Стоян   Михайлов   Попов   е   оставил   трайни   следи   в   нашата   детска 
литература.   С   псевдонима   си   Чичо   Стоян   заема   едно   от   най   –   видните 
места сред най – талантливите й представители.
Стоян Попов е роден в с. Дивотино през 1865г. Макар и да пройзхожда от 
будно   селско   семейство,   поради   някои   консервативни   разбирания   на 
бащата, бъдещият писател не успява да получи по – солидно образование. 
От малък е принуден да разчита на ръцете си. Баща му искал да го направи 
свещеник, но той изпитвал влечение към истината и красотата. Дали го да 
се учи в семинария, а той мечтаел за пътешествия, за волност, за свобода. 
Принуден   е   да   изгражда   своята   литературна   култура   по   пътя   на 
самообразованието. Пословична е неговата любознателност и постоянство. 
Той опитва различни инициативи, сменя професии, залавя се и за най – 
неблагодарна работа, за да изкарва хляба си и нито за миг не прекъсва 
приятелството си с книгата, и нито за миг не оставя да угасне жаждата му 
за поезия и светлина.
Най – силна е любовта му към родината. На нея той служи с перо и дело 
през целия си труден жизнен път, на нея посвещава всичките си усилия, 
амбиции и мечти.
Три страсти страстно владеят писателя: историята, театъра и поезията.
На историята той отдава много сили. И не щади ни време, ни средства. 
Вълнува го най – вече въпросът за произхода на българите. Впуска се в 
продължителни   проучвания,   увлича   се   по   колебливи   хипотези,   плаща 
данък на наивни теории. Покрай тези си занимания обръща поглед и на 
историческа тематика, пише исторически поеми, повести, пиеси, разкази, 
легенди... 
Театърът   също   за   дълго   поглъща   енергията   му.   Той   организира   трупи, 
строи сгради (заедно с неколцина други ентусиасти прави дъсчен театър в 
Пловдив по време на Първото българско изложение през 1892г.), ръководи 
театри : режисира, пише и превежда пиеси, прави драматизации и твърде 
често актьорствува.
Стоян М. Попов започва като поет за възрасни, където не успява. Голямата 
му   любов   към   книгата   му   помага   да   усвои   тайните   на   поетическото 
изкуство и по – късно да стане един от любимите автори на българските 
деца.   Участвал   е   в   редактирането   на   детски   вестничета   „Славейче”   и 
„Звездица”. Починал е на 31 декември 1939 година. 
През   1890   година   като   приложение   на   сп.   „Звездица”   излиза   тънка 
спретната   книжка   с   изразителното   име   „Детска   китка”.   По   това   време 
детски   книжки,   и   особено   стихосбирки,   се   издават   рядко   – 
стихотворенията са в списанията и читанките, оттам се четат, оттам се учат 
и  декламират.   Тази  книжка  идва   за  учители  и  родители,   като  неоценим 
помощник, за многобройните малки читатели – като откровение. Получава 
достойна оценка и от най – строги съдници. Пенчо Славейков намира, че 
песните на Чичо Стоян „ с темите си, както и с лекия си език и тон правят 

впечатление на истински песни за деца”. И ги причислява към високите 
постижениа на българската детска литература.
През   1925г.   започва   истинската   творческа   активност   на   Стоян   Попов   в 
областта на детската литература. Една след друга излизат книгите му „За 
малките”-1925г.,   „Всички   непослушни   такваз   ще   ги   люшне”-   1925г., 
„Жалбите на Зайо – Байо” – 1926г., „Чичовата китка” – 1927г., „Детелинки” 
–   1929г.,   „Чичов   дар”   –   1929г.,   „Модерната   стрина   Зайка”   –   1929г., 
„Вълшебния чук” – 1939г., „Залъгалки за дечица малки” – 1939г. и други. 
След смърта му са издадени негови избрани творби в следните сборници: 
„Детска   китка”   –  1949г.,   „Слънчеви   лъчи”   –  1947г.,   „Анка   и  Писнка”   – 
1949г., „Чичова китка” - -1955г., „Китка за малките” – 1965г. Почти всички 
тези сборници съдържат предимно стихотворения за най – малките.
Произведенията   на   Чичо   Стоян   говорят   обикновено   за   познати   неща   : 
мама, татко, бебето, куклата, Шаро, Писана, Баба Марта, агънцата, цветята, 
птичките,   т.е.   за   всичко,   което   заобикаля   детето   и   което   от   край   време 
мнозина  се залавят да  възпяват.  Той пише  стихове, приказки в стихове, 
поеми,   весели   истории,   гатанки,   диалози,   сюжетни   и   безсюжетни, 
затрогващи   и   поучителни,   забавни   и   смешни,   характерни   и   за   авторите 
преди   него.   У   Чичо   Стоян,   разбирасе   има   по   –   голяма   гъвкавост,   има 
обогатяване на похватите, но в сферата на установени форми.
Основните качества на творчеството на Стоян Попов определят и главните 
му тематични насоки за възпитаване на бодри и светли чувства. Не трябва 
да се помрачават дните на детското безгрижие, не трябва преждевременно 
да се гаси у малките светлата жажда за радости творчество, независимо от 
конфликтите на социалната среда. Това не е бягство от действителността, а 
разумно съобразяване с потребностите на детската психика в една по – 
ранна възраст от развитието на малките.
Чичо   Стоян   поглежда   на   света   през   очите   на   дете.   Мисли,   чувства, 
възприема,   реагира   с   мислите,   чувствата,   възприятията   и   реакциите   на 
дете.   И   заговарва   от   негово   име.   По   времето,   когато   се   появяват 
произведенията му за деца, това е нещо не съвсем обичайно. Към децата 
обикновено пристъпват от позицията на възрастния. На децата разказват 
случки,  събития,  приживявания  като...  на  деца,   т.  е.  понаправени,  често 
захаросани, с една дума, приспособени за „примитивното”им разбиране и 
вкус. На децата говорят и с езика на проповедта, на назиданието. Светът на 
детето не е отделен от света на възрастните, но светът на детето има и свои 
особености. За да се разбере този свят , трябва да се приближим към него, 
да го опознаем  без преднамереност. Преди години Ран Босилек пише, че 
Чочо   Стоян   притежавал   „три   златни   ключа”,с   които   отключвал   всяко 
детско сърце: чистосърдечност, крилато въображение и светла радост. От 
всеки ред на творчеството му блика топлота и непринуденост. От всеки 
негов ред струи чистота и нежност. Той говори, но с такова простодушие и 
лекота, с такъв мил наивнитет, който заличава всяка дистанция:

Колко мило, колко сладко

                                          е при мама и при татко!
                                          Те за нас се много трудят,
                                          те за нас от сън се будят.
                                          Щом очите си отворим,
                                          със кого ще заговорим?

                                                          ( „При мама и при татко”)  

Творбите   на   Чичо   Стоян   са   кратки,   от   по   два   три   куплета,   и   често 
завършват с удивителна. Трудно се долавя и еднообразие. Авторът не обича 
да описва, избягва да обяснява и малко е податлив към обстоятелственост. 
Статичността му е непривична, съзерцанието – чуждо. Той предпочита да 
извиква в съзнанието на малките едни или други представи и настроения, 
непосредствено   да   ги   разкрива   пред   погледа   им,   директно   да   ги 
съпричестява с тях. Движение и игра – това е стихията му. Естествено е 
тогава   да   е   пестелив   на   прилагателни,   скъперник   на   епитети,   дълеч   от 
всякакви   труфила.   Фразата   му   е   пъргава   и   глаголът   в   много   случаи   е 
нейният „гвоздей”. Например :

Дий, дйи, конче – вихрогонче,

                                       дий, дий, конче от бастонче!
                                       Припкай, конче през полето
                                       да отидем там, където
                                       във торбица със зобчица
                                       ни очаква мама
                                       да пристигнем двама!

                                                         ( „Мойто конче”)

Поезията на Чичи Стоян поставя началото на нов етап в българската детска 
лирика. Той представя детето като лирически субект, провокира и мотивира 
психическите му изживявания, нещо, което е оставало на заден план до 
този момент. Появявайки се само като адрес на предлаганото художествено 
съобщение, играта постепенно се освобождава от наложените рамки, за да 
се оформи като пълноценна и устойчива лирическа тема. От наблюдател на 
чисто   физическия   акт   на   играта,   поетът   се   стреми   да   я   представи   като 
специфичен израс на вътрешните потребности на детето. То се самоизявявя 
чрез   нейните   актове,   демонстрира   отношение   към   атрибутите   й   и 
участниците в нея. Показателен пример за това е стихотворението „ Моето 
бебе” :