СВЕТЪТ НА ТЕКСТА 

Признакът, който поместихме под наслова „Светът на текста”, ще ни отведе още по-далеч  от 
позициите на романтическата херменевтика, които са също като тези на Дилтай, но 
пренадлежат и на антиподите на структурализма, който тук отбягвам като обикновената 
противоположност на романтизма. 

Припомняме си, че структурата на романтическата херменевтика поставя акцент върху израза 
на гениалност; да се изравни с тази гениалност, да й стане съвременна – такава е била задачата 
на романтическата херменефтика; Дилтай, близък в този смисъл на романтическата 
херменефтика, основава своето понятие за интерпретация върху това за „разбиране”, с други 
думи – върху схващането на един чужд живот, изразяващ  се през обективацията на 
писмеността. Оттук  психологизиращият и историзиращ характер на романтическата и 
Дилтайева херменефтика. Този път не ни е по-достъпен, след като схваща сериозно 
дистанцираността чрез писмеността и обективацията чрез стуктурата на творбата. Но да ли 
трябва да се каже, че отказвайки да доловим душата на един автор, ние се ограничаваме с 
реконструкция на сртуктурата на творбата?

Отговорът на този върос ни отдалечава колкото от структурализма, толкова и от романтизма; 
основната херменевтична задача се изплъзва от алтернативата гениалност или стрктура; аз я 
свързвам с понятието „свят за текста”.

Понятето продължава това, което ние нарекохме по-горе референция или денотация на 
дискурса: във всяка пропорция може да се разграничат, заедно с Фреге, смисъл и референция. 
Нейният смисъл е идеалният предмет, който тя визира; този смисъл е чисто иманентен на 
дискурса. Референцията й е нейната стойност, претенцията й да достигне реалността. Чрез тази 
характеристика дискурсът се противопоставя на езика, който не съответсвства на реалноста, 
думите отпращат към други думи в безкрайния кръговрат на речника; единствен дискурсът 
визира нещата, прилага се към реалността, изразява света.

Новият въпрос, който се поставя, е следният: какво се случва с референцията, когато дискурсът 
става текст? Иманно тук на първо място – писането, но най-вече структурата на творбата 
променя референцията до степен да я направи изцяло проблематична. В говоримия дискурс 
проблема се решава окончателно в остензивната функция на дискурса; казано по друг начин, 
референцията се решава във възможността да покаже обща за събеседниците реалност; или ако 
не може да се покаже нещо, за което се говори, поне може да се разположи по отношение на 
единствената пространствено-времева мрежа, към която принадлежат също и събеседниците;  в 
крайна сметка  определените от дискурсивната  ситуация; същевременно конкретните условия 
на акта на показване вече не съществуват. Несъмнено, това снемане на посочващия или 
остензивния характер на референцията прави възможен феноменът, който наричаме 
„литература”, където всяка референция към дадена реалност може да бъде снета. Но най-вече с 
появата на някои литературни жанрове, обикновено свързани с писмеността, но не по 
необходимост зависими от нея, това снемане на референцията към даден свят е доведено до