Робството и свободата в поемата 

                                         “На прощаване 1868г.”

                        Робството и свободата са антоними, но заедно с това са в отношение на смислова 
допълнимост   –   едното   се   мисли   през   и   чрез   другото   и   обратно.   В   българското   възрожденско 
съзнание   робството   и   свободата   са   в   идеологическа   опозиция.   Робството   се   възприема   като 
колективно страдание, а  свободата – като национален блян. Особеното в поезията н Ботев е, че тя 
“мисли”   прехода   от   робство   към   свобода   като   актуален   проблем   на   националното,   но   и   на 
индивидуалното битие. Чрез категорията време се очертава опозицията “минало – бъдеще”, където 
миналото   е   обвързано   с   робството,   а   бъдещето   се   провижда   като   абсолютно   тържество   на 
свободата.   Сегашното   е   праг   между   робското   минало   и   свободното   бъдеще.   Поемата   “На 
прощаване
откроява тази визия за робството и свободата .
                                             Най-противоестествената форма на живот в “На прощаване”според Ботевия 
лирически човек е робството и то засяга първо интимно-личното му простравнство. Не-свободата е 
обвързана   със   зоната   на   семейството,   с   мотива   за   родното.   Домът   е   онова   накърнено   чрез 
робството свято пространство, което ценностно и смислово се раздвоява. Той е едновременно свой 
и чужд, свиден и поруган, скъп и осквернен./”там, дето аз съм пораснал/ и първо мляко засукал”, 
но и “там, дето баща и братя/ черни чернеят за мене”, защото “турчин,/че/ бесней над бащино ми 
огнище”/.Разрушената   чрез   робството   сакралност   /святост/   на   дома   е   основен   аргумент   за 
лирическия   герой   да   поеме   по   пътя   на   скиталчеството,   изпълнен   с   несигурност,   несгоди   и 
страдания. Този избор е по-скоро принудителен ,отколкото свободен, израз на непримиримост с 
робското живеене.Много млади хора са обречени на изгнаничество и скиталчество “по тая тежка 
чужбина”   от   “таз   турска   черна   прокуда”.   Макар   и   свободно,”чуждото”   е   безприютно   и   там 
лирическият аз се чувства “немил/и/, клет/и/,недраг/и/”. Това свое сирачество той може да сподели 
само с най-близък човек и за него той е майката “юнашка”. Нейният образ устойчиво е свързан с 
топоса   /място/   на   дома.   Ботевият   лирически   аз   се   обръща   към   нея   в   мигове   на   раздвоение   и 
душевна обърканост, търсейки в нейно лице утешител, съветник и интимен довереник. Изповедта 
му възвръща усещането за съкровеност и топлина, изгубената домашна интимност. Водещото в 
отношението   към   майката   е   усещането   за   непреодолима   обвързаност   с   нея,   което   го   заставя 
експресивно   да   изживява   тяхната   случила   се   и   предстояща   раздяла,   мотивирана   от   моралната 
непоносимост на робството. Тази раздяла е причина за страданието на майката, която плаче и тъжи 
за своя син. Лирическият герой осъзнава, че майката трябва да бъде убеждавана, за да приеме 
неговия екзистенциален /житейски, отнасящ се до съществуването/ избор. Затова в обръщението 
му   към   нея   доминират   повелителните   речеви   конструкции   –   “Не   плачи,   майко,   не   тъжи”.   В 
изповедта е формулирано и най-силното синовно оправдание за причиненото майчино страдание: 
“Но кажи какво да правя/ кат ме си, майко, родила, със сърце мъжко, юнашко…”. Духовната му 
сила е кръвно онаследена и майката е тази, която му дава правото на юначество.Тя е призована от 
лирическия герой да се превърне в негова идейна съмишленица. На юнашкото поведение на сина в 
поемата съответства новият статут на майката – тя е “юнашка”. От нея се изисква да предаде завета 
на братята му и предсмъртните му думи и да разкаже за героичната му смърт. От нея се очаква, ако 
той се завърне “жив и здрав с байрак в ръка”, ритуално да овенчае победата му с прегръдка и 
целувка – жест на прослава. Но това вписване на майката в зоната на героичното опазва и спомена-
предчувствие за нейната жалейна мъка:”Тъжно щеш, майко, да гледаш/ ти  на туй хоро весело...". В 
“На прощаване” майчиното страдание по изгубения син е приглушено във въздишката и сълзата, 
защото то е страдание разбиращо и опрощаващо.
                    В поемата представата за свободата се свърза с решителен отказ от робския  живот, но 
и  с  проповядването  на   високи   стойности.   Вътрешно  освободеният  лирически  човек  притежава 
мощен   глас   с   необикновена   жестова   сила   и   експресивна   енергия.   Неговото   слово   взривява 
мълчанието   в   робската   пустиня   и   огласява   истината   за   свободата   чрез   смъртта   “юнашка”.   Да 
заявиш своята духовна свободност означава да си способен да поемеш по пътя на свободата и да 
приемеш всички рискове. Вече преживял раздялата с благостния уют на дома, с притегателната 
сила  на  любовта,  лирическият човек, доброволно избира  да премине “през  тиха бяла Дунава”, 
защото нищо по-свято и ценно за него няма от свободата. Вричането на свободата чрез смъртта