Нравственият дълг на човека

„Железният светилник“- откъс от 8 глава на 2ра част

Историческият роман „Железният светилник“ е част от 

епиеската вълна в българската литература през 50-те 

години на XX век. Един от факторите за пробуждането на 

българското самосъзнание е посещението на монаха от 

Рилския манастир в Глаушевия дом. В този сюжетен 

момент изпъква разбирането на народния будител за 

нравствената отговорност към личността.
Монахът е просветен човек, който се стреми към 

изпълнение на патриотичният си дълг към поробените си 

събратя и съмишленици и изпитва желанието да им 

предаде духовното , което е от изключителна стойност и 

значение. Неговата цел, макар и на пръв поглед проста, е 

да пробуди националното самосъзнание на сънародниците 

си и иска да им внуши, че чуждопоклонничеството и 

пренебрежението на родното е нещо срамно и недостойно 

за българина. Като духовен учител и ментор той разкрива 

виждането си за смисълът на човешкия живот, а именно 

поставянето на грижа не само към семейството и близките,

но и към общността. Според него трабва да се изгради 

колективна кауза- отвърждаването на общ дом за всички 

българи. Този възглед на рилеца, обаче не бива подкрепен 

от вижданията Султана, която се стреми към запазване и 

защита на патриархалните родови ценности. Но той е 

важен фактор за промяната на светогледа на Стояновия 

син- Лазар, и показва направения от него съдбовен избор.
Съкровеното желание на монаха е да изкорени мрака на 

незнанието и да отвори очите на бъгарите към истината, 

която е изкривена от фанриотите и родоотстъпниците, за 

някогашното велико минало на родината. Задачата на 

проповедника е да изтръгне лъжите на гръкопоклонниците

и гърците, да премахне заблудите на „простите и невежи“ 

хора и да им покаже, че родолюбието е единственото 

спасение от „гибелната отрова“.