Съдбовният избор на личността в поезията на 

Христо Ботев

Увод и теза:

За лирическия герой в поезията на Ботев въпросът за свободата се превръща в 

съдбовен   проблем,   чието   решаване   се   мотивира   от   високите   духовни   стойности   на 
личността,   изпреварила   в   своето   развитие   другите,   извисила   се   над   всекидневното, 
делничното битие, над собственото си житейско обкръжение. Изборът на лирическия 
Аз има  своите  нравствено-етични  и  морални основания,  опиращи  до съзнанието  на 
патриота   за  дълг  и отговорност  пред  народа   в  конкретните   националноисторически 
условия. За лирическия герой на Ботев свободата е висша битийна ценност, в името на 
която   той   избира   борбата,   подвига   и   саможертвата,   превръща   смъртта   във   вечно 
живеене, безсмъртие.

Изложение:

1.

Изборът на лирическия герой е свободно обвързване с народ и отечество, той е 

вътрешна   необходимост,  категорична   екзистенциална   позиция,   която   определя 
уникалното присъствие на Аза в националното духовно пространство. Революционно-
борческата енергия, подчинена на стремежа да се промени светът, могъщата воля и 
дълбочината на прозренията го издигат над другите, все още недостигнали висотата на 
неговите  идейни  схващания.  Оттук  идва  и самотата  на лирическия  Аз, самотата  на 
духовни извисената личност, която води безкомпромисна борба срещу всички, които не 
разбират и не отговарят на историческите задачи на времето.

А)

  Героят приема като съдба борбата за свобода   и правда, защото осъзнава 

висшата си отговорност пред народа и отечеството. Именно това обаче го обрича на 
самота и неразбраност от околните. В 

„Към брата си”

 Азът изповядва страданието и 

отчаянието си заради това, че е сред „глупци неразбрани”.  Обръщението „брате” има 
интимно   звучене,   обещава   диалог   с   близък   човек,   съратник,   от   когото   се   очаква 
духовно   съпричастие.   Адресасът   обаче   разширява   границите   си   до  колектив,   чиито 
характеристики са твърде различни от нравствената система на лирическия субект, в 
която доминира патриотичната всеотдайност. Оттук  и конфликтът с неразбиращите, 
откъснати от реалните проблеми на историческото време. 

Б)

 В своя порив към освобождението, в силната си, съдбовна обич към народа 

лирическият човек на Ботев се чувства самотен сред останалите. В стихотворението 

„В 

механата” 

 присъства лирическото „ние” на  лъжепатриотите, които пълнят кръчмите и 

изразходват   цялата   си   енергия   в   пиянски   брътвежи.   В   пародийно-гротесковото 
изображение   на   патриотарската   общност   звучи   ненавистта   на   поета   срещу 
емиграцията, за която мъките на безжалостно ограбвания народ не са стимул за активно 
действие, а думите и клетвите й да напълни лишени от съдържание и смисъл.

Лирическият субект се отъждествява с дълга към сънародниците и родината  и 

това   по   една   парадоксална   логика   го   разграничава   от   другите.   „Другите”   са   онези, 
които   са   призвани   да   бъдат   водачи,   но   бездействат   и   нехаят   за   народното   дело. 
Бездействието означава забрава на дом и род, загърбване на народните интереси, отказ 
от   заветите   на   предците,   неизпълнение   на   поета   отговорност.   Емиграцията   носи 
клеймото   на   позора,   защото   не   превръща   национално-патриотичната   кауза   в   своя 

1