РАЗВИТИЕ НА ДУХОВНАТА КУЛТУРА НА ЧОВЕЧЕСТВОТО.

СЪЩНОСТ И ЗНАЧЕНИЕ НА ПОНЯТИЕТО "ФОЛКЛОР". ИСТОРИЧЕСКО

РАЗВИТИЕ НА ФОЛКЛОРА И СЪВРЕМЕННО СЪСТОЯНИЕ.

ВЗАИМООТНОШЕНИЯ ФОЛКЛОРИСТИКА ­ ЕТНОГРАФИЯ ­ЕТНОЛОГИЯ.

ШКОЛИ И ТЕЧЕНИЯ ВЪВ фОЛКЛОРИСТИКАТА. ПРОБЛЕМИ НА

ЕТНОЛОГИЯТА И АНТРОПОЛОГИЯТА. ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРСКАТА

ФОЛКЛОРИСТИКА. 

І.Развитие на духовната култура на човечеството

Човечеството в своето многовековно развитие е минало през различни етапи на

обществено­икономически отношения, които до голяма степен са зависили от
степента на развитие на неговата материална култура. През всичкото това време

то   е   притежавало   и   своята   духовна   култура,   която   е   съответствувала   на
различните етапи в обществено­икономическата му история. Духовната култура

на   човечеството     обединява   митологията,   религията,   литературата,
изобразителното   изкуство,   музиката,   пластичните   изкуства   и   пр,   които   са

взаимно   свързани   и   образуват   цялостен   комплекс.   Поради   това   се   говори   за
култура   на   родовообщинния   строй,   която   е   палеолитна   (старокаменна)   и

неолитна (новокаменна). За този етап е характерен преди всичко тотемизмът
(

обожествяване   на   животните,   като   всеки   род   се   възприема   като

произлязъл   от   прародител   в   животински   образ   и   почита   съответното

животно като закрилник, принася му жертви, изпълнява обреди в негова

чест

). При това в този период се разграничават периодите на  

матриархат

  и

патриархат

, в които духовната култура има също своите особености. По­късно

се заражда дуализмът (

вяра в две начала на света ­ добро и зло, произлизаща

от близначния мит

). Политеистичната митология,  която също преминава през

различни етапи на развитие (вярата в множество богове, като са обожествявани
вселената,  природните стихии и обекти,  които в началото са представяни като

полухора­полуптици   или   полуживотни  

(зооморфни   божества

)   ­   напр.   в

египетската  митология  ­ боговете  с лица  на птици, свинксът  (лъв  с човешка

глава) и пр.; в античната гръцка митология ­ кентаврите, сатирите, минотавъра, а
по­късно   като   хора   (

антропоморфни   божества

)   ­   напр.   късно   елинския   и

1

латинския   пантеон).   Политеизмът   и   религията   на   медно­бронзовата   ера,   или

иначе казано ­ на робовладелския обществен строй. При това необходимо е да се
подчертае, че той е зафиксиран в късни записи сред изостанали в обществено­

икономическото си развитие народи в един сравнително късен етап ­ напр. през
ХІХ   век   е   записвана   митологията   на   маорите,   населяващи   Нова   Зеландия.

Забележителното е, че той удивително прилича на древногръцкия пантеон, като,
естествено,   имената   на   боговете   са   различни.   Монотеистичните   религии

(будизъм,   юдеизъм,   христианство,   ислям),   бележат   върха   на   митологичното
мислене  на човечеството, и се появяват паралелно  с феодалните  обществени

отношения   през   Средновековието,   като   продължават   да   са   актуални   и   в
съвременността. Известно изключение сред тях прави юдеизмът, който до голяма

степен изпреварва с появата си обществено­икономическото развитие. Всички
тези етапи на развитие на митологиите имат своите сакрални текстове (устни и

писмени), които в периодите на смяна на културните модели са подлагани на
съответната   десакрализация   (

загуба   на   свещеното   значение

).   Така   например

тотемните   предания   са   характерни   за   най­слабо   развитите   общества,   пазещи
родово­общинния строй. Те не познават космогоничната тема (за сътворението

на   света),   а   обикновено   разказват   за   неговото   устрояване   от   тотема   или   от
културни герои. Остатък от тотемизма са приказките за животни, в които едни

от   животните   са   представени   като   глупаци,   а   над   тях   доминира   един   герой
(

животно или човек

). Те са десакрализирани митове за тотеми. От този период

водят началото си и повечето вълшебни приказки, които наследяват митовете за
културни герои или за инициация (

посвещаване, свързано с преминаването на

девойката или юношата в света на възрастните

). Те също са  десакрализирани

митове. И в двата случая е налице допълнителна белетлизация на изначалните

сюжети   (архитипове),   свързана   с   промяната   на   културния   модел.   Към   този
период   възхождат   иповечето   от   митичните   песни   и   балади,   които   също   са

претърпели десакрализация. Следващ етап е близначния мит, който за първи път
интерпретира опозицията добро­лошо, горе­долу, а по­късно ­ мъжко­женско и

т.н.   Така   се   появява   дуализмът,   който   има   особено   дълъг   период   на
съществуване   дори   до   съвременността.   Политеизмът   включва   космогонично­

есхатологичния мит (за сътворението и края на света) и  е свързан с представата

2

за   кръговрат   на   годишните   времена.   При   него   се   наблюдава   митологична

система,   като   често   пъти   са   налице   поколения   богове   (напр.   ведийската
митология, гръцката и латинската митологии и др.). Към този период се отнасят

и най­ранните записи ­ в химни и епос, които първоначално са разпространявани
устно, а след това са записани (напр. шумеро­акадкските химни, епосите Илиада,

Одисея,   Енеида   и   др.),   а   малко   по­късно   ­   и   литературни   обработки   на

съответните митове 

­ 

в древногръцката драма. Политеистичната религия е имала

своя обредна система, с която е била свързана и съответната култова песенна
система, част от която са т.нар. мистерии. Техен наследник в близкото минало и

дори в съвремието са обредните песни. По­голямата част от тях са съхранили,
макар и частично своя сакрален характер и до днес. Същевременно обаче със

смяната на политеизма с монотеизъм (приемането на христианството от гръко­
римския свят, а след това и от европейските народи) върху обредния фолклор

въздейства   христианската   обредна   система   и   в   някои   случаи   се   наблюдава
христианска номинация (

название

) на езически божества и символи (това най­

точно може да се проследи при коледните песни). За христианския период е
характерно   и   вторичното   сакрализиране   на   стари   митове,   преминали   във

вълшебните приказки ­ напр. мотивът за светеца войн (най­често ­ св. Георги),
който убива змей, ламя, и спасява царска дъщеря, обречена му в жертва = на

мотива за най­малкия брат от "Тримата братя и златната ябълка", който попада
на долната земя. Последното явление, свързано с устното словесно творчество от

християнския период е профанацията на писменни саклрални текстове.
  Литературната   интерпретация   на   определени   сакрални   теми   и   мотиви   е

представена   чрез   различни   подходи   към   първоизточника   (архитипа).   В
зависимост   от   гледната   точка   на   автора   на   съответния   текст   и   на   неговото

предназначение,   тя   може   да   представи   един   сакрален   (свещен)   текст,
предназначен да обслужва определен  култ (независимо дали съответният текст

се   включва   в   култовото   богослужение   или   не),   да   представи   художествена
интерпретация на съответния мотив, запазвайки сакралния му характер, или да

го десакрализира. Новата литература (от Ренесанса до днес) разработва също
варианти на същите архитипове, които обаче са загубили почти всички сакрални

елементи. Устната словесност на отделните народи, в зависимост от етапа на

3

тяхното развитие в момента на съответните записи, пази в по­голяма или в по­

малка степен изначалната сакралност на съответните мотиви.

ІІ. Същност и значение на понятието "фолклор". Историческо развитие на
фолклора и съвременно състояние.

Понятието  Фолклор  има английски  произход и  е употребено за

първи път от английския археолог Уйлям Джон Томс в 1846 г. То е двусъставно
Folk= народ,  lore = знание, т.е. Народно знание. Определението, което Томс дава

на понятието е: “Традиционните вярвания, легенди и обичаи, запазени у простия
народ”.

Понятието Фолклор в съвременната наука има широко и тясно значение. 
В широкия смисъл фолклорът обхваща духовната култура на народа и

засяга не само областта на народното изкуство, но и народните знания, вярвания
и обичаи. С оглед на това различаваме музикален фолклор, словесен фолклор,

танцов фолклор, медицински фолклор. 

В тесния смисъл под фолклор разбираме устното поетическо творчество

на   народа,   словесните   художествени   произведения,   създадени   и   живеещи   в
народна среда.

ІІІ. Историческо развитие на фолклора и съвременно състояние. Носители

на фолклора.

Както   вече   отбелязахме,   през   различните   етапи   в   своето   развитие,

човечеството е имало своя духовна култура, която е била в тясна зависимост от

обществено историческите отношения от една страна, и от религиозната система
от друга. Със смяната на обществено­историческия строй се сменя и културния

модел, което неминуемо се отразява на сакралните текстове. От една страна те
губят своя свещен характер и започват да се възприемат в по­голяма или в по­

малка   степен   като   художествени   текстове,   предназначени   за   развлечение   и
поука. От друга страна, запазва се тяхното изпълнение по време на определени

обреди,   което   свидетелсвува   за   някогашното   им   сакрално   значение.
Свидетелство   за   историческия   развой   на   фолклора   изобщо   са   литературните

текстове, записани през различни периоди, и на различни езици, както и записите

4

от последните два века на фолклор на народи, намиращи се в различни етапи на

обществено­историческото си развитие. 

Що се отнася за историческото развитие на българския фолклор, трябва

специално  да  отбележим,  че той е резултат от взаимодействието  на няколко
културни общности, като същевременно се е формирал в съвременния му вид

под   влияние   на   християнството,   без   да   се   игнорира   изцяло   и   влиянието   на
исляма, който в продължение на пет века е бил религията на властвуващите.

И   така,   в   основата   на   българския   фолклор   стои   славянската   духовна

култура, съчетана с духовната култура на траките и прабългарите ­ народите,

които   са   основни   съставни   елементи,   формирали   българската   народност.
Доминиращо   значение   има   славянският   елемент,   който   е   най­многоброен,   и

който налага своя език.  

Първите сведения за фолклор на южните славяни са от края на VІ в., от

византийския писател Теофилакт Симоката. Той описва трима певци­славяни,
пеещи в съпровод на гусли. По­късно, през средата на ІХ в., от кореспонденцията

на княз Борис ­ Михаил с папа Николай се разбира, че прабългарите преди война
са извършвали заклинания, игри, песни и гадания.

Що се отнася до фолклора на траките ­ за него има сведения както у античните
гръцки   автори,   така   и   в   латиноезичната   традиция.   Най   ярък   е   култът   към

Дионисий,   с   който   са   свързани   мистерии,   включващи   песни   и   танци.
Същевременно е известен Одисей, който е митичният тракийски певец, омайвал

с гласа си не само хора и животни, но дори и боговете на Олимп. Но това са само
сведения за съществуването на песенен фолклор у траки, славяни и прабългари,

без да  са запазени образци от него. Приемането  на християнската  религия  и
въвеждането на старобългарския език (който е най­рано фиксирания писмино

славянски език) като държавен език предопределя уеднаквяването на отделните
народностни   традиции   под   знака   на   новата   религиозна   система.

Взаимопроникването   на  трите   етнически  култури  обаче  създава  своеобразния
феномен   на   българската   традиционна   култура,   която   има   своя   специфика,

различаваща   я   от   фолклора   на   останалите   славянски   народи.   Разбира   се,
процесите са бавни и се развиват по време на цялото Средновековие. През този

период в писмената традиция проникват отделни фоклорни мотиви, главно що се

5

касае до наративната книжовност. Най­ранните записи на български фолклор са

от   ХVІ   и   от   началото   на   ХVІІІ   век   (записани   са   песни   от   Костурско   (днес
Македония), а по­късно ­ песни на преселници от Чипровско (Северозападна

България),   попаднали   случайно   сред   други   текстове   или   записи   на   други
южнославянски песни), но най­системни публикации същесвуват от началото на

ХІХ век (свързани с иманата на Юрий Венелин и Вук Караджич, а по­късно ­ на
Любен Каравелов и братя Миладинови). В тях, в различна степен, в зависимост

от жанра на отделните текстове, се наблюдава белетризация, христианизация или
нова историческа номинация на старите сюжети. В тях обаче, както и в повечето

записи от първата половина на ХХ век са запазени ярки следи от архитиповете.
Същевремено през този период са записани профанации на библейски и други

литературни текстове, което говори за вторичната връзка фолклор ­ литература.
Фолклорът, записван през втората половина на ХХ век съдържа редица нови

елементи. Те са резултат както от обществено­икономическото развитие, така и
от навлизането на масовата култура сред всички слоеве на народа, от влиянието

на   информационната   система   върху   формирането   на   традиционната   култура.
Налице са нови профанации на библейски  и литературни текстове. Най ярък

пример са разпространените през последната година предсказания за края на
света, които се свързваха със слънчевото затъмнение на 11.08.1999 г.

Основен белег на фолклора е, че той се разпространява по устен път.

Поради това за фолклора са характерни три основни особености ­ 

анонимност

на творбите, устойчивост на мотивите и вариантност на сюжетите

.

Мотивите

  обикновено   се   отнасят   към  

архитиповете

,   като   пазят   следи   от

дравно   сакрално   значение.   Те   са   общи   за   цялостната   културна   традиция   на
човечеството (напр. мотивът за змееборството, за братоубийството, за мъртвия

брат, за благодарния мъртвец, за пожертването на собствено дете и мн. др.). Те
имат своеобразна интерпретация  в устното творчество  на различните народи,

която е свързана с равнището на развитие, с народопсихологията на съответния
народ и др. За това се говори за  

вариантност на мотивите

. Но вариантност

съществува  и в рамките на една и съща етническа традиция, тъй като всеки
разказвач или певец може волно или неволно да промени текста (да забрави част

от текста, да добави текст, зает от сродно произведение и пр.) С относително по­

6

голяма   стабилност   се   отличава   песенният   фолклор,   докато   наративният

(легендарно­приказният) е многовариантен. Дори тогава,  когато се преразказват
писмени текстове, възприети от разказвача по устен път (

профанизация

),   се

наблюдава вариантност на текстовете.

Специално   трябва   да   се   отбележи   художествеността   на   фолклорните

текстове.   Те   притежават   богата   образна   система   и   специфичен   стил   и   език.
Особена важна е диалектната основа на езика, която е специфична за отделните

диалектни райони. В песенния фолклор се спазват законите на стихосложението,
макар и със своеобразна специфика. Тропите и и другите стилистични фигури се

отличат с постоянство.

Носители на фолклора са в една или друга степен всички хора. Но във

фолклористиката   е   прието   когато   се   говори   за   носители   на   фолклора   да   се
подразбират хора, запознати с традиционната култура, живеещи във фолклорно­

диалектна среда и неизкушени от научното преосмисляне на текстовете. Поради
това при фолклорни експедиции 

информаторите

 (хората, от които се записват

съответните текстове) обикновено са възрастни, живеещи на село или в малки
градове, известни със способността си да пеят или разказват.

ІV. Взаимоотношения фолклористика ­ етнография ­етнология.

Науката, която изучава фоклора, се нарича 

фолклористика.

Науката,   която   изучава   материалната   култура   на   народа   (приложни

изкуства, обичаи, традиционни вярвания, оръдия на труда, костюми и др.) се

нарича  

етнография

.   Нейното   название   също   е   двусъставно   и   произлиза   от

старогръцки език ­ etnos ­  народ   grafo ­ пиша ­ т.е. народоописание.

Науката, която обединява фолклористиката и етнографията, се нарича

етнология (антропология). Термините също са двусъставни ­  etnos  ­   народ и

logos ­ наука, т.е.  наука за народа или antropos ­ човек и logos ­ наука, т.е. наука
за човека. Принципна разлика между двата термина не съществува. Етнологията

(антропологията) се занимава с историческото развитие на народната култура в
нейната   всеобхватност,   изследва   връзките   между   духовната   и   материалната

култура, търси първообразите (архитиповете)  на отделните  вярвания, обреди,
обичаи и тяхното отражение в словесния фолклор. Етнологията не използува

само   достиженията   на   фолклористиката   и   етнографията,   но   ги   съпоставя   с

7

археологическите проучвания, с историческите и с литературните науки. Поради

това   съществува   тясна   връзка   не   само   между   фолклористика,   етнография   и
етнология, но и между тях, от една страна, и историята и литературните науки,

от друга.

Историческите   науки   изследват   обществено­значимите   събития   в

общественото и културното развитие  на човечеството, за които има  запазени
достоверни   сведения   (писмени   описания   или   изображения).   Гражданската

история   се   занимава   общественозначимите   събития   в   развитието   на
човечеството, историята на цивилизациите ­ с културната му история, история на

религиите   ­   с   духовните   движения   през   вековете,   стопанската   история   ­   с
икономическите процеси и т.н.

Литературните науки най ­ общо могат да се класифицират по следния

начин: Литературна история, която изучава автори,  произведения и литературни

течения   в   рамките   на   процеса   на   тяхото   възникване.   Литературната
компаративистика изуава литератури с различна народностна принадлежност с

оглед   типологическите   им   сходства   и   различия,   а   литературната   теория   се
занимава с художествените особеносто на съответните произведения, отчитайки

законите на поетиката.

От така предложените определения можем да направим извода, че както

историческите,   така  и  литературните  науки   не  само  могат  да   бъдат  в  пряка
връзка   с   етнологията,   но   в   определена   степен   могат   да   се   явяват   нейни

подотраслови науки.

V.  Школи   и  течения   във   фолклористиката.   Проблеми   на  етнологията   и
антропологията.

Интересът към фолклора се заражда в средата на

ХVІІІ век в Ангрия и Германия. Първите публикации на фолклорни песни и
приказки обаче са в авторска обработка. При създаването на фолклористиката

главна роля играят братята Вилхелм (1787­1859) и Якоб Грим (1785­1863). Те са
родоначалници   на   митологическата   школа.   Особеност   на   тази   школа   е

изследването на сходните явления, виждайки в тях отражение на прастара обща

8

духовна   култура.   В   своите   трудове   братя   Грим   се   стремят   да   възстановят

картината на старата митология, на европейската прарелигия, която според тях
стои в основата на устното народно творчество. Привърженици на тази школа са

големите руски фолклористи Ф.И.Буслаев и А.Ф. Афанасиев. Към средата на
ХІХ век се заражда миграционната школа. Неин родоначалник е немският учен

Теодор Бенфай (1809­1881). Той смята, че сходството в сюжетите на приказките
на индоевропейските народи се дължи не на общата прарелигия, а на  културните

връзки между народите, в резултат от което се обединяват сюжети и мотиви.
Привърженици   на   миграционната   школа   са   рускиге   учени   А.Н.Пипин,

А.Н.Веселовский, М.П.Драгоманов, а от българските учени ­ Иван Шишманов. В
края на ХІХ в в Русия възниква историческата школа, чийто родоначалник е

Ф.Милер.   Тя   си   поставя   за   цел   да   търси   историческата   първооснова   на
фолклорните произведения. Важно място в историята на фолклористиката заема

антропологическата   школа,   чийто   родоначалник   е   английския   учен   Едуард
Тайлор. Според него и неговите последователи сходствата в бита, обичаите и

творчеството на народи, отдалечени по между си в растоянието и времето се
дължи на общността в човешката природа, в общата психологическа основа, в

единството на закономерностите, които определят развитието на първобитното
общество.   Неин   наследник   е   психологическата   школа,   чийо   родоначалник   е

В.Вутд   (1890­1920).   Тя   е   доразвита   от   З.Фройд.   Един   от   най­видните   й
представители е Дж. Фрейзер, чието съчинение "Златната клонка" (1890,1911­

1915) направи опит да обясни вай­ранните поетични изяви чрез магията, която е
предхождала   религията.   В   Съвременността   наследник   на   тази   школа   е

структурно­типологическата,   чиито   най­видни   представители   са   В.Я.Проп,
Е.М.Милетински,   В.Иванов,   В.Топоров   ­   от   руската   наука,   Мирча   Елиаде   и

Клод­Леви   строс   ­   от   Европейска   наука.   В   българската   фолклористика
привърженик на тази школа е Тодор Иванов Живков.

VІ. История на българската фолклористика. Школи и течения. Проблеми
на етнологията и антропологията

.

Когато говорим за българска фолклористика, трябва да разграничим два основни

типа фолклористи ­ събирачи на фолклор, които систематизират и публикуват

9

събраните   материали,  и  изследователи   на българския  фолклор.   Сред  първата

група   дейци   е   необходимо   да   се   отбележат   имената   на     българските
възрожденски дейци и писатели Васил Априлов, Найден Геров, Иван Богоров,

Петко Рачов Славейков, Димитър и Константин Миладинови, Кузман Шапкарев,
Марко Цепенков  и др. 

Зараждането на българската фолклористика се свързва с името на Георги

Сава Раковски (1821­1867), който е организатор на събирането на фолклор, като

същевременно   изследва   събрания   материал.   На   него   принадлежи   първото
ръководство за събиране на народно творчество ­ "Показалец или Ръководство

как   да   ся   изисквът   и   издирят   най­стари   чърти   нашего   бития,   язика,
народопоколения,   стараго   ни   правления,   славнаго   ни   прошествия   и   проч."

(Одесса, 1859 г.). Последовател на митологичната школа във фолклористиката,
той дава  една твърде романтична интерпретация  на българската  традиционна

словесност,   целяща   да   повдигне   националното   самочувствие   на   поробения
български   народ.   Като   привежда   множество   примери   от   съвременната   му

българска   традиционна   култура,   той   се   стреми   да   възстанови   културата   на
старите   българи   и   да   докаже   древността  и   единството   на   българския   народ.

Според него траки, прабългари и славяни се отнасят към едно исъщо етническо
семейство,   и   се   отличават   единствено   по   времето   на   заселването   им   на

Балканския   полуостров.   Патриотично­романтичните   теории   на   Раковски   се
възраждат в съвременността, но вече на ново ниво, стимулирани от новите социо­

културни теории.

Следващата   голяма   фигура   в   българската   фолклористика   е   Любен

Каравелов.   В   неговите   изследвания   "Памятники   народного   быта   болгар"
(Москва,   1861),   "Записки   за   България   и   българите"   (статии,   печатани   в

периодичния   печат),  рецензии   и  др. той  изследва   българското   устно  народно
творчество с оглед езика, богатството на въображението, народопсихологията на

българите.
След Освобождението на България централно място в българската 

фолклористика заема проф. Ив. Шишманов (1862­1928). Привърженик на 
миграционната школа, той, заедно с проф.М.Драгоманов, който по това време 

чете лекции в Софийския университет, поставя основите на новата българска 

10

фолклористика. Проф. Шишманов изучава словесния фолклор в тясна връзка с 

народните обичаи, с бита на българите, с народната медицина, ботаника, 
зоология, метереология, със суеверията и пр. Главна негова зъслуга е 

създаването на поредицата "Сборник народни умотворения" през 1890, която 
продължава да излиза до днес. То съдържа три основни основни отдела: 1. 

Научен, в който се публикуват изследвания в различни области, 2.Книжовен, в 
който се публикуват художествени произведения (Сб.НУ публикува за първи път

"Под игото" на Иван Вазов) и 3. Народни умотворения, включващ фолклорни и 
етнографски материали. Важно място в българската фолклористика заемат 

трудовете на Д.Маринов (1846­1940) "Етнографическо проучвае на 
Северозападна България" (Сб.НУ, 18, 1901) и Народна вяра и религиозни 

народни обичаи (Сб.НУ,28,1914), които и до днес остават задължителен 
наръчник за фолклористи и етнографи. Една от най­ярките фигури в българската

фолклористика е проф. М.Арнаудов (1878­1978). Той е първият теоретик на 
световно равнище, признат от международната фолклористична мисъл. 

Привърженик на културно­историческия и сравнителния метод на изследване, 
той обединява в изследванията си някои от основните положения на 

миграционната и антропологично­психологическата школа. Съчетавайки 
теренната и теоретичната работа, проф. М.Арнаудов остави редица студии, 

които не са загубили значението си до днес ­ напр."Нови сведения за 
настинарите" (1917), "Кукери и русалии" (1912), "Вградена невяста" (1920), 

"Студии върху българските обреди илегенди" (1924), "Българските сватбени 
обреди" (1931), като с най­голямо значение остават неговите "Очерки по 

български фолклор" (1934).

Най­крупна фигура в следвоенната българска фолклористика е акад. П. 

Динеков (1910­1994). Медиевист и фолклорист, негова заслуга е създаването на 
Института за фолклор при БАН. Автор е на вногобройни студии и на 

единствения учебник по фолклор.

Сред съвременните български фолклористи се откроява името на проф. 

Т.Иванов Живков (1940). Последовател на структурно­типологическата школа, 
той работи в областта на етнологията. С многобройните си студии, с книгата си 

11

"Етнокултурното единство на българския народ" и др. той създаде школа в 

българската фолклористика.

ЖАНРОВА КЛАСИФИКАЦИЯ
НА УСТНОТО НАРОДНО ТВОРЧЕСТВО

Устното народно творчество се разпределя на две основни групи, всяка от които има своите
жанрове   ­   песенен   и   наративен   (повествователен)   фолклор.   Жанровата   класификация   на

наративния   фолклор   е   сравнително   установена   ­  

приказки   за   животни,   вълшебни   приказки,

легенди и предания, битови приказки и анекдоти

. Тя е направена въз основа на съдържанието на

текстовете, а не на функционалното им предназначение. Причина за това вероятно е загубата на
ритуалното им значение, и възприемането им изцяло като развлекателни разкази. Що се отнася до

песенния   фолклор,   там   са   правени   различни   класификации  

­   по   тяхната   функционалност

(време, условия и обстановка на изпълнение ­ обредни, трапезни, жетварски, седенкарски), по

жанрово­художествен   принцип   (лирически   и   епически,   според   стихосложението   им),   по

идейно­тематичен   принцип   (по   съдържание   ­   митически,   балади,   хайдушки,   юнашки,

исторически,   битови,   любовни).  

Изборът   на   един   от   тези   принципи   обаче   не   представя

богатството на песенната традиция. Затова най­приемлива е класификацията, предложена от П.
Динеков в "Български фолклор":

1.

Обредни   песни,   свързани   с   календарни   и   семейни   обреди   (коледни,   лазарски,

сватбени, оплаквачки и др.)

2.

Митически   песни,   отразяващи   митически   и   християнски   религиозни   представи

(песни за змейова и самодивска женитба)

3.

Балади ­ песни с фантастично съдържание, разкриващи темата за общуването между

световете на живите и мъртвите (за вградена невеста (Майстор Манол), за мъртвия брат и др.)

4.

Юнашки песни (песни за Крали Марко, за Вълкашин, Момчил и др.)

5.

Хайдушки песни (песни за войводи от периода на турското робство ­ за жени  и мъже

войводи)
6.

Исторически   песни   (песни,   отразяващи   турското   робство;   песни   за   национално­

освободителните движения; късни исторически песни ­ за войните, партизански песни от периода
1941­44 г. и др.)

7.

Битово­социални   песни   (семейни,   любовни,   трудовопрофесионални,   социални,

хумористични,блажни)

12

Веднага трябва да се отбележи, че тази класификация не е окончателна. Така например повечето

от   обредните   песни     са   с   митично   съдържание.   Баладите   се   отличават   от   митичните   песни
единствено по това, че в тях надделява смъртта и силите от света на мъртвите. Хайдушките,

юнашките   и   историческите   песни   могат   да   се   сведат   към   общи   ахитипове   (първооснова   на
сюжетите). Много от т.нар. битово­социални песни се отнасят към обредните (сватбени, лазарски)

и др.
Що   се   отнася   до   наративния   фолклор,   там   класификацията   е   по­   проста.   Приказките   са

класифицирани не само според техния вид, но и според основните сюжетообразуващи мотиви,
например:

1.Приказки за животни:  

за диви животни, за диви и домашни животни, за човека и дивите

животни (разновидност ­ за човека и глупавия змей), за домашни животни, за птици и риби.

2.Вълшебни   приказки:  

чудесен   противник,   чудесен   (омагьосан)   жених   (невеста),   чудесни

задачи, чудесен помощник, чудесни предмети, чудесна сила

3.Легенди и предания: 
а) легендарни приказки: 

Бог възнаграждава и наказва, истината излиза наяве, човекът в рая,

човекът, обещат на дявола

б) легенди: 

космогонични 

(за сътворението на света и хората); 

есхатологични

 (за края на света; за

пътувания в света на мъртвите или в небесния свят); 

етиологични

 (за произхода на обкръжаващия

свят ­ животни, птици, природни явления и обекти);  

за болести, зли сили, и свръхестествени

същества; за свещенни места и предмети 

(оброчища, строеж на храмове и пр).

4.Битови  (новелистични приказки): 

женитба на царска дъщеря за момче; женитба на царски

син за мома; вярност и невинност; мъж превъзпитава жена си; добри съвети; умни дела и

слова; приказки за съдбата; приказки за разбойници и крадци

.

5.Анекдоти: 

за глупци, за брачни двойки, за хитреци, за духовници, за жени, за мъже

 и др.

Освен двете основни групи словесен фолклор съществува и трета ­ на кратките форми: 

гатанки,

пословици и поговорки.  

Гатанките отвеждат към най­древната митологическа традиция и в по­

голямата си част отразяват първобитната образна система, при която земният свят е съответствие
на небесния, а елементите от неживата природа притежават човешки качества. Синтезираният

изказ,   точността   и   образността   са   техните   характерни   белези.   Често   пъти   те   са   предавани   в
стихотворна форма, например:

Широко поле­ край няма
Вакло стадо ­ чет няма

13

А обчарят е с рога

Отгатнете го сега!

Небе, звезди, месец

или:

Дълга Яна, снага има, сянка няма.

Реката

или:

Бодлива крава през плет минава, опашката й отвън остава.

Иглата и конеца

По подобие на древните  гатанки се създават и нови, отразяваща по­новата или  съвременната

действителност, напр.:

Бяло поле, черно семе, със очите го береме.

Книгата и буквите

или:

Железна му устата,

Железен му езика.
Събират се децата,

Започне ли да вика.

Училищен звънец 

Пословиците и поговорките са свързани тясно с наративните (повествувателните)

фолклорни жанрове. Те обикновено са извод от тях, или  отделен израз, който характеризира

съответния текст. По­често са свързани с битови приказки и анекдоти, както и с приказки за
животни. В течение на годините някои от тях са загубили връзка с пораждащия ги текст и са се

превърнали във фразеологизми.
Напр.:

Не питай старило, а патило!
Рибата от главата се вмирисва (

Началниците са тези, които провалят добрите начинания)

По дрехите посрещат, по акъла изпращат.
Гроздето е кисело, защото не се стига.

Не дръж камък в джоба си! (

Не пази злото в душата си

) и др.

ОБРЕДЕН ФОЛКЛОР

14

Животът на хората от дълбока древност дори до съвременния космически век е

тясно свързан   с природата. Редуват се делници и празници, редуват се годишните времена и
свързаните с тях дейности на човека. От най­дълбока древност датират ридуали, предназначени да

омилостивят боговете, да подсигурят оптимални условия за живот. Така се пораждат обредите,

свързани с календарния цикъл и с жизнения цикъл на човека  

(календарни и семейни обреди)

,

които   на   свой   ред   биват   празнични   и   битови.   С   празничните   обреди   е   свързана   и   богата
художествена традиция (легенди, песни, танци, приложни изкуства). Обект на нашите интереси е

словесния фолклор, съпровождащ обредите, който най­често се нарича 

обреден фолклор

. 

Календарната   обредност

  се   дели   на   два   основни   цъкъла   ­   есенно­зимен   и

пролетно­летен, централно място в които заемат  

коледуването

  и  

лазаруването

. Около тях се

обединяват редица други обреди, пряко или косвено свързани с тях. Поради второстепенното им

значение   за   традиционната   обредност,   и   главно   поради   това,   че   не   са   свързани   с   особана
словесност, тук някои от тях само ще бъдат само отбелязани, а други няма да бъдат изобщо

предмет на интерес.

КОЛЕДЕН ОБРЕДЕН ЦИКЪЛ

Есенно­зимният обреден цикъл започва от Димитровден (дв. Димитър Солунски ­

26.10/08.11)  и   завършва  с  Богоявление  (Йордановден­6.01/19.01).  Той   е  свързан  с   привидната

смърт на живата природа пред есента и зимата, свързани с намаляването на деня и отслабване на
силата на слънчевата топлина. Всичко това се свързва с древната представа за края на света, който

настъпва всяка година в края на есента и началото на зимата (есхатологичен мит) и за неговото
възраждане,   свързано   с   "раждането   на   новото   слънце"   след   зимното   слънцестоене.   Най   ярка

илюстрация на тази митология е митът за Деметра 

(богиня на плодородието от древногръцкия

пантеон

) и нейната дъщеря Персефона, която е отвлечена от царя на подземния свят (на мъртвите

сенки)   Хадес.   Кулминационна   точка   в   този   цикъл   са   дните   около   зимното   слънцестоене   (21
декември ­ Игнажден) и най­вече "раждането" на новото слънце на 25 декември. Празникът се

свързва с януарските календи в Римската културна традиция, когато, освен че се е празнувало
възраждането   на   слънцето,   са   се   назначавали   и   управителите   на   римските   провинции.   За

славянската традиция Коледа е денят след раждането на "млада бога" или "бела бога" и е свързан
с древни митологически представи, върху които са се насложили някои хрестиянски влияния,

главно християнски номинации (назовавания) ­ напр. роденият бог в някои песни е наречен "Риста
бога маленкаго", а божата майка ­ Мария, в някои от песните се срещат имената на християнски

светци, които са заменили стари езически божества.

15