БЪЛГАРСКАТА КУЛТУРА XV-XVII ВЕК

Налагането на османското владичество в българските земи в края на XIV век забавя 
естествените пътища за обществено-политическо и икономическо развитие на 
българския народ. Той е лишен от самостоятелна държава, от подкрепата на 
независимата българска църква. Политическият и интелектуален елит на страната е 
унищожен или принуден да мигрира зад граница. Загасват най-известните книжовни 
огнища, които създават славата на българската средновековна култура. Тежък удар 
претърпяват и най-значителните културни центрове през XIV век - Търново и Видин.

Книжовниците намират убежище в атонските манастири, Сърбия, Влашко, Молдова и 
Украйна. Там пренасят част от ръкописите от църковните и манастирски библиотеки в 
традициите на Търновската книжовна школа. В Сърбия работи Константин Костевечки, 
а Григорий Цамблак - в Молдова, Сърбия и Киев. Търновските преводни и оригинални 
творби на Евтимий са отнесени в манастири в Молдова, където стават основа за нови 
преписи. Малцината оцелели,образовани хора в Търново и по манастирите не само 
нямат условия, но се страхуват да работят, поради верския и политически натиск. 
Образованието през XV век бързо запада.

При тежките условия на чуждото владичество книжовният живот през XV-XVI век 
постепенно се съсредоточава в манастирите. Те се издигат като важни центрове на 
просветата. Тук се пазят много книги от миналото, поддържана е калиграфската 
традиция, църковната служба се извършва на родния език, пази се будното българско 
съзнание. Ограничаването на обучението главно в рамките на манастирските и 
книжовни нужди е причина за по-бавното, мъчително и неорганизирано развитие на 
книжнината. Църковните служители и манастирски послушници ревностно пазят 
останалите богослужебни и църковни книги - символ на миналото величие и слава. 
Мнозина от тях се превръщат в първите летописци, отразявайки събитията от 
последните десетилетия на свободната българска държава. Просветните хора са 
известни с имената \\"дяци\\" или \\"граматици\\". Те преписват и превеждат книги, 
съставят сборници. С преписки към богослужебните книги те съобщават за съдбата на 
народа под османско владичество.

През XV-ХVI век литературният живот се пренася в западните български земи. 
Причините за това са обществено-икономически. Западна България е по-малко 
опустошена, тя е в близост до Сърбия, която до средата на XV век е свободна. Борбата, 
която се води между сърби и османци, подхранват надеждата на българите за 
освобождение. В Сърбия, в края на XVI век се слага началото на печатното дело, а през 
ХVII век много печатни книги са пренесени в българските земи. Западните краища 
запазват връзките си със светогорските манастири, където голям брой монаси опазват 
богатите библиотеки. Не малка е ролята и на Охридската архиепископия, която все още 
е самостоятелна.

Най-важни просветни огнища са Рилския, Софийския и Лесновския манастири. В 
тежките, размирни времена в опора на българите се превръща Рилския манастир. 
Първите значителни книжовни прояви се отбелязват след пренасяне на мощите на Иван 
Рилски. Тук Владислав Граматик написва оригинален разказ за пренасянето мощите на 
светеца, а Димитър Кантакузин пише житие с похвала и служба за манастирския