План на курсовата работа:

1. Кримската война и ролята ѝ за промяната на политическата мисъл на 

българите

- Политическата дейност на българите до войната
- Кримската война като ускорител на възрожденските процеси в 

българските земи

2. Активизиране на българите по време на войната
- Тайно общество, Цариград. Дейността на Георги Раковски
- Епитропия, Букурещ
- Одеско българско настоятелство
- Организиране на доброволчески отряд по време на войната
- Опити за въстание във вътрешността на страната 

- Бунт в Търновско - 1855г
- Опит за въстание във Видинско- 1856г
- Търновско въстание на дядо Никола- 1856г

3. Засилена политическа активност след войната и преминаване към 

организирано националноосвободително движение

- Георги Раковски- еволюция на политическите му възгледи

- Първа българска легия
- Планове на Раковски за постигане на политическа свобода

- Дейност на Епитропията след Кримската война

- Идея за създаване на федеративна държава, наречена Сърбо- 

България 

или Българо- Сърбия.

- Новата идея за дуализъм с Турция

- Дейност на Одеското българско настоятелство след Кримската война 

- Различия в политическите виждания на емиграцията
- Отношението на емиграцията към българското революционно движение
- Таен Централен Български Комитет (ТЦБК) - 1866г, Румъния

- Мемоар до султана с идея за дуализъм като стъпка за достигане 

на 

крайната цел- Независима България

- Българско общество

- Поддържа връзки със сродни организации в Европа 

4. Идейно разграничаване и оформяне на политическите формации сред 

българската емиграция в края на 60-те и 70-те години

- Идейно противоборство между „старите” и „младите”
- Любен Каравелов- развитие на полическата мисъл и революционна 

дейност

- Създаване на БРЦК
- Васил Левски- връх в политическата мисъл на възрожденска България 

- Революционна дейност- ВРО
- Налага в българското национално освободително движение 

ценностите 

на европейската буржоазно демократическа мисъл от 19 век

- Дейност на БРЦК след смъртта на Левски 

- Противоречия между членовете на БРЦК
- Общи събрания на БРЦК - 1873-74г. Кризата, обхванала 

организацията, 

не е преодоляна

- Идейни противоречия между Любен Каравелов и Христо Ботев
- Старозагорско въстание

- Гюргевски революционен комитет и решението за въстание
5. Кримската война и политическото възраждане на българите

- Изграждане на политически възгледи за борба за независимост и за 

уредбата 

на бъдеща свободна България

Кримската   война   започва   през   1853г.  и   завършва   през   1856г.   с

провеждането на Парижката мирна конференция. Тя е военен конфликт между
Русия   и   съюза   между   Османската   империя,   Франция,   Британската   империя,
Сардинското   кралство   и   графство   Насау.   Към   средата   на   XIX   в.   Англия   и
Франция изместват Русия от близкоизточните пазари и поставят Османската

империя   под   свое   влияние.   Войната   е   част   от   дългия   конфликт     на
европейските сили за контрол над териториите на западащата държава.

Българите не остават на страна от зародилата се военна ситуация. Те

виждат  в нея възможност за решаването на българския национален въпрос.

Кримската   война   изиграва   изключителна   роля   за   промяната   на

българската   политическа   мисъл   и   духовния   живот   на   възрожденското
общество.   Досегът   със   съюзническата   армия   подпомага   опознаването   и
постепенното   възприемане   на   редица   елементи   от   западноевропейската
култура,   което   има   важно     значение   за   преодоляване   на   затворения   и
провинциален по характер духовен  свят на българите. С всеки изминал ден
желанието за национална независимост расте. И ако до първата половина на
XIXв.  българите се опитват да променят живота си разчитайки на реформи в
консервативната   империя,   то   сега   вече   е   ясно,   че   друга   алтернатива   освен
политическата   свобода   няма.   Войната   разкрива   пътя   за   създаването   на
организираното националноосвободително движение.

До   Кримската   война   българските   политически   движения   имат

неорганизиран характер. Те са резултат от спонтанни реакции за защита на
населението или са отговор на политиката на Високата порта. Тези движения
често са провокирани от външни сили, които се възползват от положението на
българите за постигане на своите цели и интереси. Това са причините, поради
които българското общество не е в състояние да се изправи срещу вековния си
потисник.

В   периода   след   войната   процесите   в   българското   общество   са

изключително   динамични.   Възраждането   на   българина   във   всички   сфери   на
живота,   борбите   за   църковна   самостоятелност   и   участието   в
националноосвободителното   движение   са   предпоставки   за   най-голямата
политическа активност на българския народ през 50-те и 70- те години на XIX в.
Периодът до Руско-турската война 1877- 1878г. се характеризира с национално
движение за културно-просветна, църковна и политическа независимост.

Характерно за Българското възраждане е политизирането на национално

историческото развитие. Утвърждаването на българската нация в просветното
движение и в борбата за самостоятелна църква са повод за формирането на
политически   идейни   възгледи   и   организации,   а   Кримската   война   помага   за
ускоряването на тези процеси. В очакване на изхода от военния конфликт и
мисълта,   че   най-после   българския   национален   въпрос   ще   бъде   решен,
българите се сплотяват в множество групировки. Те претърпяват бързо идейно
и политическо развитие. Сред българското общество се поставят наченките на
политическа класа и партийна система, които ще се реализират напълно след
1878г. при изграждането на новата българска държава. Започва оформянето на
политически идеологии и идейни направления. Високата степен на развитие на
българското национално съзнание се характеризира с натрупването на богат
политически   опит   в   революционните   борби   и   добро   представяне   на
политическите искания пред Великите сили. 

Самостоятелността  на страната е най-важна  задача на всички  политически

среди- „младите” и „старите”. В периода след Кримската война, за разлика от
предходните,  възрожденските дейци осъзнават необходимостта от създаване
на организирана политическа борба, която да има единен ръководен център. За
решаването   на   националния   въпрос   започват   да   се   използват   подписки,
меморандуми,   програми,   планове   за   реформи   и   революционно-политически
акции. Въпреки честите разногласия между идейните направления и техните

лидери, всички са обединени от една цел „освобождение с кой и да е начин и
средство”.   Политическата   мисъл   на   българския   народ   е   насочена   към
запазване на нацията и има една единствена цел – свободата. Българското
възрожденско общество има ясно очертани национални искания: съхраняване
на   националното   единство,   административна   и   политическа   независимост,
устройство   според   демократичните   принципи   и   отричане   на   османската
„деспотско-тиранска   система”.   Българите   осъзнават   възможностите   си   за
самостоятелно развитие извън границите на османската империя.

През  пролетта   на   1853г.   група   известни  цариградски  българи   изготвят

прошение   до   руското   правителство   с   искане   за   предоставяне   на   автономен
статут на българските земи по подобие на Сърбия, Влашко и Молдова. Създава
се  „Тайно  общество”,  в   което   ръководна  роля  имат  Георги  Раковски   и  Иван
Бацов. Влизат в контакт с Руското военно разузнаване, което от своя страна се
опитва   да   осигури   българска   въоръжена   помощ   в   тила   на   турската   армия.
Започва  изграждането  на   тайна  мрежа  в  страната,  която   в  хода  на   войната
трябва   да   подпомага   руското   разузнаване   и   да   подготви     българите   за
въстание. Групи на „Тайното общество’’ се създават в Свищов, Търново, Елена,
Трявна   и   други   градове.   За   център   на   революционния   заговор   е  определен
Видин, откъдето най-лесно се контактува с руското командване и с емиграцията
от Сърбия и Влашко.

Този   широко   разклонен   заговор   обаче   не   придобива   формата   на

централизирана революционна организация. Скоро конспирацията е разкрита и
ръководителите арестувани. Раковски успява да избяга от затвора и сформира
малка чета от 12 души, с намерението да се присъедини към руснаците. Опита
е   неуспешен,   тъй   като   руската   армия   вече   се   е   изтеглила   от   Дунавските
княжества. Четата е разпусната, а Раковски преминава във Влашко.

В   хода   на   Кримската   война   (1853-   1856г)   възникват   предпоставки   за

създаването   на   политически   организации   и   за   формулирането   на
националнореволюционните идеи. Първите политически обединения възникват
сред   емигрантските   кръгове.   Избухването   на   войната   и   първите   успехи   на
руската   армия   обнадеждават   българската   емиграция.   Влиятелни   търговци,
сред които братята Христо и Евлоги Георгиеви, Христо Мустаков, Константин
Чокан   и   други   основават   в   Букурещ   организация   наречена   „Епитропия”,
придобила   известност   по-късно   като   Добродетелна   дружина.   В   нея   се
обединяват   консервативните   представители     на   емиграцията,   според   които
българското   освобождение   може   да   се   постигне   само   посредством   пълно
единодействие с Русия. 

Създадена   с   разрешението   на   руското   командване   Епитропията   си

поставя като непосредствена задача да събира доброволци за войната срещу
Турция, да поддържа постоянни връзки с руския военен щаб и в по-далечна
перспектива да направлява участието на букурещките търговци в уредбата на
бъдеща свободна България.

Почти   по   същото  време  се  обединява   и  българската  колония   в  Южна

Русия.   Под   ръководството   на   Никола   Палаузов,   Никола   Тошков   и   Стефан
Тошкович   в   Одеса   е   създадена   политическа   организация   под   името   Одеско
българско   настоятелство.   Първоначално   руското   правителство   гледа   на
Настоятелството с подозрение, но възможността за използване на българите в
хода   на   войната   изглежда   примамлива.   Никола   Палаузов   е   привлечен   от
главната квартира на Дунавската армия за координатор между военните власти
и българската емиграция. 

Одеското   българско   настоятелство   излиза   на   политическата   сцена   с

големи   амбиции.   То   има   претенциите   да   застане   начело   на   народното
движение,   предизвикано   от   войната,   и   да   бъде   признато   като   единствен
представител   на   българите.   Поради   това   още   през   1854г   одеските   дейци
правят опит чрез свой пратеник в Букурещ да подчинят Епитропията. Последва
остър   сблъсък   между   букурещките   и     одеските   емигрантски   дейци.
Първоначално Одеското настоятелство има известна преднина, защото успява
да спечели доверието на руските правителствени среди. Никола Палаузов дори
разработва обширна „Записка за България”, в която обосновава пред руското
командване възможността за организиране на въстание в българските земи и
предлага да се сформира „Български комитет”

Постепенно   Палаузов   се   убеждава,   че   материалните   възможности   на

букурещките  дейци  са  по-големи,  затова Настоятелството  приема да работи
съвместно с Епитропията.

Най-важната   цел,   която   си   поставят   новосъздадените   емигрантски

политически формации, се свежда до сформирането на доброволчески отряд,
който   да   се   включи   в   бойните   действия   на   страната   на   руската   армия.
Българите участват във войната още от март 1854г.- след преминаването на
руската   армия   в   Добруджа   и   обсадата   на   Силистра.   Броя   на   доброволците
(волунтери)   надхвърля   4000   души.   Наред   с   бойните  единици   букурещките   и
особено одеските дейци създават широка разузнавателна мрежа в България,
която също обслужва нуждите на войната. В нея са включени голяма част от
възпитаниците   на   руските   училища,   известни   български   общественици,
просветни дейци, а също и игумените на някои манастири.

Намесата на Великобритания и Франция в подкрепа на Високата порта

обаче принуждава Русия да се откаже от подготвяното настъпление на юг от
река Дунав  и  да  разпусне  българските доброволчески  отряди.  След  края на
войната, която е катастрофа за Русия е подписан Парижкия мирен договор (30
Март 1856г.), но в него българския въпрос отново не е на дневен ред.

Поради   неблагоприятния   за   Русия   изход   от   войната,   приготовленията

сред емиграцията и вътре в страната остават неосъществени. Последен отзвук
от Кримската война са няколко бунтовнически надигания завършили с неуспех.

Първият опит за бунт е в Търновско- 1855г. Патриоти сподвижници на

известния   вече   Никола   Филиповски   (капитан   Никола),   сред   които   П.   Р.
Славейков, Н. Козлев, Кънчо Кесариев и други влизат в контакт с букурещките
емигранти   и   започват   подготовка   за   въстание.   Заговорът   е   разкрит   и
въстанието се проваля. Неуспешен опит  за бунт има и във Видинско.

Опитите за въстания продължават и след края на войната. През 1856г.

заговорът   във   Видинско   бързо   се   разраства.   Начело   застава   Димитър
Петрович,   поради   което   получава   наименованието   Димитракиева   буна.
Подготвяната военна акция е провалена, след разкритие от турските власти.

Подобна   е   съдбата   и   на   Търновското   въстание   на   дядо   Никола   през

1856г. Участници има от Търново, Дряново, Елена, Трявна, Лясковец. Целта на
организаторите е да принудят османското правителство да проведе реформи в
полза на християните. Според предварителния план малка група въстаници се
събират   край   Лясковския   манастир,   откъдето   се   насочват   към   Габрово,
надявайки се на подкрепа от местното население. Четата обаче е предадена, а
Никола Филиповски заловен и убит.

Въстаническите   опити   показват   на   Великите   сили,   че   статуквото   на

Балканите е крехко и че българите ще чакат удобен момент, за да го нарушат.