даден човек е предизвикано
от някои лични качества;
* постоянство във времето – повтарят ли се постъпките;
*  постоянство на начините  (маниера да се вършат определени неща) – повтаря ли се
такова поведение в различни ситуации
­ Уейнър,1974  изследва на какво хората приписват успеха или неуспеха си:
* Хора с висока потребност от успех приписват успехите си на своите способности и
усилия, а неуспехите си на недостиг на усилия, а не на способности.
*  Хора с ниска летва на постиженията си приписват неуспехите си на недостиг на
способности, а успехите си не  свързват с положените усилия.
5)  Трудова ориентация  – отн. на хората към труда, в чиято основа е стремежът към
определени цели и възнаграждения, получавани от работата (Д. Гест,1984): 

* 

Д. Голдторп (1968) изследва трудовата ориентация на работници в Лутън, Англия и

установява, че: 

­

  работата се цени поради външни причини  (възприема се като средство за получаване

на пари с цел придобиване на стоки и удоволствия);

­ 

 социалното обкръжение е ключов фактор, влияещ върху мотивацията.

*  

Блекбърн и Ман  (1979)  изследват работници в Питърборо и разширяват ролята на

водещите фактори в ориентацията:

­

   заплата

­   

сигурност

­   

приятели в работата

­   

вътрешна удовлетвореност от работата

7