БОТЕВИЯТ ЛИРИЧЕСКИ ГЕРОЙ НА ПЪТЯ НА САМООПРЕДЕЛЕНИЕТО И В ТЪРСЕНЕ  
НА  СЪПРИЧАСТНОСТ СПОРЕД ЕЛЕГИИТЕ “КЪМ БРАТА СИ” И “МАЙЦЕ СИ”

               Възрожденската литература  се отличава с улитарен характер и се обвързва с проблемите на 
епохата,в   центъра   поставя   идеята   за   осъзнаване   на   националната   принадлежност,а   посланията   й   са 
насочени   към   събуждане   на   българина   от   робския   сън.Поезията   на   един   от   гениите   на   нашата 
литература Христо Ботев органично се вписва в този модел, явявайки се кулминацията на тази епоха.Тя 
битува   в   съзнанието   на   българина   като   израз   на   силната   борбеност,на   непримиримостта   към 
потисничеството във всичките му форми и волята за осмислен и пълноценен живот.Ранните творби на 
поета са пределно съкровени,те отразяват дълбоки душевни терзания в поривите на лирическия герой да 
намери своето място и пътя в живота.
       Елегиите “Майце си” и “Към брата си” щрихират изострената чувствителност на Аза,волята да се 
открива  истината  и смисълът  на битието  и не просто задават,а  разгръщат  проблеми и същности  за 
цялото творчество на Ботев – например тук се появява за първи път дилемата за вечното скиталчество,за 
ограничителя на свободата,очертава се единствения алтернативен избор – саможертвата.Лирическият 
герой   е   още   млад,неопитен,той   тепърва   се   сблъсква   със   суровата   робска   действителност   и 
отчуждението,тепърва   започва   неговият  житейски   път  и  тепърва  търси   опора,най  –  напред  в   най  – 
близкия до сърцето човек – майката,а после и в съидейника,в брата по съдба и участ.
             Стихотворенията “Майце си” и “Към брата си” са с дълбоко изповеден характер и открояват 
аспектите на една индивидуална драма,но чрез тях те отразяват и  много по – значими проблеми – за 
загубата на привичните опори като предпоставка за разкъсването на вътрешната цялост,за отчуждението 
както от другите така и от самия себе си,за смъртта като единствена възможност.
             “Майце   си”,отпечатано   през   1867  година   във   вестник   “Гайда”,се   счита   за   първото   Ботево 
стихотворение,което   се   явява  подстъп   към   гениалните   му   произведения.Лирическият   Аз,един 
чувствителен, непримиряващ се с неправдите млад човек, надраснал идейно и духовно сънародниците 
си, самотен сред другите, в трогателна изповед пред майка си изплаква своите чувства и мисли, търси 
подкрепа и разбиране.  Още първите стихове на творбата “Майце си” представляват пряко обръщение 
към   събеседника,към   единствения,който   ще   разбере   драматичните   конфликти   на   лирическия   аз   – 
майката.Първото простонародно обръщение,изпълнено с обич и уважение “мале”  отприщва драмата на 
една   неудовлетворена   от   безличния   живот   личност.Реторичните   въпроси   недвусмислено   очертават 
емоционалната   насоченост   на   творбата   и   отразява   душевния   дискомфорт   на   лирическия 
Аз,дисхармонията   на   личността,процеса   на   отчуждение   от   света.Своята   тежка   несретническа   участ 
героят първоначално свързва с майчината клетва,а сетне търси първопричината в себе си в посока на 
възможно   погазени   патриархални   изисквания.Горчивите   интонации   в   лирическия   глас   безусловно 
отхвърлят   тези   негови   съмнения.

Героят   не   е   традиционният   човек,   той   не   живее   хармонично   с 

колективното цяло, той е вън от него,там на пътя,който ще го отведе до неговото призвание, той е 
злочест скиталец, чиято младост е угаснала още неизживяна. Поетическият текст очертава лексикалното 
поле   на   похабената   младост   чрез   глаголите   “тлее”,   “съхне”,   “вехне”,   “страдая”,   “догаря”,   “ходя 
злочестен”, чието основно значение насочва към вътрешния свят на героя.В болката на лирическия аз 
откриваме   несдържан   гняв,който   в   по   –   късните   Ботеви   творби   ще   се   превърне   в   една   страшна 
омраза,омраза не само към поробителите,но и към всички незапознати с великото дело.
            В търсене на своето място лирическият герой преминава през драматичния отказ от познатото, 
делничното, което същевременно означава и отлъчване от топлината му, но и отрицание на заробващото 
му успокоение. Неговото настояще е белязано от пълно неразбиране: “Приятел нямам/ да му разкрия що 
в душа тая”. Чрез мотивите за самотата и обречеността, за без време погубената младост се експлицира 
вътрешната   криза   на   героя,   която   стига   до   размери,   погубващи   нравствените   му   опори   като   вяра, 
надежда и любов.Открит е пътят към всички негативни състояния – младостта е попарена,любовта и 
вярата са невъзможни,мечтите са погубени.
       Майката е последната екзистенциална опора,която може да спаси Аза в необратимото му слизане 
надолу – към гроба,врата към нищото,представляваща последния шанс на героя.Но не само съчувствие 
търси,той се опитва да я приобщи към своите идеали,към най – съкровените си копнежи.Многоточието 
в края на фразата : “…та туй сърце младо,таз душа страдна/да се оплачат тебе горкана…” графически 
загатва   неизбежността   в   настъпването   на   духовния,психологическия   и   душевния   крах,сякаш   всичко 
вече е казано,силата на словото е изчерпана и остава само едно – мигът на сбогуване.Последвалата 
промяна в изказа на героя свидетелства за нова нагласа и нова гледна точка на героя : 
                                           Баща и сестра и братя мили