Интериор: история и въведение в теорията - I част

В края на ХХ век архитектурната теория увеличи интереса си към науки, даващи нови 
гледни точки по процеса на създаване и неговия резултат в архитектурата. 
Натрупваните изследвания в кибернентиката, теория на информацията, психологията, 
социологията и антропологията предизвикаха своеобразен скок в архитектурната 
теория.
 

1. Взаимоотношението “човек-пространство” и скритите измерения, които 

диктува то. 

Човекът с абсолютните си мерки и специфичен сензорен апарат от древността до днес е 
централна мисловна конструкция  и основно съображение за архитектурната практика. 
Стремежът архитектурата да съответства все по-точно на човека се илюстрира често с 
въведените от древните гърци геометрични корекции на архитектурните елементи. 
Целта е била по-благоприятното възприемане на формите и пространството. По-
късните поколения архитекти и строители са усъвършенствали този подход. Факт е, че 
традицията на архитектурното мислене в тази насока се основава на 

визуалния модул. 

Антрополозите, напротив, твърдят, че човек е много по-склонен да оценява 
пространството според това, което може да извърши в него, отколкото според това, 
което вижда. 
 

1.1. Човекът и неговото познание за пространството.

 
Психологията разглежда човека като интровертен или екстровертен, пасивен или 
активен, авторитарен или егалитарен, като носител на определен темперамент и т.н. За 
архитекта е важен, разбира се индивидът, но неговото творчество изначално се 
съобразява и с голямата група хора, с меродавното мнозинство или с меродавната група 
(напр. инвалиди). 
Натрупването на впечатления от определена пространствена среда в годините на 
израстване формира у човека отношение на привързаност към подобна среда до края на 
живота му. На тази основа българинът от доосвобожденска България и европеецът 
оформят различна скала на отношение и предпочитание към пространството: при 
българина – нисък таван, ориентация към огнището, при европееца – високото и дълго 
пространство. 
Изкуството и езикът са двата най-богати извора за изучаване на това явление. Според 
антрополога Едуард Хол във времето се оформя модел на възприятие и той е функция 
не само на цялостната култура, но също и на човешките взаимоотношения, активности 
и емоции. Той изследва Оксфордския джобен речник и установява, че 

20% от думите

 в 

английския език се отнасят до 

пространството

. Този сензационно висок процент 

доказва важността на пространството за дейностите и самочуствието на човека. Светът 
като сбор от възприятия се интерпретира от човека и то най-вече от лингвистичната 
система (родният език) в неговата съзнание. 
Бенжамин Ли Уорф, също, в “Език, мисли и реалност”, изучавайки езика хопи на 
индианци от Северна Аризона, установява, че те не боравят с отделна дума за време, а 
само с 

дума пространство-време

, обвързана с реалността. Абстрактно място и 

абтрактно време, при това разделени на индианците не им говори нищо. 

И. Середюк във “Възприятие на архитектурната среда” подрежда историческото 
развитие на човешкото възприятие от контурното вижане в първобитното общество; 
през силуетно, обемно и светлосянково в барока; повижно физиологическо в 
импресионизма; по-нататък кубистично, илюзорно, до съвременно актуално виждане. 
Ако продължим тази условна систематизация, би могло да се твърди, че виртуално 
създадените пространства моделират и прибавят нови критерии в системата на 
човешкото възприятие.  
Последното разсъждение е повод за припомняне на двата противоположни възгледа 
върху процеса на възприятието:  първият (вулгарно материалистичен) приема, че 
съзнанието чрез рецепторите  регистрира постъпващата информация и автоматично 
възпроизвежда точен отпечатък на действителността; вторият възглед (Имануил Кант) 
счита, че процесът портича в посока от съзнанието на индивида към заобикалящия 
свят, че възприятието е в пълна зависимост от предварително съществуващите в 
съзнанието образни структури, налагащи отпечатък върху реалния свят.
Такъв обзор разглежда главно визуалния аспект на процеса възприятие. Сензитивният 
свят на човека позволява оценка на температурното, звуково, обонятелно и тактилно 
пространство. Житейска практика е, че представата за пространство може да възникне 
само при усещане за характерния мирис, който то е излъчвало. Знае се, че ацтеките са 
имали “аптечка на спомените”, състояща се от миниатюрни носители на характерни 
аромати. 
Оценката на големината на пространството се влияе силно от температурата в него.  
Едно и също пространство може да бъде възприето като по-малко, ако в него са 
събрани повече хора. Термичното излъчване на всеки човек увеличава общата 
температура в пространството, присъстващите го възприемат като по-малко и 
обратното при климатизация на същото пространство, усещането за “тълпене” не 
съществува и пространството се възприема като по-голямо. Биохимичното излъчване 
на индивида влияе върху останалите, изостря взаимоотношенията и снижава чувството 
за комфорт. 
Семейство 

Шомбар дьо Лов

, социолог и психолог, в свои изследвания на обитаване на 

пространство установяват, че при 

8 до 10 м

2

 на човек

, се наблюдава удвояване на 

социалната и физическа патология (криминални престъпления, болести). При 
увеличаване на личното пространство над 14 м

2

 също се наблюдава покачване на 

патологията, но не така остро. Впечатлението за магическа квадратура между 10 и 14 
м

2

, която ще осигури перфектно човешко поведение в обитаването, е относително. 

Изследвани са конкретни обекти в конкретна среда, а народите са в различна степен 
контактни. Такъв тип изследвания имат връзка с напълно точно установени гранични 
стойности на критичния полет на птиците – при опреден превишен брой ятото се 
разпада. Методите на създаване на пространства, следователно, могат бъдат осмисляни 
и в аспекта на човешки комфорт в местата на събиране на повече хора.
При анализ на възприемане на пространството от гледна точка на звука емпирично 
установено е, че високото шумово ниво създава впечатление за малко пространство и 
тълпене на хора. При обективно голямо пространство или при постигнат визуален 
ефект за голямо пространство (например с умело колоритно решение), тези постижения 
могат да бъдат ликвидирани от високи децибели.

“Тактилното” пространство

 е много тясно обвързано с визуалното. Тактилните 

усещания носят най-личен характер. Художникът Брак разграничава тактилното от 
визуалното пространство по следния начин: тактилното пространство отделя 
наблюдателя от обекта, а визуалното обектите един от друг. Брак смята, че “научната” 
перспектива за художествено изобразяване на пространството е лош трик за окото, 

който не позволява на художника да пренесе на платно пълното въздействие на 
пространството. 
Шансовете на архитектурата в това отношение са определено по-добри. В интериора 
човек е в тактилна връзка с повечето му елементи и затова текстурата на материалите, 
например, може да бъде използвана целенасочено. Психологическият и социален 
смисъл на това използване е да държи човека в тясна връзка със света, в който живее: 
да усети материала, да бъде събудена асоциация от къде идва той – гората, скалите, 
дъното на морето, от химическата промишленост и т.н. При употреба на изкуствен 
материал, който имитира по видими белези естествен, разкриването на измамата от 
възприемащия е неизбежно. Визуалното и тактилното са два канала на информация, 
които действат успоредно. В световната практика японците са положителния пример за 
осъзнато хилядолетно практикувано отношение към текстурата на материалите.
Психолози и социолози твърдят, че всяко елиминиране на въдействия върху човека е 
нова стъпка към алиенацията. Човешкото усвояване на пространството е най-тясно 
свързано с усещането му за самия него и за взаимодействието му с обкръжението.
 

1.2. Социално поведение на човека и съответстващи мерки на пространството.

 
Юстус Дахинден (архитектурни реализации в Швейцария, Австрия и Германия) 
разглежда посетителите на обществен интериор като два типа – активни и пасивни. В 
психологията съществува термин “ситуационна персоналност”, пряко свързан с 
архитектурната среда. Става дума за поведение на човека, съответстващо на 
спецификата на архитектурната среда.

Е. Хол

 въз основа на експеримент установява граници на четири дистанции между 

хората, съответстващи на различен тип поведение: интимна, лична, социална и 
публична.
ü  

Интимната дистанция

 се покрива с поведение на непосредствен контакт, с 

разпадане на визуалните черти и с доминиране на тактилните и обонятелни усещания;
ü  

Личната дистанция

 с обхват от 45 см до 121 см е термин, описващ разстоянието, 

постоянно разделящо членовете на една група. Образно това е една малка предпазна 
сфера, която организмът поддържа между себе си и другите. При тази дистанция 15

0  

чист визуален ъгъл обхваща долната или горна част на лицето, а 180

0 

периферен ъгъл 

обхваща фигурата на седящ човек. Телесната топлина не се усеща;
ü  

Социалната дистанция

 с обхват от 121 до 365 см започва от междинната линия с 

личната дистанция, която линия се нарича “граница на доминирането” (на един 
индивид над друг(. При тази дистанция 60

0

 ъгъл на зрение, покрива цяла човешкъ 

фигура, нивото на гласа е нормално, като при американците е с по-ниска стойност (по-
тихо) от ниво на гласа на араби, индиийци и испанци и мако по-високо от това на 
англичани, източни азиатци и японци. Това е дистанцията между хора, които работят 
заедно.   В домашна обстановка, например, поставянето на столовете гръб с гръб 
позволява всеки да се чувства изолиран от личната сфера на другия, но да поддържа 
социална дистанция.
ü  

Публичната дистанция

 с обхват от 365 см до 762 см в близка фаза и над 762 см в 

далечна фаза е дистанцията, която се поддържа на ниво официални отношения в делови 
среди или в обществените отношения въобще. Това са разстояния, при които фигурата 
се възприема като плоска, а не обемна и 15

0  

чист зрителен ъгъл покрива лицата на 

двама души, а останалите присъстващи се възприемат  от периферното зрение. 
Лингвистите забеляват, че при тази дистанция раговарящите или ораторът подбират 
фразите и прецизират граматиката, а нивото на гласа е по-високо. 

Изследвания на психолога Роберт Сомър за човешките контакти в архитектурна среда 
очертават ситуациите, предразполагащи към повече разговори. След 50 наблюдателни 
сесии в една гериатрична болница той установява, че седящите шест души на маса 
90/120 см в кафетерия разговарят помежду си в съотношение 

1:3:6

, както следва: 

между срещуседящи, между седящи един до друг, между седящи при ъгъла на масата. 
Възможното обяснение, че най-честите разговори се реализират  при най-късото 
разстояние, не е достатъчно, тъй като всички разстояния попадат в рамките на 
социалната дистанция. Следователно има и други особености на ситуациите при 
ползване на мебелите, които оказват свое въздействие. Известно е, че всеки индивид 
има лично чувство за пространството и за мебелната аранжировка и при някои народи 
това чувство се уважава. Например: ако гостът в китайски дом си позволи да помести 
стола в къщата на домакина, това е брутализъм, равностоен по ефект на това – гост в 
европейски дом да премести бюфета на домакините.
Юли Прагер, основател на швейцарските ресторанти “Мьовенпик” по повод интервю с 
клиенти казва: “Ако попитате някого какво търси в ресторанта, отговорът е спокойна 
атмосфера, а всъщност отива на най-неспокойното място.” Съвременните условия на 
живот предлагат гама от контакти на основа на трудовата ангажираност в основата си 
задължителни. Заведенията за спорт, развлечения и хранене са пространствата с 
напълно свободен избор на контакти – акт, който утвърждава личността. Това са 
обществените интериори, които още в процеса на проектиране при умело боравене с 
дистанциите, съотношенията и ситуациите, са постигнали социално приобщаващо 
пространство.
 

2. Интериорът като носител на информация

 
Джон Несбит казва: “Светът се е удавил в информация, но гладува за познания.”
Счита се, че информационните процеси са част от процеса на управление, че са 
заложени в основата на човешкото битие, представлявайки условие за функциониране 
на обществото.
При разбор на архитектурен факт терминът информация се употребява в 

логико-

семантическата позиция

 на разбирането му като характеристика на значението на 

даден обект и съдържание, което може да бъде предадено чрез възможностите на езика. 
Постиженията на семантическия подход в теория на информацията все още не дават 
възможност да бъдат използвани в практиката и при изучаване на естетическото 
възприятие в архитектурата чрез приложимите в други сфери математически основи за 
изследване. За архитекта по-важни са методологическият и философски смисъл на 
изследванията.
Методологията и термините от теория на информацията, с които боравим при оценка 
на исторически или съвременни архитектурни примери дава повече шанс за 
обективност от субективно-критическото “харесва ми – не ми харесва”. 
Съгласно теория на информацията съобщението съдържа новост, ако то намалява или 
премахва неопределеността; Информацията е характеристика противоположна на 
ентропията; Ентропията характеризира хаотичността на системата, а информацията 
характеризира подредеността на системата; Количеството информация, възникнало в 
резултат на елементарен избор (от два еднакво вероятни изхода) се нарича “бит”; 
Повтарянето на една и съща информация не увеличава количеството информация; Без 
наличие на потребител, макар и въображаем понятието информация губи смисъл; 
Информацията не е материална същност, а начин на описване на взаимодействия; 

Различието и разнообразието са обективна основа на информацията

;