Творчеството на Христо Смирненски е оставило ярка следа в българския постсимволизъм. В 
произведенията си той пише за масите от хора, които са обединени от несправедливостта и 
търсещи възторжено свободата и правдата. Стихотворението „Ний”  е част от стихосбирката 
„Да бъде ден!” от 1922 година.

  В „Ний” Смирненски пише за обществените и социални проблеми на своето време. Още 
заглавието насочва към множеството и създава усещане за социална обобщеност. Лирическия 
говорите е час от устременото множество към промяна и се причислява към онеправданите. 
Лирическия Ние въвежда проблема за социално онеправданите, търсещи равенство и 
справедливост. Става ясно, че именно хората, чиято свобода е отнета са създатели на 
обществените блага, до които дори не могат да се доберат. Показана е метаморфозата в 
мисленето на масата в строфите. В началото хората, чиито глас е отнет са представени, като 
носители на трудна съдба, но по-нататък се говори за достойнствата им. Това е причина  масите 
да се сдобият със самочувствие и да се изправят  срещу потисниците си.

  Творбата започва с образа на майката земя, която трябва да дава от благата си на всичките си 
„деца”. Но има една група от  хора, които може би са най-достойни да бъдат „деца” на земят. 
Хора, които дават цялото си съществуване за благото на света. Уви, те са несправедливо 
отдръпнати от „кърмещата гръд на земята”. За тях образът на земята е далечен и студен . 
Техните мечти са противоположни на действителността : „жадувайки лъчи, угасваме в тъма”. 
Тук присъства типичния за Смирненските творби контраст на мрака и светлината. 
Несправедливата „майка земя” разделя децата си на бедни и богати. Фактът, че  в началото на 
19-ти век работещите българите са били пренебрегвани и отритнати, води до тези изводи на 
Смирненски. 

  Чрез Ботевските метафори употребени във втора строфа, Смирненски показва страданието на 
зависимите хора. Бичът и хомота са част от ежедневието на социално онеправданите, а 
„робския закон на жълтия метал”  допълва несправедливостта в света. Нищо хубаво не се 
случва в живота на подритваните хора, те не могат да се насладят на резултата от труда си, 
защото властващите си го присвояват. Тежкия живот, воден в нищета завършва с печал. Пътят, 
по който вървят масите от хора е неравен, изпълнен с препятствия, а почвата там се напоява от 
кръвта на страдащите.  Сякаш те са родени с една единствена цел – да умрат . Техния труд ен 
живот е пълен с честесн труд, който би могъл да вкара смисъл в съществуването им. Въпреки 
това тези хора остават пренебрегнати и обезправени.

  Противопоставителният съюз „а”, с който започва трета строфа води началото на излагането 
на качествата на страдалците. Образът им е хиперболизиран – те са „океан от огнени вълни”. 
Те осъзнават, че благодарение на тях се създават благата на живота. Техните сърца бият в 
ритъма на вселената. Умовете им са изпълнени с устременост към „светлите висоти”. Важно е, 
че все пак умовете на тези хора са будни, че знаят колко важна е ролята им в света. Те 
обезсмъртяват делото си, като отбелязват приноса, който осъществяват с труда си : „На земните 
блага всевечни сме творци”. Това именно е основание да желаят различен живот. Въпреки 
всичките си усилия, нуждата ги души. Те нямат, а дават. Искат, но не им е позволено да имат. 
Заради мизрния им живот, смъртта лесно ги отнася на „черните си крила”. Страданието на 
социално онеправданите е сравнено с това на Христос чрез образа на трънените венци. Може 
би тези хора изкупуват чуждите грехове, също като Исус. Най-чистите и святи души са 
принудени да страдат заради нечестивите постъпки на покварниците. Образът на лирическия 
Ние е изграден двупластово -  като творец и борец. На него му се пада най-трудната задача – да 
защити това, което създал, за да не му го отнемат. Уви това е много трудно, но е важна вярата на