Що  философия и философстване
background image

Що е философия и философстване?

Всеки човек си им хоби. Някои колекционират монети или пощенски  марки, 

други   обичат   ръкоделията,   трети   посвещават   почти   цялото   си   свободно   време   на 
някакъв спорт.

Съществува   ли   обаче   нещо,   което   би   трябвало   да   интересува   всички   нас? 

Съществува ли нещо, което засяга всички хора – независимо кои са или къде живеят? 
Да, има въпроси, които би трябвало да занимават всички нас.

Кое е най-важното в живота? Ако запитаме човек от страна където цари глад, 

отговорът   ще   гласи   –   храната.   Отправим   ли   същият   въпрос   към   зъзнещия,   ще   ни 
отвърне: топлината.

Да предположим, че всички потребности са задоволени – дали не съществува 

нещо, от което хората се нуждаят? Според философите – съществува. Те смятат, че 
човек не живее само от хляба. Вярно, всички хора трябва да се хранят. Всички имат 
нужда от любов и грижа. Но има и нещо друго. Ние, хората, изпитваме необходимостта 
да знаем кои сме и защо живеем.

В този смисъл да се интересуваш защо живееш не е в същата степен “случаен” 

интерес, какъвто е колекционирането на марки. Ако се вълнуваш от подобни въпроси, 
ти се занимаваш с нещо, за което хората спорят още откакто живеем на тази планета. 
Как са възникнали космосът, земното кълбо и животът е несравнимо по-велик и важен 
въпрос от това кой е спечелил най-много златни медали на последните олимпийски 
игри.

Най-добрият подход към философията е да задаваш философски въпроси:
Как   е   сътворен   светът?   Има   ли   воля   или   смисъл   в   това,   което   се   случва? 

Съществува   ли   живот   след   смъртта?   Как   изобщо   да   открием   отговорите   на   тези 
въпроси? И най-важното: как да живеем?

През   всички   епохи   хората   са   си   задавали   подобни   въпроси.   Не   познаваме 

култура, която да не е подбуждала въпросите, кои са хората или от къде произхожда 
света.

Всъщност   философските   въпроси   не   са   чак   толкова   много.   Вече   зададохме 

някои от най-важните. Ала историята ни поднася много различни отговори на всеки 
отделен въпрос.

Значи е по-лесно да задаваш философски въпроси, отколкото да им отговаряш.
До ден днешен всеки човек сам трябва да открие своите лични отговори на тези 

въпроси. Не можем да направим справка в енциклопедията дали съществува Бог и има 
ли живот след смъртта. Енциклопедията няма да ни посъветва как да живеем. Въпреки 
това разсъжденията на други хора ни помагат да съставим своя представа за живота и 
света.

Ловът на истината, с който са се заели философите прилича на   криминален 

разказ. Едни смятат,  че убиецът  е Иван, други сочат  Драган или Петър. Някой ден 
полицията може и да разкрие престъплението. Възможно е обаче никога да не разгадае 
тайната. Но загадката има решение.

Следователно -   дори да е трудно да се отговори на даден въпрос – напълно 

възможно   е   той   да   има   един   и   само   един   правилен   отговор.   Или   има   някакво 
съществуване след смъртта, или няма.

Междувременно науката разгада много древни загадки. Една от най-големите е 

била как изглежда обратната страна на Луната. Отговорът не можел да бъде намерен 
чрез спор, а зависел от въображението на всеки човек. Днес обаче знаем точно как 
изглежда  обратната  страна  на тази  планета.  И вече  не можем да “вярваме”, че там 
живее човек или че е направена от сирене.

1

background image

Един  от  древногръцките   философи, живял  преди  повече  от  две  хилядолетия, 

вярвал, че хората са създали философията, защото се учудвали. Човекът намира живота 
за толкова странен, че философските въпроси възникват от само себе си, смятал той.

Способността да се учудваме е единственото нещо, което ни е необходимо, за да 

бъдем добри философи.

Ясно е, че всички малки деца без изключение притежават тази способност. Само 

за   няколко   месеца   бебетата   се   озовават   в   съвършено   непозната   обстановка.   Но   с 
възрастта тази способност изглежда закърнява. С какво се обяснява това?

Очевидно, докато трае детството ни, ние постепенно губим способността да се 

учудваме на света. Губим обаче нещо важно, което философите искат да възкресят. 
Защото нещото вътре в нас ни подсказва, че животът е голяма загадка. Изпитали сме 
това много преди да го мислим.

Уточнявам:   въпреки   че   отговорите   на   философските   въпроси   засягат   всеки 

човек, не всички хора стават философи. По различни причини делникът така оплита 
повечето от тях, че учудването от живота бива изтласкано в някой тъмен ъгъл.

За децата светът и всичко в него е ново, непознато и предизвиква учудване. Не 

всички възрастни обаче реагират така – за повечето от тях светът е нещо нормално.

Именно   в   това   отношение   философите   са   достойно   изключение.   Философът 

никога не би допуснал да свикне със света. Следователно философите и малките деца 
имат   нещо   общо   –   през   целия   си   живот   философът   запазва   възприемчивостта   на 
малкото дете.

Митологичната представа за света

Философията

  възникнала в Гърция около 600 години пр.н.е. като съвсем нов 

начин   на   мислене.   Дотогава   само   различните   религии   давали   отговор   на   всичките 
въпроси   на   хората   и   тези   религиозни   обяснения   се   предавали   от   поколение   на 
поколение чрез митовете.

Митът

  е разказ за божества, който трябвало да обясни защо животът е такъв, 

какъвто е.

През   хилядолетията   из   целия   свят   бил   избуял   див   гъсталак   от   митологични 

обяснения   в   отговор   на   философските   въпроси.   Гръцките   философи   се   опитали   да 
покажат, че хората не бива да се осланят на тях.

За да вникнем в мисленето на първите философи, трябва да си дадем сметка 

какво означава  да имаш митологична  представа  за света.  По целия свят се ширели 
митологични  представи  за  това как  боговете  са създадени,  как  после  те  са създали 
хората и как всяко едно явление си има обяснение с действията на този или онзи бог. 
Когато възникнали първите философии, древните гърци също имали свои митове за 
света.   Столетия   наред   всяко   поколение   разказвало   на   следващото   за   божествата.   В 
Гърция те се наричали Зевс и Аполон, Дионисий и Асклепий, Херакъл и Хефест.

Около 700 години преди новата ера Омир и Хезиод записали и създали голяма 

част от съкровищницата на древногръцките митове. Съвсем нова ситуация – веднага 
след като митовете били записани, станало възможно те да бъдат оспорени. 

Първите   гръцки   философи   критикували   Омировите   предания   за   боговете, 

защото   тези   богове   много   напомняли   за   хората.   И   действително   те   са   себични   и 
непостоянни   като   нас.   За   първи   път   в   историята   се   появило   предположението,   че 
митовете може би не са нищо друго, освен човешки измислици.

Пример за критика на митовете откриваме у философа 

Ксенофан

, роден около 

540 година пр.новата ера. Хората, казва той, създали боговете по свой образ и подобие: 
“Ала смъртните вярват, че боговете се раждат и притежават одеяния, гласове и снаги, 
подобно на самите тях... Етиопците си представят своите богове черни и със сплескани 

2

background image

носове, а траките – синеоки и червенокоси... Ако кравите, конете или лъвовете имаха 
ръце и умееха да творят с тях подобно на хората, конете щяха да рисуват конеподобни, 
кравите – кравоподобни, а лъвовете – лъвоподобни идоли, и щяха да създават образи 
точно като техните.”

През тази епоха гърците основали много градове държави в Гърция и в своите 

колонии   в   Южна   Италия   и   Мала   Азия.   Тук   робите   вършели   тежката   работа,   а 
свободните граждани се посвещавали на политиката и културата. При подобни условия 
на живот мисленето на хората извършило скок: отделният човек вече можел на своя 
глава да поставя  въпроса как трябва да е организирано  обществото.  По този  начин 
отделният индивид имал възможност и да задава философски въпроси, без да си помага 
с устно предаваните митове.

Казваме,   че   в   онази   епоха   се   извършил   преход   от   митологичният   начин   на 

мислене   към   мислене,   изградено   върху   опита   и   разума.   Целта   на   първите   гръцки 
философи   била   да   открият   естествени   обяснения   за   процесите   в   естеството,   иначе 
казано, в природата.

Натурфилософите

Тъй като повечето философи са живели в твърде различни епохи и култури в 

сравнение с нашата, в повечето случаи си струва да се запитаме какъв е бил проектът 
на всеки от тях. Искам да кажа, че трябва да се опитаме да узнаем от какво точно се е  
интересувал най-много. Един философ може да се пита как са възникнали растенията и 
животните, друг може да се стреми да разбере дали съществува бог или безсмъртна ли 
е човешката душа.

Щом веднъж установим какво е приковавало вниманието на един философ, по-

лесно можем да следваме мисълта му. Защото рядко се е случвало някой мислител да 
разсъждава по всички философски въпроси.

Често   наричаме   първите   гръцки   мислители   “натурфилософи”,   защото   са   се 

занимавали преди всичко с природата и нейните процеси.

Вече се запитахме от къде произлизат всички неща. Мнозина днес вярват  повече 

или по-малко, че все някога всичко трябва да е възникнало то нищото. Тази мисъл не  е 
била много “на почит” сред гърците. По една или друга причина те предпочитали да 
смятат, че винаги “нещо” е съществувало.

Следователно за тях големият въпрос не е бил как всичко може да възникне от 

нищо. Вместо това гърците се учудвали как водата може да се превърне в живи риби, а 
мъртвата пръст – във високи дървета и пъстри цветя. Да не говорим за това, как е 
възможно в майчината утроба да се зачене дете!

Философите наблюдавали и изучавали постоянните промени в природата. Но 

как са възможни подобни промени, питали се те? Как обект от едно вещество може да 
преминава в нещо съвсем друго – в жив живот например?

Общото между първите философи е твърдението, че зад всички изменения се 

крие някаква първична материя. Трудно може да се каже как са стигнали до тази мисъл. 
Знаем само, че корените й се крият в представата, че трябва да съществува някакво 
първично вещество, което - образно казано – дебне зад всички промени в природата.

Най-интересното   за   нас   не   е   какви   отговори   открили   първите   философи. 

Интересно е какви въпроси поставяли и какъв род отговори търсели. За нас е важно не 
какво точно са мислели, а как.

Със сигурност знаем, че са се интересували от видимите промени в природата - 

опитвали   се   да   установят   някои   вечни   природни   закономерности.   Стремели   се   да 
разберат естествените процеси, без да се вслушват в предания и митове. Но най-вече се 
опитвали да осмислят природните процеси, като наблюдавали самата природа. А това е 

3

background image

коренно различен подход от обясняването на светкавиците и гръмотевиците, зимата и 
пролетта със случки от живота на боговете.

По този начин философията се освободила от влиянието на религията. Можем да 

кажем,   че   именно   натурфилософите   са   направили   първите   стъпки   към   научното 
мислене и така дали тласък на всички по-късно възникнали естествени науки.

Повечето от онова, което натурфилософите са говорили и написали, е загубено 

за поколенията. Малкото, което знаем, намираме главно в съчиненията на Аристотел, 
живял двеста години след първите философи. Той обаче само обобщава изводите, до 
които стигнали мислителите преди него, а това означава, че за нас остава неясно как те 
са стигнали до своите заключения. Все пак знаем достатъчно, за да твърдим, че основен 
обект в търсенията на първите гръцки философи са въпросите, свързани с първичната 
материя и промените в природата.

Тримата философи от Милет

Първият философ, за когото имаме данни, е 

Талес

 от гръцката колония Милет в 

Мала   Азия.   Той   бил   пътешественик.   Разправят   как   определил   височината   на   една 
египетска пирамида – измерил сянката й точно в момента, когато неговата собствена 
сянка била равна на ръста му. Освен това през 585 г.пр.н.е. с изчисления предсказал 
слънчево затъмнение.

Талес  смятал,  че  

водата

  е първоизточник  на  всичко.  За съжаление  не  знаем 

точно какъв смисъл е влагал в това съждение. Може би е вярвал, че целият живот се 
създава   във   водата   и   че   всичко   живо   отново   се   превръща   във   вода,   след   като   се 
разпадне.

Вероятно  през  пътуването  си  в Египет  е  наблюдавал как  нивите  дават  плод, 

когато след разлив Нил се оттегля в своята делта. Може да се е впечатлявал как след 
дъжд  се  появяват  жаби   и  червеи   или  пък   се  е  питал  как  е   възможно   водата   да  се 
превръща в лед и пара и после отново да става вода.

Приписват на Талес думите, че всичко е “изпълнено с божества”. И тук само 

гадаем какво е искал да каже. Може да е разсъждавал, че би могло черната земя да е 
първоизточник  на всичко  – от цветята  и зърното,  до пчелите  и хлебарките.  И си е 
представял пръстта, гъмжаща от малки невидими “кълнове живот”. Едно е сигурно – не 
е имал предвид Омировите богове.

Анаксимандър

  –  следващият  философ,  за  когото  научаваме,  -  също   живял  в 

Милет. Той смятал, че нашият свят е само един от многото, които възникват и после 
отново преминават в състояние, което нарекъл  

неопределеност

. Трудно е да се каже 

какво   точно   е   влагал   в   тази   дума,   но   е   сигурно,   че   за   разлика   от   Талес   не   си   е 
представял   определена   материя.  Може  би е  вярвал, че  онова,  от  което   е сътворено 
всичко, трябва да е съвсем различно от самото творение. При това положение е ясно, че 
първичното вещество не може да е съвсем обикновена вода, която в никакъв случай не 
е нещо “неопределено”.

Третият   милетски   философ   бил  

Анаксимен

 

(около   570   –   526   г.пр.н.е.)

.   Той 

смятал, че първооснова на всичко е 

въздухът

, или мъглата.

Разбира   се,   Анаксимен   познавал   учението   на   Талес   за   водата.   Ала   откъде 

произхожда   водата?   Според   Анаксимен   водата   е   сгъстен   въздух.   Когато   вали,   от 
въздуха се стича вода. А ако се сгъсти още повече, водата се превръща в земя, смятал 
той. Може би Анаксимен е наблюдавал как от топящия се лед се процежда и пясък. 
Същевременно смятал, че огънят е разреден въздух. Следователно според възгледите 
на Анаксимен земята, водата и огънят произлизат от въздуха.

Пътят от земята и водата до полските растения е кратък. Може би Анаксимен 

вярвал, че за да възникне живот, трябва да са налице земя, въздух, огън и вода. Обаче за 

4

background image

него първоизточникът  си остава  въздухът,  или мъглата. Следователно  той споделял 
тезата   на   Талес,   че   в   основата   на   всички     природни   промени   трябва   да   има   едно 
първично вещество.

Нищо не може да възникне от нищото

И   тримата   милетски   философи   вярвали,   че   съществува   едно   и   само   едно 

първично вещество, от което е направено всичко останало. Но как е възможно едно 
вещество да се измени така, че неочаквано да се превърне в нещо съвсем различно? 
Това наричаме проблем за промяната.

От около 500 година пр.н.е. в гръцката колония Елея в Южна Италия живели 

неколцина философи, наречени елеати, които се занимавали именно с тези въпроси. 
Най-известният сред тях бил 

Парменид

 

(около 540-480 г. пр.н.е.).

Парменид   твърдял,   че   всичко   съществуващо   е   съществувало   винаги.   Това 

схващане   било   широко   разпространено   сред   гърците.   Те   смятали   за   естествено,   че 
всичко в света винаги го е имало. Нищо не може да възникне от нищото, разсъждавал 
Парменид. И нито едно нещо, което съществува, не може да се превърне в нищо.

Парменид обаче бил по-краен от повечето философи. Той смятал, че изобщо не е 

възможна промяна, защото нищо не може да се превърне в нещо различно от това, 
което е.

Разбира   се,   мислителят   бил   наясно,   че   в   природата   постоянно   се   извършват 

промени. Със собствените си сетива той установявал как нещата се променят. Ала не 
можел да се примири възприятията си с онова, което му нашепвал разумът. И понеже 
бил принуден да реши дали да се доверява на сетивата или на разума си, избрал разума. 

Известна   е   поговорката   “Ще   го   повярвам,   само   ако   го   видя   с   очите   си”. 

Парменид обаче не вярвал и тогава. Смятал, че сетивата ни предават лъжлив образ на 
света,   различен   от   това,   което   ни   говори   разумът.   И   решил,   че   задачата   му   като 
философ е да разобличава всички форми на “сетивна измама”. 

Такава силна вяра в човешкия разум наричаме  

рационализъм

. Рационалистът е 

човек,  който  изпитва   непоколебимо  доверие   към  човешкия   разум  като  източник  на 
нашето познание за света.

Всичко тече

Точно по същото време живял и 

Хераклит

 от Ефес в Мала Азия. Според него 

най-основното   качество   на   природата   било   тъкмо   постоянните   й   промени.   Нека   се 
изразим така: Хераклит се доверявал на сетивата си повече, отколкото Парменид.

“Всичко тече”

 – казвал Хераклит. Всичко е в движение и нищо не трае вечно. 

Точно затова не можем да влезем “два пъти в една и съща река” -  когато нагазим за 
втори път, ще сме се променили и ние, и реката. 

Хераклит посочвал и факта, че светът е белязан от вечни противоречия. Ако 

никога   не   боледуваме,   нямаше   да   знаем   какво   е   да   си   здрав.   Ако   никога   не 
огладняваме, нямаше да изпитаме радост от ситостта. Ако никога не пламва война, 
нямаше да ценим мира, а ако никога не идва зима, не бихме усещали, че идва пролет.

И доброто, и злото имат свой дял в целостта, учел Хераклит. Без постоянното 

взаимодействие на противоположностите светът би престанал да съществува.

“Бог е ден и нощ, зима и лято, война и мир, ситост и глад” – казвал той. Но, 

разбира се, нямал предвид боговете, за които разказвали митовете. За Хераклит бог, 
или   божественото,   е   нещо   всеобхватно   и   той   го   съзира   именно   в   постоянно 
променящата се противоречива природа.

Вместо думата “бог” Хераклит използва гръцката дума 

“логос”

, която означава 

“разум”. Макар че ние, хората, не винаги мислим еднакво и не притежаваме еднакъв 

5

background image

разум, разсъждавал Хераклит, трябва да съществува един вид 

“световен разум”

, който 

направлява   всички   природни   процеси.   Този   световен   разум   или   “световен   закон”   е 
всеобщ и всички му се подчиняват. Въпреки това повечето хора живеят според личния 
си   разум,   продължава   Хераклит.   Той,   общо   взето,   нямал   твърде   високо   мнение   за 
себеподобните   си   и   преценявал   възгледите   на   повечето   хора   като   “детинско 
бърборене”.

Така   че   Хераклит   съзирал   единство   или   цялост   във   всички   промени   и 

противоречия на природата. Това “нещо”, което според него било в основата на всички 
неща, нарекъл “бог” или “логос”.

Четири основни вещества

В   известен   смисъл   Парменид   и   Хераклит   били   пълни   противоположности. 

Разумът на Парменид твърдял, че нищо не може да се променя. Сетивният опит на 
Хераклит обаче се постановявал със същата категоричност, че в природата постоянно 
се извършват промени. Кой от двамата бил прав? На какво да вярваме – на разума или 
на сетивата си?

И двамата мислители издигат по два тезиса:
Парменид твърди, че:
А) нищо не може да се променя 
Б) и поради това не бива да се осланяме на сетивните си възприятия.
Хераклит – точно обратното! – твърди, че:
А) всичко се променя (“всичко тече”)
Б) сетивните ни възприятия са надежден източник на познание.
Едва ли би могло да има по-сериозно разногласие между философи! Но кой от 

двамата бил прав? На  

Емпедокъл (около 494 – 434 г.пр.н.е.)

  било съдено да открие 

изход  от мрежата,  в която  се оплела  философията.  Той сметнал,  че  и Парменид,  и 
Хераклит са прави в едното си твърдение, а в другото и двамата грешат.

Според Емпедокъл причината за голямото разногласие се корени в постулата, че 

съществува само едно първично вещество – сякаш това се разбира от само себе си. Ако 
е   истина,   то   пропастта   между   това,   което   ни   говори   разумът,   и   онова,   което 
възприемаме със сетивата си, би била непреодолима.

Водата,   разбира   се,   не   може   да   се   превърне   в   риба   или   в   пеперуда.   Водата 

изобщо не може да се променя. Чистата вода вечно си остава чиста вода. Следователно 
Парменид бил прав, че нищо не се променя. Същевременно Емпедокъл се съгласявал с 
Хераклит, че трябва да се доверяваме на сетивата си, да вярваме на това, което виждаме 
– а ние виждаме постоянни промени в природата.

Така   Емпедокъл   стигнал   до   съждението,   че   представата   за   едно-единствено 

първично вещество трябва да бъде отхвърлена. Сами нито водата, нито въздухът могат 
да се превърнат в розов храст или пък в пеперуда. Следователно не е възможно всичко 
в природата да се дължи на едно основно вещество.

Емпедокъл вярвал, че в природата съществуват общо четири основни вещества, 

или както ги наричал – 

корени.

 Това били 

земя, вода, въздух и огън

. Всички промени в 

природата произтичат от смесването и разделянето на тези четири вещества. Защото 
всичко се състои от земя, въздух, огън и вода, само че в различни съотношения. Ако 
умре   цвете   или   животно,   четирите   елемента   се   отделят   един   от   друг.   Можем   да 
наблюдаваме тази промяна с просто око. Ала земята, въздухът, огънят и водата остават 
абсолютно неизменни или недокоснати във всички свои съединения. Следователно не е 
вярно,  че   “всичко”   се   променя.   Всъщност   нищо   не   се   променя.   Четирите   вещества 
просто се смесват , а после се разделят, за да се смесят отново в друг вид.

6

background image

Не случайно Емпедокъл е смятал, че корените на природата са тъкмо земята, 

водата, въздухът и огънят. И други философи преди него се опитвали да докажат, че 
първоизточникът трябва да е или водата, или въздухът, или огънят.

След   като   Емпедокъл   обяснил   как   промените   в   природата   се   дължат   на 

смесването   или   разделянето   на   четирите   корена,   останал   открит   въпросът:   коя   е 
причината елементите да се съединяват, за да възникне нов живот? Кое налага една 
смес, например цветето, отново да се разпадне?

Според Емпедокъл в природата действат две различни сили. Тях нарекъл 

любов 

и  

вражда

. Любовта свързва нещата, враждата ги разединява. Следователно той пръв 

направил разлика между вещество и сила. Заслужава си да запомним това. И до днес 
науката различава основните елементи и природните сили. Модерната наука смята, че 
може   да   обясни   всички   природни   процеси   с   взаимодействието   между   различни 
елементи и няколко основни природни сили.

По нещо от всичко във всичко

Друг философ, който не искал да се примири с възгледа, че определено основно 

вещество, например водата, може да се трансформира във всичко, което виждаме в 
природата, бил 

Анаксагор (500 – 428 г.пр.н.е.)

. Той отхвърлил представата, че земята, 

въздухът, огънят или водата могат да се превърнат в кръв или кости, кожа или коса.

Анаксагор смятал че природата е съставена от множество малки частици, които 

не могат да се видят с просто око. Всичко може да се дели на още по-малки частици, но 
дори и в най-малките от тях се крие по нещо от всичко. 

Всъщност така е устроено и нашето тяло. Ако отделим кожна клетка от пръста 

на ръката, клетъчното ядро ще съдържа не само описанието на самата кожа. В същата 
клетка е закодирано описание на очите, цвета на косата и т.н. Всяка отделна клетка в 
тялото ми носи подробно описание за строежа на всички останали клетки, т.е. във всяка 
клетка   има   “по   нещо   от   всичко”.   Следователно   откриваме   цялото   и   в   най-малката 
частица.

Анаксагор нарекъл тези най-малки частици, които съдържат по нещо от всичко, 

семена или кълнове.

Теорията за атомите

Последният велик натурфилософ е  

Демокрит (около 460 – 370 г.пр.н.е.)

 е бил 

родом   от   пристанищния   град   Абдера   на   северния   бряг   на   Егейско   море.   Демокрит 
поддържал тезата на предшествениците си, че не е задължително от видимите промени 
в   природата   да   следва,   че   нещо   наистина   се   “променя”.   Ето   защо   предполагал,   че 
всичко   трябва   да   е   съставено   от   малки   невидими   градивни   единици   –   нещо   като 
тухлички, всяка от които е вечна и неизменна. Той нарекъл тези най-малки частици 

атоми.

Думата  

“атом”

  означава  

“неделим”

. За Демокрит било важно да докаже,  че 

онова, от което е изградено всичко, не може да се дели на още по-малки части. Защото 
ако атомите можеха безкрайно да се цепят и разделят на все по-малки части, природата 
постепенно би се размила като много рядка каша. 

Важно било тези градивни частици на природата да съществуват вечно – защото 

нищо   не   може   да   възникне   от   нищото.   По   този   въпрос   Демокрит   бил   съгласен   с 
Парменид и елеатите. Освен това смятал всички атоми за твърди и със солиден състав. 
Само че нямало как да са еднакви. Защото ако атомите са еднакви, не бихме имали 
разумно обяснение как се съчетават във всевъзможни форми: от макове и маслинени 
дървета, до кози кожи и човешки коси.

7

background image

В природата съществуват безброй различни атоми, твърдял Демокрит. Някои са 

обли   и   гладки,   други   неравни   и   криви.   И   точно   защото   са   толкова   разнородни   по 
форма, могат да се “сглобяват” в различни тела. Независимо обаче колко са на брой и 
по вид, всички те са вечни, неизменни и неделими.  

Когато едно тяло – например дърво или животно – умре и се разпадне, атомите 

му   се   разпръскват   и   могат   да   образуват   нови   тела.   Защото   атомите   се   движат   в 
пространството, но притежават различни “кукички” и “илици” и затова непрестанно се 
скачват, създавайки нещата, които виждаме около нас.

Единственото, което съществува, са 

атомите и празното пространство

, смятал 

Демокрит.   Тъй   като   вярвал   само   в   материалните   неща,   ние   го   определяме   като 
материалист. Демокрит вярвал, че за да се случи нещо, има естествена причина, която 
се крие в самите неща. Разказва се как веднъж споделил, че би предпочел да открие 
природен закон, отколкото да стане цар на Персия.

Теорията на атомите обяснява и нашите усещания. Това, че усещаме нещо, се 

дължи на движението на атомите в празното пространство. Ако виждам Луната, то е 
защото “лунните атоми” срещат окото ми.

Но как стои въпросът със съзнанието? Едва ли е възможно то да се състои от 

атоми, т.е. от материални елементи! Точно обратното си представял Демокрит: душата, 
казвал той, се състои от особено обли и гладки “душевни атоми”. Когато човек умира, 
душевните атоми се разпръскват във всички посоки. После могат да се присламчат към 
някоя нова душа, която се образува в този момент.

Всичко   това   означава,   че   човешката   душа   не   е   безсмъртна.   Мнозина   днес 

споделят   това   мнение.   Подобно   на   Демокрит   те   смятат,   че   душата   е   зависима   от 
мозъка, а когато мозъкът престане да съществува, не е възможно да имаме съзнание 
под каквато и да било форма.

С   учението   си   за   атомите   Демокрит   за   известно   време   поставил   точка   на 

гръцката натурфилософия. Той бил съгласен с Хераклит, че всичко в природата “тече”, 
защото формите се появяват и изчезват. Но всичко, което тече, е основано на нещо 
вечно и неизменно и то не тече. Тъкмо това според Демокрит са атомите.

Философията в Атина

Често  наричат  натурфилософите   и предсократици,   тъй  като  са  живели  преди 

Сократ. Вярно е, че Демокрит починал няколко години след Сократ, но въпреки това 
цялото му мислене принадлежи към предсократовата натурфилософия. Защото Сократ 
е   като   гранична   бразда   не   само   по   отношение   на   епохата.   Сменяме   мястото   на 
действието и като география. 

Сократ 

е първият философ, роден в Атина, и както той, 

така   и   двамата   му   последователи,   Платон   и   Аристотел,   са   живели   там   и   творили. 
Анаксагор   също   прекарал   известно   време   там,   но   бил   прокуден,   защото   смятал 
слънцето за огнено кълбо.

От   времето   на   Сократ   насетне   Атина   се   превръща   в   същински   център   на 

древногръцката   култура.   Когато   преминаваме   от   натурфилософите   към   Сократ,   по-
важно ще е да запомним, че като цяло се променя основата на философията.

Преди да се запознаем със Сократ обаче нека да научим нещо повече за така 

наречените софисти, които по негово време определяли облика на град Атина.

Човекът в центъра на всичко

Около 450 г.пр.н.е. Атина се превърнала в културен център на древногръцкия 

свят, а самата философия поела нова посока.

8

background image

Натурфилософите били преди всичко изследователи на природата, затова заемат 

важно място в историята на науката. В Атина обаче интересът се съсредоточавал все 
повече върху човека и мястото му в обществото. 

Постепенно   в  града   се   развила   демокрация   с  народно   събрание   и  съдилища. 

Една от предпоставките за демокрацията бил фактът, че хората получавали достатъчно 
знания, за да участват в демократичните процеси. И в наши дни виждаме, че младата 
демокрация винаги се нуждае от народно просвещение. За атиняните най-важно било 
да владеят изкуството на речта (риториката).

Скоро от гръцките колонии към Атина се насочили потоци от пътуващи учители 

и   философи.   Наричали   се  

софисти.

  Думата   “софист”   означава   мъдър   и 

високообразован в определена област  човек. В Атина тези хора изкарвали прехраната 
си, като обучавали гражданите.

Софистите   имали   важна   обща   позиция   с   натурфилософите,   а   именно,   че   се 

отнасяли   критично   към   митологичните   предания.   Същевременно   отричали   всичко, 
което смятали за ненужна философска спекулация. Дори да съществуват отговори на 
много философски въпроси, казвали те, хората никога няма да разгадаят със сигурност 
тайните   на   природата   и   вселената.   Подобен   възглед   във   философията   се   нарича 
скептицизъм.

Но макар да не можем да намерим отговор на всички естествени загадки, все пак 

знаем, че сме хора и трябва да се научим да съжителстваме. Софистите решили да се 
интересуват от човека и неговото място в обществото.

“Човекът е мяра за всички неща”

, казва софистът  

Протагор (около 487 – 420 

г.пр.н.е.)

. Според него  правдата  и неправдата,  доброто и злото винаги трябва да се 

оценяват в съответствие с човешките потребности. На въпроса дали вярва в гръцките 
богове той отговарял: “Проблемът е труден, а животът – кратък.” Човек, който твърди, 
че не е ясно дали има бог или не, наричаме агностик.

Софистите   често   предприемали   далечни   пътешествия   и   така   се   запознали   с 

различни системи на управление. Нравите, обичаите и законите на различните градове 
държави много се различавали. В тази връзка софистите в Атина започнали спор кое е 
определено от природата и кое се създава от обществото. По този начин създали основа 
за обществена критика в града държава Атина.

Бурни дискусии  сред атинското  общество предизвикали  пътуващите  софисти, 

когато започнали да твърдят, че не съществуват абсолютни норми за справедливост и 
несправедливост. За разлика от тях обаче Сократ се опитвал да докаже, че някои норми 
са наистина абсолютни и общовалидни.

Кой е бил Сократ?

Сократ   (470   –   399   г.пр.н.е.)

  е   може   би   най-загадъчната   личност   в   цялата 

история на философията. Не е написал нито ред. Въпреки това е един от онези, които са 
оказали най-силно влияние върху европейския начин на мислене. Фактът, че за него 
знаят   и   хора,   които   не   се   занимават   с   философия,   вероятно   може   да   се   обясни   с 
драматичната му смърт.

Знаем, че е роден в Атина   и е прекарал живота си предимно по пазарища и 

улици, където разговарял с всякакви люде. Не виждал какво може да научи в полската 
шир или сред дървесата. Способен бил да остане дълги часове в дълбок размисъл.

Още приживе го смятали за загадъчна личност, а много скоро след смъртта му 

започнали да го сочат като основоположник на различни философски течения. Твърде 
различни школи успявали да “пришият” името му към своите възгледи тъкмо защото 
бил загадъчен и многозначен. 

9

background image

Сигурно   е,   че   бил   грозен.   Нисък,   дебел,   с   изцъклени   очи   и   вирнат   нос.   Но 

вътрешният му мир, казвали, бил “съвършен и прекрасен”. Говорело се и друго: равен 
на него няма нито в съвременността, нито в миналото.

Въпреки това заради философската му активност го осъдили на смърт.
Животът на Сократ ни е известен предимно благодарение на Платон – негов 

ученик и един от най-великите философи в историята. Платон съчинил многобройни 
диалози, иначе казано – философски разговори, чийто герой е Сократ.

Същината на Сократовото дело била, че не се стремял да поучава хората. Вместо 

това създавал впечатлението, че самият той желае да научи нещо от събеседника си. 
Значи не преподавал като обикновен учител. Не, той водел разговор.

И все пак ако само е слушал другите, нямало да стане толкова прочут философ. 

Само заради такива разговори, разбира се, нямало да го осъдят на смърт. В началото 
той повече задавал въпроси и предпочитал да се преструва, че нищо не знае. В хода на 
разговора   принуждавал   събеседника   си   сам   да   осъзнае   слабите   места   в   своите 
разсъждения. Често събеседникът попадал в задънена улица и накрая бил принуден да 
разбере кое е справедливо и кое несправедливо.

Според преданието майката на Сократ била акушерка, а самият той сравнявал 

дейността си с изкуството да израждаш деца. Сократ смятал, че призванието му е да 
помага на хората при раждането на правилния възглед. Защото истинското познание 
трябва да дойде отвътре. Само познанието, което идва отвътре, е истинско “прозрение”.

Затова когато се представял за невеж, Сократ принуждавал хората да си служат с 

разума.   Той   умеел   да   се   преструва   на   неук   и   глупав.   Това   наричаме  

сократовска 

ирония

. По този начин разкривал все нови и нови слабости в мисленето на атиняните. 

Понякога това ставало насред пазарния площад, пред очите на всички. Разговор с него 
можел да те изложи и да те направи смешен пред очите на много хора.

И никак не е чудно, че накрая Сократ започнал да досажда и да дразни – особено 

властниците. Атина прилича на мудна кобила, казва Сократ, а себе си оприличавал на 
стършел, който я жили по хълбока, за да поддържа будно съзнанието й.

Един божествен глас

Сократ продължавал да жили своите ближни не просто защото му харесвало да 

ги измъчва. Съзнанието не му оставяло друг избор. Все твърдял, че чува в себе си 
божествен глас. Протестирал например срещу смъртните присъди, отказвал да прави 
доноси за политически противници. И накрая заплатил с живота си.

През 399 г.пр.н.е. го обвинили, че “покварява младежта” и “не признава 

боговете”. Съд от 500 съдебни заседатели с нищожно мнозинство го провъзгласил за 
виновен. 

Можел, разбира се, да проси помилване. А при готовност да напусне Атина щял 

поне да спаси живота си. Но щял да измени на себе си, ако постъпи така – Сократ 
смятал собствената си съвест и истината за по-важни от своя живот. Заявил, че е 
действал за доброто на държавата. Въпреки това го осъдили на смърт. Не след дълго, 
обкръжен от приятели, пресушил чашата с отрова, станала по-късно нарицателна.

Но какъв е бил основният философски проблем, с който се е занимавал? 
Сократ бил съвременник на софистите и точно като тях се занимавал с хората и с 

човешкия живот, а не с проблемите на натурфилософите. Римският философ Цицерон 
казал стотици години по-късно, че 

Сократ е върнал философията от небето на 

земята, настанил я е в градовете и домовете и принудил хората да размишляват за  
битието и нравите, за доброто и злото.

Но между Сократ и софистите имало много съществена разлика. Самият той не 

се смятал за софист – с други думи, за учена и мъдра особа. За разлика от софистите не 

10

background image

приемал да му плащат за уроците. Не, Сократ наричал себе си философ в истинския 
смисъл на думата. 

“Фило-соф”

 всъщност означава 

“любител на мъдростта

”, човек, 

който се стреми да я постигне.

Философът знае твърде добре, че всъщност знае твърде малко. Тъкмо затова се 

опитва да постигне истинско познание. Сократ бил точно от този рядко срещан вид 
хора. Наясно бил, че не знае нищо за живота и света. Дори се измъчвал, че знае толкова 
малко. 

Значи философът е човек, който осъзнава, че има много неща, които не разбира. 

И това го измъчва. Така погледнато, той пак е далеч по-умен от всички останали, които 
се хвалят с мнимите си знания. “Най-умен е този, който знае какво не знае.” Самият 
Сократ обаче повтарял, че знае само едно – а именно, че нищо не знае.

Разказват, че веднъж един атинянин запитал Делфийския оракул кой е най-

умният мъж в Атина. Оракулът отговорил: Сократ. Когато Сократ узнал това, бил 
учуден. Веднага отишъл в града и потърсил човек, когото самият той и познатите му 
смятали за умен. Ала когато се оказало, че този човек не е в състояние да отговори ясно 
на въпросите му, той най-сетне осъзнал, че оракулът има право.

За Сократ било важно да намери сигурна основа за нашите познания. Вярвал, че 

тази основа се крие в човешкия разум. Силната му вяра в човешкия разум следователно 
ясно го определя като рационалист.

Сократ вярвал, че чува вътре в себе си 

божествен глас и тази “съвест”

 му сочи 

кое е правилно. Който знае какво е добро, той ще върши добро, смятал той. Вярвал, че 
правилното познание води към правилно действие. А само който действа правилно, 
става праведен човек. Ако постъпваме неправилно, то е, понеже не знаем как да се 
справим по-добре. Затова е толкова важно да умножаваме знанията си. Сократ се 
стремял именно към ясни и общовалидни дефиниции: какво е справедливост и какво – 
несправедливост. За разлика от софистите той смятал, че способността да различаваме 
правдата от неправдата се основава на разума, а не на обществото.

Академията на Платон

Платон (427 – 347 г.пр.н.е.)

 бил на 29 години, когато Сократ бил принуден да 

пресуши чашата с отрова. Дълго време учил при Сократ и внимателно следял процеса 
срещу него. Фактът,  че Атина осъдила на смърт най-благородния си гражданин, не 
само   оставил   неизлечимо   впечатление   у   него,   но   и   определил   насоката   на 
философската му активност.

За   Платон   смъртта   на   Сократ   била   кристално   ясен   израз   на   противоречието 

между действителните условия в обществото, реалното, и истинското, или идеалното.

Първото действие на Платон като философ било да публикува защитната реч на 

Сократ пред големия съд. Сократ не е писал нищо, но смята се че са запазени всички 
съчинения на Платон (освен защитната реч, той написал забележителни писма и над 35 
философски диалога). Запазването на тези съчинения дължим не на последно място на 
идеята на Платон да открие своя собствена философска школа в горичка край Атина, 
която носела името на митичния гръцки герой Академос. Затова философската школа 
на Платон била наречена Академия. 

В   академията   на   Платон   преподавали   философия,   математика   и   гимнастика. 

Макар че “преподавали” може би не е точната дума. Там  

живият разговор

  бил най-

важен. Затова не е случайно, че Платон избрал 

диалога

 за форма, под която да записва 

своята философия.

11

background image

Вечно истинното, вечно красивото и вечно доброто

Какво   се   стремял   да   изследва   Платон?   Накратко,   Платон   се   интересувал   от 

връзката между вечното и неизменното, от една страна, и от “течащото” от друга.

Вече узнахме, че софистите и Сократ отхвърлили тезите на натурфилософите и 

все повече се занимавали с човека и обществото, макар че и софистите, и Сократ по 
свой начин също изследвали отношението между вечното и трайното и онова, което 
“тече”. Разсъждавали по този въпрос и когато ставало дума за човешкия морал и за 
идеалите   и   добродетелите   на   обществото.   Най-общо   казано,   софистите   смятали,   че 
отговорът на въпроса кое е справедливо и кое не се променя от полис на полис и от 
поколение   на   поколение.   Въпросът   за   справедливостта   и   несправедливостта 
следователно бил от нещата, които “текат”. Сократ не приемал това. Той вярвал, че има 
вечни правила или норми за човешкото поведение. Стига да си служим с разума си, 
смятал   той,   можем   да   разпознаем   всичко   тези   неизменни   норми,   защото   тъкмо 
човешкият разум е нещо вечно и неизменно.

Платон се интересувал както от вечното и неизменното в природата, така и от 

вечното и неизменното в морала и обществото. Дори смятал, че по същество те са едни 
и   същи   неща.   Опитвал   да   изгради   своя   собствена   “действителност”   –   вечна   и 
неизменна. Точно и за това са философите – те се опитват да посочат кое е “вечно 
истинно”, “вечно красиво” и “вечно добро”. 

Светът на идеите

Още Емпедокъл и Демокрит бяха посочили, че всичко природни явления 

“текат”, ала въпреки това съществува “нещо”, което е неизменно.

Със същата проблематика се занимава и Платон, ала с коренно различен подход. 

Според него в природата “тече” всичко, което можем да пипнем или усетим. 
Следователно няма градивни вещества, които да се разпаднат. Абсолютно всичко, 
което принадлежи на “сетивния свят”, се състои от материя, подвластна на времето. Но 
същевременно всяко нещо е създадено по една независима от времето форма, която е 
вечна и неизменна. 

Защо всички коне са еднакви? Може би мислите, че това не е вярно. Има обаче 

нещо общо между всички коне, поради което никога няма да имаме проблеми да 
разпознаем един кон. Отделният кон, разбира се, “тече”. Може да остарее, да окуцее, 
след време се разболява и умира. Същинската “конска форма” обаче е вечна и 
неизменна.

Така че според Платон вечното и неизменното не е физическо “първично 

вещество”. Вечното и неизменното са духовни, или иначе казано – абстрактни модели, 
според които са оформени всички явления.

Платон се учудил как е възможно всички природни явления да си приличат и 

стигнал до заключението, че “над” или “зад” всичко, което виждаме около себе си, 
съществуват ограничен брой форми, които нарекъл 

идеи

Заключение: Платон вярвал, че зад “сетивния свят” съществува друг вид 

действителност, която той нарекъл идеален свят – вечните и неизменни модели, 
първообразите, които стоят в основата на различните природни явления, с които се 
сблъскваме. Този забележителен възглед наричаме Платоново 

учение за идеите

.

Безсмъртната душа

И така, Платон смятал, че действителността е разделена на две. Едната част е 

сетивният свят, за който можем да добием само приблизително и непълно познание, 
като използваме нашите пет сетива. За всичко в сетивния свят важи образният израз 

12

background image

“тече” и следователно не е трайно. Нищо в сетивния свят не е, там просто има много 
неща, които възникват и изчезват. 

Другата част е идеалният свят, за който можем да добием сигурно знание, ако си 

послужим със своя разум. Този идеален свят следователно не може да бъде възприет 
със сетивата. Като компенсация – идеите или формите са вечни и неизменни.

Според Платон и самият човек е “раздвоен”. Притежаваме тяло, което “тече”. То 

е неразривно свързано със сетивния свят и осъдено на същата съдба като всичко друго 
само там. Всичките ни сетива са свързани с тялото и следователно на тях не може да се 
разчита. Обаче ние притежаваме безсмъртна душа – тя е гнездото на разума. И точно 
защото е нематериална, душата е способна да хвърли поглед в света на идеите.

Платон   разсъждавал   по-нататък,   че   душата   е   съществувала   още   преди   да   се 

всели в нашето тяло: някога тя се намирала в идеалния свят. Но щом душата се събуди 
в човешкото тяло, тя напълно е забравила съвършените идеи. А после се случва нещо 
особено, започва чуден процес: докато човекът се запознава с формите в природата, в 
душата му постепенно се ражда смътен спомен. Човек вижда кон – но несъвършен кон. 
Това обаче е достатъчно, за да събуди смътен спомен за съвършения кон, който душата 
някога е видяла в идеалния свят. Така се поражда и копнеж по същинското обиталище 
на душата. Платон нарекъл този копнеж  

Ерос

 – а това означава любов. Следователно 

душата изпитва “любовен копнеж” по същинския си произход. От този момент нататък 
за нея тялото и всичко сетивно за нея ще бъдат несъвършени и несъществени. Върху 
крилата на любовта душата се стреми да отлети “у дома”, в идеалния свят. Тя жадува за 
избавление от затвора на тялото.

Трябва   веднага   да   подчертая,   че   тук     Платон   описва   идеалната   биография. 

Защото съвсем не всички хора даряват на душата си свободата да поеме обратния път 
към   идеалния   свят.   Повечето   се   вкопчват   в   “огледалните   отражения”   на   идеите   в 
сетивния   свят.   Те   виждат   кон   и   още   един   кон,   но   не   виждат   онова,   чиято   лоша 
имитация са всички коне. Платон описва 

пътя на философите.

Когато  видим сянка,  знаем,  че  има нещо,  което  хвърля тази  сянка.  Виждаме 

сянка на животно. Може би е кон, но не сме съвсем сигурни. Затова се обръщаме и 
виждаме   истинския   кон   –   който,   естествено,   е   безкрайно   по-красив   и   с   по-ясни 
очертания от неясната сянка. 

Затова Платон смятал, че всички неща в природата  

са обикновени сенки на вечните форми или идеи.

 Повечето хора обаче са доволни от 

своя живот сред сенките. Те не се замислят, че всъщност има неща, които хвърлят 
сенките.   Смятат,   че   освен   сенките   не   съществува   нищо   –   ето   защо   не   възприемат 
сенките като сенки. Затова и забравят безсмъртието на своите души. 

Избавлението от мрака на пещерата

Платон   разказва   една   притча,   която   онагледява   тъкмо   тези   разсъждения. 

Наричаме я “

Митът за пещерата”

Представете си хора, които живеят в подземна пещера. Обърнали са гръб към 

входа, ръцете и краката им са вързани и те не виждат нищо друго, освен пещерната 
стена пред себе си. Зад тях се издига висок зид и зад него преминават човекоподобни 
фигури,   вдигнали   високо   над   зида   различни   изображения.   А   зад   върволицата   с 
изображения   гори   огън   и   хвърля   трептящи   сенки   върху   пещерната   стена. 
Единственото, което могат да видят вързаните хора, е този театър на сенките. Те са в 
пещерата, откакто са се родили, и следователно смятат сенките за единственото, което 
изобщо съществува. 

Представете си сега, че един от тези пещерни обитатели успява да се избави от 

пленничеството. Първо ще се запита откъде идват сенките върху стената на пещерата. 
Какво според вас ще се случи, когато се обърне към изображенията, които стърчат над 

13

background image

зида? Разбира се, първо ще го заслепят ярката светлина и резките контури на фигурите 
– нали до този момент е виждал само сенки. Ако би могъл да прескочи зида, да мине 
покрай огъня и да излезе под открито небе, ще бъде още по-силно заслепен. Но след 
като разтърка очи, ще види колко красиво е всичко наоколо. За първи път ще съзре 
багри   и   отчетливи   очертания.   Ще   види   истинските   животни   и   цветя,   чиито   лоши 
имитации   са   били   онези   отражения   в   пещерата.   Сега   ще   се   запита   и   откъде   идат 
животните и цветята. Ще види слънцето на небето и ще разбере, че то дарява живот на 
цветята и на животните в природата, така както в пещерата доскоро е виждал сенките 
благодарение на огъня.

От тук нататък щастливият пещерен обитател би могъл да тръгне из природата и 

да се радва на новопридобитата си свобода. Но той си спомня за хората долу в мрака. 
Затова се връща и се опитва да обясни на останалите пещерни обитатели, че сенките на 
стената   са   само   трептящи   имитации   на   действителността.   Ала   никой   не   му   вярва. 
Хората   сочат   стената   на   пещерата   и   твърдят,   че   не   съществува   нещо   друго,   освен 
онова, което виждат. Накрая го пребиват до смърт.

В “Митът за пещерата” Платон описва пътя на философа от неясните представи 

към истинските идеи за природните явления. Вероятно намеква и за Сократ – когото 
пещерните обитатели са убили, защото се опитвал да ги накара да се замислят върху 
обичайните си представи и да има посочи пътя към истинското познание. Така “Митът 
за пещерата” се превръща в разказ за смелостта и отговорността  на философа като 
будител.

Целта   на   Платон   е   да   покаже,   че   съотношението   между   пещерния   мрак   и 

природата отговаря на съотношението между формите в природата и идеалния свят. 
Той не твърдял, че природата е мрачна и тъжна, а че е мрачна и тъжна в сравнение с 
яснотата на идеите. Картината, изобразяваща красиво момиче, не е нито мрачна, нито 
навява тъга, по-скоро обратното. Но все пак е само картина.

Такъв бил Платон. Повече от две хилядолетия хората разискват и критикуват 

странното му учение за идеите. Първият му критик бил негов ученик от академията. 
Наричал се Аристотел – третият велик атински философ.

 

Философ и учен

Сериозни   критични   бележки   към   учението   на   Платон   е   направил   още 

Аристотел (384 – 322 г.пр.н.е.)

. Цели двадесет години той учил в неговата Академия.

Самият Аристотел не бил атинянин. Произхождал от Македония и постъпил в 

Академията, когато Платон бил на 61 години. Баща му бил виден лекар – следователно 
учен естественик. Това подсказва каква е била философската насоченост на Аристотел. 
Живата природа го интересувала най-много. Той бил не само последният велик гръцки 
философ, но и първият велик биолог в Европа.

Можем да кажем, че Платон бил толкова погълнат от вечните форми или “идеи”, 

че трудно приемал промените – или това, което днес наричаме природни процеси. 

Също така можем спокойно да твърдим, че Платон се отвърнал от сетивния свят 

и твърде бегло възприемал онова, което виждаме около нас. Аристотел направил точно 
обратното:   излязъл   сред   природата   и   под   открито   небе   изучавал   рибите,   жабите   и 
маковете.

Няма   да   сбъркаме,   ако   кажем,   че   Платон   използвал   само   разума   си,   докато 

Аристотел си служел и със своите сетива.

Ясни разлики откриваме не на последно място в литературния им стил. Докато 

Платон бил поет и митотворец, съчиненията на Аристотел са сухи и обстоятелствени 
като справочник. Като компенсация обаче много от трудовете му са изградени върху 
неуморно изучаване на природата.

14

Това е само предварителен преглед!

Принципи, цели и приоритети в развитието на културното наследство

Националният идеал е в основата на политическата философия и културата на всяка нация и се явява ядро на националното самосъзнание. Националният идеал е заветната цел на всяка нация и държава...

Принципи, цели и приоритети в развитието на културното наследство

Предмет: Културология
Тип: Реферати
Брой страници: 14
Брой думи: 3303
Брой символи: 22778
Изтегли
Този сайт използва бисквитки, за да функционира коректно
Ние и нашите доставчици на услуги използваме бисквитки (cookies)
Прочети още Съгласен съм