БОРБА ЗА НОВОБЪЛГАРСКА ПРОСВЕТА И КУЛТУРА ПРЕЗ ВЪЗРАЖДАНЕТО

През първите три века от османското владичество се наблюдава застой в 

развитието на българската култура. Подчинена на една чужда в религиозно и културно 
отношение власт, българската народност се стреми да запази достиженията на 
средновековната държава и в значително по-малка степен да създава нови. През този 
период с основание може да се говори за културна дискриминация, свързана с пълното 
доминиране на мюсюлманската над християнската култура. Като допълнителен 
негативен фактор в това отношение се явява и откъснатостта на българските земи от 
културните процеси в европейския свят, довела до още по-осезаемо изоставане на 
българите във всички области на материалната и духовната култура. Постепенно обаче 
зараждането на възрожденски идеи в българското общество концентрира усилията на 
част от по-образованата и заможна прослойка в България към организирането на 
движение за новобългарска просвета и култура. То, както и движението за независима 
българска църква се разглежда като мирния етап в националноосвободителната борба. 
По въпросите, свързани с борбата за новобългарска просвета и култура през 
Възраждането, ценни научно-исторически трудове принадлежат на проф. Боян Пенев, 
проф. Иван Шишманов, акад. Димитър Косев, проф. Николай Генчев и проф. Йордан 
Иванов.

Основните пречки за развитието на просветата и културата на българите и през 

18 и19 в. са липсата на български културни институции, на българска църква, 
подтисничеството от една страна от нехристиянската официална религия, а от друга – 
Цариградската гръцка патриаршия. Елементарната грамотност и славянобългарска 
книжовна традиция се запазва и поддържа в манастирите, в редките книжовни центрове 
и в килийните училища. Килийното образование през вековете на османското 
владичество има съществена роля за запазване на българската културна идентичност и 
в създаване на приемственост при подготовката на грамотни българи, някои от които 
заемат свещенически санове, а други продължават да учителстват в тези училища. В 
тях получават елементарна образованост голям брой книгописци, граматици, творци на 
материална и духовна култура.

Усилията на българите да постигнат по-висока степен на образованост се 

изразяват в 18 и началото на 19 в. преди всичко в опитите да се реформира и подобри 
килийното училище. Броят на тези учебни заведения за по-малко от век нараства 2,5 
пъти. Появяват се и обществени (мирски) килийни училища, поддържани от общините 
и по-имотните българи. Някои от килийните училища преминават към църковните 
настоятелства (епитропиите). В учебните им програми, наред с четенето и 
наизустяването на църковните книги, се забелязват тенденции към навлизането на 
съвременния, говорим език.

Още през 18 в. се изучава смятане, учениците получават някои основни 

познания по българска, обща и църковна история. Така килийното училище създава 
необходимите предпоставки за преминаване към по-широка просветна мрежа, светска 
по своя характер.

В края на 18 в. е отпечатан и първият църковнославянски буквар със средствата 

на разложкия търговец Марко Теодорович, който се разпространява в западните и 
югозападните български земи и Сърбия.

Във връзка с развитието на възрожденските процеси и най-вече с началното 

оформяне на българска буржоазия в края на 18 и началото на 19 в. килийните училища 
се оказват неспособни да задоволят порасналите потребности на българското общество. 
Икономическият елит на България се нуждае от по-задълбочени познания по