Художественото пространство на Ботевата творба „Майце си” е пронизано от 
песенните изповеди на родовата традиция. „Гласовете” на родното обгръщат 
съзнанието на лирическия герой, докосват сърцето и душата. Оживява древният родов 
свят. Миналото на дедите влиза в „диалог” с настоящето. Песента се носи, преодолява 
дистанцията на времето и поколенията се срещат. Деди и внуци разпознават общото си 
родово битие, откриват прадревния, общ духовен корен на българското си родово 
съзнание. То е в изворите на песента, опазила миналото от забрава. Съхранената 
традиция „запява”с гласа на родното. В това звуково пространство се носят песенните 
повели на родовото минало. „Гласът” на родното докосва духа на Ботевия лирически 
герой, който сред полифонията от песенни „заръки” търси да открои, да чуе гласа на 
майката. За човешкото съзнание, пробудено от „вика” на миналото, всеки звук на 
родната реч и всяка мисъл за „бащино ми огнище”се свързва с майчиното слово. То е 
интимната, съкровена мяра за човешка и родова близост, за национална 
самоидентификация и принадлежност. Затова и Ботевият лирически АЗ тръгва след 
песенните гласове на родното, за да открие тъжния жалеен напев на майчината клетва-
заръка:

Ти ли си, мале, тъй жално пела,
ти ли си мене три годин клела...

В песенното съзнание на лирическия герой образът на майката оживява и той дочува 
тъжния зов на сърцето й. В него има много болка, но и не-скрита, макар и дълбоко 
потисната, любов. Песента е жална,, майчината обич е скръбна. Тя приплаква с вопъла 
на преживяното, но и с тъгата на непрежалимото. Усетено е страданието на майчиното 
сърце, което надмогва болката от разочарованието. Но песента „помни” мъката от 
преживяното. Традицията съхранява в родовата памет „гласа” на майчината болка, от 
който се раждат елегичните прискърбни тонове на родовия укор. Той звучи в 
„клетвения” благослов на майката, която жали сина, тъжи за него и проклина 
злочестата му човешка съдба. Тя е обща за всички синове на рода:

та скитник ходя злочестен ази
и срещам това, що душа мрази?

Родовият свят оживява с гласовете на родното, извикани в съзнанието на лирическия 
герой с „клетвения” зов на майката. В неговото песенно пространство е озвучена 
болката на човека, събрала тъжната горест на майчиното ридание и мъката, стаена в 
синовната изповед. Скиталчеството на родовия дух е водещ мотив в изповедните 
търсения на героя. Пространството на родното е далечно и чуждо: „та скитник ходя 
злочестен ази...”

Между човека и родовия свят застава болката. Отчуждението расте, душата е в 
„изгнание”, но мисълта за „бащино огнище” и „родна стряха” изпълва съзнанието с 
трагичен размисъл. Човекът търси път за завръщане на своята отчуждена душа в света 
на родното. Човешкото съзнание е на кръстопът и без право на избор в дългото 
скиталчество на духа. Отдалечаването от родовия свят е не само прекъсване на 
духовната връзка с паметта на дедите, но и тежко наказание за обремененото вече с 
родова вина съзнание на лирическия герой. Неговата изповед е безспорно 
доказателство за вътрешните противоречия на духа: „и срещам това, що душа мрази?”