Апокрифната книжнина и средновековната българска култура

Апокрифната литература възниква и функционира в контекста на християнската религия. 
Чрез Рим тя се разпространява в Западна Европа, а чрез Византия прониква Етиопия, 
Грузия, Армения и България. Поради ранното приемане на християнството именно 
средновековна България е посредник при преминаването на апокрифната продукция от 
Византия към останалите славянски православни литератури – сръбска, румънска, руска. 
Във връзка с трнслирането на текстове, продукт на дуалистични представи, аналогична роля 
има старобългарската култура по отношение на Западна Европа (Петканова, 1982:143-153; 
1992).

От направените наблюдения върху историята на индекса (Симеонов (ІХ-Х в.) и Погодинов 
(Х-ХІ в.) в старобългарската култура се налагат два основни извода:

o

апокрифите имат определящо място в култовия живот на българите от ІХ в. нататък

o

до края на Х в. вече е преведен основния апокрифен репертоар, функциониращ във 

Византия

Въпреки категоричната и еднозначна присъда на индексите, т.е. на официалната 
християнска традиция, която представят апокрифите като „лъжовни“ и „богоотметни“ 
книги, те намират широко място в рамките на старобългарската литература и в продължение 
на векове функцинират като „парабиблейски корпус“ (Милтенова, Ангушева, 2008:217).

В ръкописната традиция са останали цели сборници с преобладаващо апокрифно 
съдържание.

Сред тях на първо място трябва да посочим Сборника на поп Василий Драгол, датиран от 
третата четвърт на ХІІІ в. Въпреки че ръкописът се състои от различни по функция 
паметници, доминират апокрифните текстове: наред с редица гадателни книги (коледник, 
гръмник), псевдосисиниеви молитви, Откровение Варухово и Йеремиевата повест, в края 
присъства монолитен цикъл от историко-апокалиптични апокрифи: Видение и Тълкование 
Даниилово, Слово на Иполит, папа римски, за тълкованието на пророк Даниил, Слово на 
Ипатий Ефески за това, кога ще настъпи края на света, Пандеховото пророческо сказание, 
видение на пророк Исайя за последните времена, Откровение на Методий Патарски 
(Георгиев, 1977:254-281; Българската литература, 1987:158-163). Цялостният поглед върху 
ръкописа (в него наред с изброените паметници има слова от Златоструя, проповеди за 
поста, части от Номоканон и др.) дава представа за обема на апокрифната книжнина, 
„произведена“ от низшето духовенство и насочена към народна среда.

Аналогичен състав има и Панагюрският апокрифен сборник от втората половина на ХVІ в. 
Наред с ограничен брой поучения и патерични разкази, сборникът съдържа редица 
популярни апокрифи: Слово за Адам и Ева, Слово за Сивила, Видение Варухово, Видение 
на Анастасия Чернорозица, Ходене на Богородица по мъките, Слово за произхода на 
самодивите (Български ръкописи, 1982:138; Милтенова, 1984:44-72).

С оглед на целите на настоящата лекция от съществено значение е и въпросът за конкретния 
механизъм, чрез който апокрифите се интегрират в старобългарската литература. Въпреки