ВТУ “СВ. СВ. КИРИЛ И МЕТОДИЙ”

ФИЛОСОФСКИ ФАКУЛТЕТ

Американската философия и идеята за 

концептуалните схеми

Реферат

Ръководител:
Доц. Вихрен Бузов

Изработил: 

Константин Г. Байрактаров

Специалност: 

Философия, Зад. Обучение,

Маг. програма – III курс, 

Ф.№ Ф-22

Велико Търново

2007

Американската философия излязла от колониалната си възраст с появата 

на течението, наречено “прагматизъм”. Неговите класици са Ч. Peirce (харвардски 

математик, смятан също за родоначалник на ‘семиотиката’), У. Джеймс (брат на 

писателя Хенри Джеймс, психолог от световна класа от началото на 20 в., дълбоко 

религиозен човек, споделящ тревогите на Достоевски – “няма Бог – значи всичко е 

позволено” – в предчувствие за Сталин, Хитлер и т.н.), и Джон Дюи (Dewey) – 

голям   философ   на   науката,   педагог   (основоположник   на   американското 

“прогресивно” образование), политически мислител (социалдемократ). 

Прагматизмът   бил   нещо   като   американски   еквивалент   на   европейската 

“философия на живота” от втората половина на 19 и първата на 20 в. – пъстрото 

течение   от   Киркегор,   Достоевски   и   Ницше,   през   Дилтай,   Зимел,   Рилке,   Кафка, 

Бергсон  и Ортега,  Макс  Шелер и  “философската  антропология’,  до Хайдегер  и 

Сартр.   Прагматизмът   обаче,   макар   индивидуалистичен   (със   субективистки, 

анархистичен   уклон,   съвсем   по   американски)   и   антикартезиански 

(''антидуалистичен''), е практически ориентиран към единството на всекидневния 

опит на човека, към науката и свободата, и не води до тоталитарни политически 

изводи, за разлика от европейските си събратя. Заедно е прагматизма по това време 

имало   и   мн.   други   школи   –   различните   “реалистични”   направления,   големият 

мислител   Дж.   Сантаяна,   много   интересни   социални   мислители,   философстващи 

психолози и др. 

Вторият   основен   етап   от   развитието   на   американската   философия   бил 

“аналитичният”   –   увлечението   по   “научния   метод”,   влиянието   на   ранната 

английска   аналитична   философия   (Дж.   Мур,   Ръсел,   Витгенщайн),   засилената 

неприязън   към   ирационализма   (с   надигането   на   нацизма   в   Европа)   и   особено 

притока   на   емигранти   логици   от   Германия,   Австрия   и   Полша   (Райхенбах, 

Кожибски, Тарски...) през 30-те години, както и развитието на компютрите бързо 

преориентирали   професориата   от   прагматизма   към   “позитивизма”.   Това   било 

2

времето на “лингвистичния завой” (the linguistic turn) – философите преминали от 

говоренето за “идеи” към говорене за “изречения”, от “понятия” към “думи” и от 

“вещи”   към   “имена”.   Разцъфтяла   “строгостта”,   символната   логика,   “общата 

семантика”   (доволно   мистическо   учение,   изложено   от   Кожибски   в   ''Science  and 

Sanity''),   позитивистката   философия   на   науката,   “научният   материализъм”.   Сред 

големите   имена   са   У.   Куайн,   У.   Селарс,   Дж.  Searle,   Яакко   Хинтикка   и   т.н.   Н. 

Чомски   (проф.   в  MIT)   направи   голямо   име   като   философстващ   езиковед   с 

връщането си към “вродените” (по картезиански) граматически структури – преди 

да се обърне към маоистко-сталинистка политическа фантастика. 

“Пост-аналитичният”   етап,   започнал   с   “постпозитивистката   история   на 

науката”   –   Т.   Кун,   П.   Файерабенд,   И.   Лакатош   и   т.н.;   критиката   на 

“метафизическите” основания на “позитивизма” – 

Д. Дейвидсън

, Р. Рорти (от Ню 

Йорк,   в   момента   проф.   в   Станфордския   университет,   по-рано   в   Принстън   и 

Вирджиния-Шарлотсвил) и т.н., с растящата социологизация, историзация, “Third-

wordization” (Е. Саид), феминизация и др. “прогресивизация” на философията, този 

етап   продължава   досега.   Докато   позитивистите   бяха   интелектуално 

безкомпромисни с “the bad guys” на тоталитаризма, постмодернистите, както знаем, 

са склонни да оправдават тиранията в Третия свят с марксистки теории и прекалено 

да критикуват запада. 

* * *

Американсккият   философ   Доналд   Дейвидсън   (р.   1917)   подчетава 

несводимостта на менталното и физическото, квалифицирайки позицията си като 

“аномален монизъм”. При това той създава оригинална онтология на “събитията”, 

на   които   (наред   с   обектите)   се   придава   базисен   статус.   Основната   задача 

Дейвидсън вижда в разработването на формална теория на значението, свързана с 

въпросите   относно   изучаването   на   езика.   Отграничавайки   се   от   семантическата 

теория за истината във формалните езици (А. Тарски), той се стреми да изведе 

механизмите   на   пораждане   на   безкрайно   количество   истинни   изречения     в 

естествения   език   от   краен   набор   аксиоми   и   правила   за   следване   (изводи). 

Решението на тази задача ще позволи да се обясни как протича разбирането на 

говорещия  в  процеса  на  комуникация.  Разбирането  на отделното  изречение  той 

3