ДВИЖЕНИЕ ЗА НОВОБЪЛГАРСКА ПРОСВЕТА

И РАЗВИТИЕ НА ВЪЗРОЖДЕНСКАТА КУЛТУРА

Възраждането е всеобхватен процес на разлагане на феодалните отношения и зараждане и разпространение на новите 
буржоазни идеи. Промените, които се извършват, са израз на обективно възникналия конфликт между старите 
феодални обществено-икономически отношения и потребностите за нов живот. То е съвкупност от явления в 
икономическия, социалния, идейния, политическия и културен живот. В българските земи възрожденския процес 
протича при господството на чужда политическа власт, поради което зреещата в недрата на феодализма българска 
буржоазнодемократична революция е едновременно и националноосвободителна. Главната цел на тази епоха е 
политическия преврат, отразяващ потребностите на българското общество - освобождението на България от вековния 
чужд владетел. Социалната и духовната революция са подчинени на политиката, която има освободителен характер.

Наред със социално-икономическите промени в българските земи през XVIII в., в духовния живот на българския 
народ настъпва съществен поврат. Пръв изразител на порасналото самочувствие на българина и идеолог на 
националноосвободителното движение става Паисий Хилендарски. Неговата \"История славянобългарска\" 
се превръща в програма на борбата за национално освобождение. В нея той поставя пред българския народ три 
задачи: борба за национална просвета, за църковно-национална независимост и за политическо освобождение. 
Националното самосъзнание нараства и се развива в последвалите след Паисий движения за светска просвета и 
църковна независимост.

След османското нашествие българската просвета и книжовност понасят тежък удар, но не прекратяват своето 
съществуване. В продължение на четири века църквите и манастирите са единствените пазители на традициите в 
българска култура и разпространители на грамотността. В навечерието на Възраждането килийните училища са 
единственият негов потенциал. В тях обучението е изцяло подчинено на схоластичните принципи, свързващи 
знанието единствено с религията. В условията на чуждото владичество те са огнища за опазване на народните 
културни традиции.

В началото на XIX век, когато се отбелязва върхът в развитието на килийното училище, се появяват първите 
български училища със светска програма, отговаряща на новите стопански и духовни потребности на обществото. 
Тази тенденция се налага поради стопанските и професионални нужди на буржоазията.

Проникването на идеите на Просвещението се засилва през първите десетилетия на XIX век, когато български 
младежи учат в Париж, Виена и Мюнхен, в училищата на Флоренция, Пиза и Сиена. Благодарение на тях, българите 
заимстват от Европа почти всичко, което е необходимо за създаването на свое народно модерно светско образование.

Първата страна в Европейския Югоизток, която се приобщава към буржоазната култура и осъществява националното 
си възраждане е Гърция. Процесите, извършващи се в нея оказват положително влияние върху българското културно 
развитие. Създават се гръцки училища, които подготвят първите дейци на българското възраждане, първостроителите 
на националната култура - Софроний Врачански, Г.С.Раковски, д-р П.Берон, Неофит Рилски, Стоян Михайлович, 
Неофит Бозвели, Иларион Макариополски, Васил Априлов и много други. Те пренасят сред българското общество 
разбиранията за ново светско образование, модерна педагогика и взаимоучителна методика. От Гърция идват и 
бунтовните идеи за реформиране на обществените и църковни институции, за създаване на модерна културна база на 
родния език. С развитието на възрожденските процеси, с укрепването на националното съзнание, гръцкото 
образование се превръща в пречка на българското духовно развитие. То заплашва да денационализира българската 
интелигенция. Опасенията се засилват, когато в първите десетилетия на XIX в. Цариградската патриаршия и нейните 
органи, в духа на \"мегали идея\", започват да преследват българските свещеници и даскали, да унищожават 
църковните книги, да разрушават центровете на старата българска грамотност. Това подтиква българската буржоазия 
да търси противодействие.

В началото на XIX в. се ражда идеята за откриване на елино-български училища. В това намира израз идеята на 
българското общество, използвайки знанията на подготвените в гръцки училища млади българи, да се разграничат от 
гърцизма. Първото елино-българско училище е открито през 1815г. в търговския център Свищов. Негов организатор е 
Емануил Васкидович. Той пътува във Влашко и Виена, за да търси сред емигрантите-търговци средства за 
училището. Независимо, че главният език на преподаване е гръцкият, училището се превръща в буден национално-
патриотичен център. През 30-те години то е ръководено от Христаки Павлович. То се разраства и се превръща в 
светско учреждение, в което преди всичко се преподава българска граматика. Елино-българските училища се 
откриват в Котел, Карлово, Сливен и др.

През 1820г. Иван Селимински открива в Сливен светско училище, в което се преподава аритметика, физика, 
география и естествена история.

1