ОБЩЕСТВОТО И НЕГОВИТЕ „ИГРИ“

НА РАЗМЯНА

Защото човекът, казах ти, търси усещането за

собствената си плътност, а не щастие.

Антоан дьо Сент Екзюпери

1.

Несамодостатъчността на човека, или какво поражда „игрите на 

размяна“

г

Милиони хора ежедневно се нуждаят от най­различни блага ­ храна,

облекло,   дом,   телевизор,  

компютър,  

книги,   детски   градини,   училища,

болници, пътища, 

автомобили, театър, 

приятели, с които да споделят, някой,

който да ги  

обича, и някого,  

когото да обичат. Блага, които нито могат да

получат 

наготово 

от природата, нито пък могат сами да си произведат. 

Едва

ли някой  

би поставил под съмнение твърдението, че отделният  

индивид е

несамо достатъчен си, за да може сам да произведе и/или набавй 

всички

онези блага, които са необходими за ежедневното му възпроизводство. И

причината за това не е само ограничеността на неговите знания, умения и

чисто   физически   възможности   за   производство   и/или   набавяне   на

материални блага, но и неспособността му сам да си „произвежда“ желани

емоционални изживявания. Каквито и мантри и народни мъдрости да си

повтаря човек от типа на: „Ти си най­добрият приятел на самия себе си“,

„Кучето е най­добрият приятел на човека“ и др. ­ той е осъзнал, че освен

от материални блага, се нуждае още и от общуване, любов, приятелство,

признание, уважение. Все неща, които може да получи само от другите.

С факта на осъзнаването на тази несамодостатъчност започват всички

истории за човека и човечеството и всички обяснения за онова, което той 

прави и което се случва в живота му. Несамодостагъч­ ността поставя 

пред човека необходимостта да потърси 

възмож­

ноетм   м   псйното   преодоляване,   за   намирането   на   някаква   форма   на

съвместност (достатъчност), в рамките на която да може да получи онова,

от което има нужда, но сам не може да си произведе.

Сигурно идеята за форма на съвместност е хрумнала най­напред на

онзи   хуманоид,   който   е   направил   първите   си   крачки   като   изправено

същество в саваната, след като е разбрал, че собственото му оцеляване не

е толкова въпрос на автаркия в границите на „аз и природата“, а по­скоро

проблематизйране на „аз и другите като мен“, на онези, с които е трябвало

да   живее   в   ситуация   на   съперничество   за   храна,   за   любов,   за

пространство,   за   признание.   „Човекът   ­   пише   Фром   —   е   единственото

животно, кобто разглежда съществуването си като проблем, който трябва

да разреши и от който не може да избяга. Той не може да се върне към

дочовешкото   състояние   на   хармонията   с   природата;   той   трябва   да

продължи да развива своя разум, докато стане господар на природата и

на самия себе си. Но човешкото раждане — както онтогенетически, така и

филогенетически — по своята същност е отрицателно събитие. На човека

не   му   достига   инстинктивната   приспособиМост   към   природата,,   не   му

достига физическата сила, при раждането си той е най­безпомощното от

всички  животни   и  се   нуждае   от   закрила  за   много   по­дълъг  период   от

време в сравнение с което и да е от тях. Загубил единството с природата,

в същото време той не е придобил средствата за съществуването извън

нея. Неговият разум е най­закърнялата му способност, той не притежава

никакво познание за природните процеси, нито инструменти, с които да

замени   изгубените   инстинкти...   Еволюцията   на   човека   се   основава   на

факта, че е загубил първоначалния си дом ­ природата, и че не може да се

върне в него, Че вече не може да стане отново животно. Той може да

поеме само по нов път: като излезе напълно от своя природен дом, като

намери нов дом ­ дом, който самият той създава чрез очовечава­ нето на

света и чрез собственото си истинско очовечаване.... Необходимостта да

се   откриват   все   нови   решения   за   противоречията   на   неговото

съществуване,   да   се   откриват   все   по­висши   форми   на   единство   с

природата, със събратята си и със самия него, е източникът на всич­

ки душевни сили, които мотивират човека, на всичките му страсти, афекти

и грижи.“

Осъзнаването на факта, че сам човекът е слаб, уязвим и безпомощен.

изправя   хората   пред   най­трудния   въпрос,   който   трябва   да   решат,   а

именно: как те, надарени с разум, имащи своите желания, страсти, чувства,

страхове и мечти, могат да изградят форма на съвместен живот, която да

позволи на всеки от тях да удовлетворява нуждите си по желания от него

начин. Как и кой да произвежда благата, които не могат наготово да се

вземат   от   природата,   и   как   тези   блага   да   се   разпределят   така,   че

съвместността да се запази чрез съхранението на всеки един от своите

членове.   В   отговорите   на   тези   въпроси   се   „случва“   дялата   история   на

човечеството   и   житейската   история   на   отделния   човек.   Мисленето   за

достатъчността,   за   начина,   по   който   може   да   се   реши   проблемът   с

несамодостатьчността   на   отделния   човек,   е   всъщност   мислене   за

формата, в която могат да бъдат организирани и съгласувани различните

нужди на много хора, и средствата за тяхното удовлетворяване.

Проблемът за „аз 

и 

другите 

като 

мен“ се решава чрез изграждането на

някаква  

форма   на   съвместност  

—   семейство,   род,   племе,   общество,

взаимосвързан 

глобален свят. Каквато 

и 

да е тази форма на съвместност, 

тя

е  

рожба на необходимостта, на  

принудата, не толкова на някаква вродена

склонност на 

хората 

към взаимно общуване, колкото на осъзнатия факт, че

само обединявайки усилията си, те ще могат да опознаят природния свят

(като изначално даден им) и в хармония с него да създадат свой, човешки

свят.   И   всичко   сигурно   би   било   хармонично   и   по   земному   райско,   ако

решаването на тези въпроси беше толкова лесно и безконфликтно.

Дали   от   наблюдението   върху   начина,   по   който   е   организиран

животинският   свят,   дали   от   някаква   генетична   предопределеност,   все

едно,   първоначално   хората   са   потърсили   възможността   да   решат

проблема   за   собствената   си   несамодостатъчност   чрез   силата,   властта,

заграбването, подчинението. Достатъчността се е постигала с оръжие и

власт. Силният, овластеният е вземал от останалите толкова, колкото е

искал и колкото е било възможно да вземе от тях, дори по­

10

 Фром, Е. 

Душевно здравото общество,

 С., изд. „Захарий Стоянов , 2004,

36­37.

някога и самите тях,  

за да удовлетвори своите нужди. Историята на

човечеството изобилства с примери, някои от които бележат цели

етапи  

в   изграждането   на   форми   на   съвместност,   при   които

решаването на въпросите за производството и разпределението на

благата   е   ставало   по   насилствен   път   ­   войни,   робство,

крепостничество ­ все форми на потисничество, на подчинение, на

превръщане на определени групи от хора в средство за постигане

целите на онези, които са имали физическата сила или силата на

властта.   „Съвместният   живот   между   хората   —   пише   Хобс   ­   не   е

удоволствие, напротив ­ създава му много грижи, докато няма власт,

която да държи „юздите“ на всички. Съществуват поне три основни

причини  за борбите между  хората, които се коренят  в човешката

природа ­ надмощие, подозрение и сла­ волюбие. При надмощието

става   дума   за   печалба,   при   подозрението   ­   за   сигурност,   при

славолюбието   ­   за   оценка   и   признание.   Първата   страст

(надмощието) не жали никаква сила, за да подчини жената, децата и

добитъка на другите, нито пък втората, при която става дума за

защита на заграбеното, още по­малко за третата, когато става дума

да се отмъсти за омаловажаването. И оттук следва, че войната ще

съществува дотогава, докато хората живеят съвместно без някаква

висша сила, която е в състояние да пази реда. И това е война на

всеки срещу всеки“ .

И може би човечеството едва ли би стигнало до намирането на

мирни, ненасилствени форми на съвместност (достатъчност), водено

само от усилията и съпротивата на потиснатите, ако в някакъв момент

властта не беше срещнала равносилна власт. Ситуацията на власто­

во   равенство   е   резултат   от   взаимната   субективна   преценка   за

възможността на всяка една от страните по това равенство (в случая

е без значение дали става дума за отделен човек, или за група от

хора) да реши проблема на собствената си несамодостатъчност, като

подчини,   ограби   или   унищожи   другата.   В   резултат   на   такава

субективна преценка едната страна решава, че е по­добре другата да

не  й  е враг,  за­  щото не  е  сигурна, че  ще  успее  да  я подчини,  да

заграби имуществото й 

и да я превърне в 

средство за удовлетворяване

на своите нужди. 

I 

о­ ва не означава, че която и да е от страните ще се

откаже да търси въз ­

можности за подчинение, но към момента на изграждане на  

субективната

преценка тя се отказва да предприеме насилствени действия, за­ щото

самата тя се чувства застрашена.

Поради   това   властовото   равновесие,   като  

израз   на  

взаимната   субективна

преценка за моментната сила и  

власт,  

с която  

страните разполагат,  

не  

е онова

стабилно състояние, в рамките на което те могат да 

решават проблема със своята

несамодостатьчност в дългосрочна перспектива. То 

е само временно овладяване

на  

насилието и продължава дотогава,  

докато едната от страните не  

придобие

по­голяма   власт,   за  

да   подчини   другата.   Но   именно  

властовото   равенство

„отваря  

вратата“ към намирането на може би най­цивилизования  

начин  

за

решаването на проблема с несамодостатьчността на човека  

— размя

ната.

„Само   властовото   равенство   ­   пише   Зимел   —   не   поражда  

взаим

но

ограбване и борба, а балансирана размяна.*' За да премине 

в със

тояние на

размяна,   властовото   равенство   има   нужда   да   бъде  

възпро

извеждано,   а

това означава насилието да бъде овладяно­ не чрез 

су

бективни преценки,

а   чрез   подчинение   на   правила.   Това   предполага   размяната   ­   като

отношения между 

хората ­ 

да бъде по някакъв 

начин 

организирана.

1.

Достатъчността като съвкупност от „игри“ 

на размяна

От размяна към „игри** на размяна

Размяната, която се смята едва ли не за някакво 

саморазбиращо се 

действие, 

е ключът към разбирането на която и да е форма 

на съвместен 

живот между хората. Зимел я определя като 

социологически феномен, sui 

generis, като форма 

и 

функция 

на съвместния живот.

Когато хората са установили, че от природата не могат да получат 

всички онези блага, които са необходими за възпроизводството им, и са 

избрали да живеят заедно по един мирен, ненасилствен начин, са

се   изправили   пред   нов   проблем:   как,   възползвайки   се   от   онова,   което

природата им предлага, могат да произвеждат нужните им блага и как да

ги   разпределят   помежду   си.   Идеята   за   производството   е   вървяла

паралелно и е някаква идея 

за 

това как отделните хора ще се ориентират

към производството на определени блага (първият основен въпрос ­ кой

какво ще произвежда), както и с идеята за това как произведените блага

(в т.ч. колко от тях и в какво количество) ще достигат до всеки отделен

член   на   съвместността.   Именно   около   тази   триада   —   производство   —

размяна   ­   потребление,   се   изгражда   обществото.   Хората   искат

потребление,   искат   блага,   защото   имат   нужди.   След   като   ги   няма

създадени от природата — те трябва да се създадат. Производството е

необходимост, средство за постигане на потребление. Човешката история

е   поредица   от   опити   да   се   намери   най­удовле­   творяващото   за   всички

членове на определена форма на съвместност организиране На триадата

производство ­ размяна ­ потребление, от което зависи възпроизводството

не само на отделния човек, но и на съвместността като такава.

Организирането започва, първо, с разделение на труда, в рамките на

което хората се специализират 

в 

производството 

на 

онези блага, за които

имат   знанията,   уменията   и   таланта,   и   второ,   със   създаването   на

механизми за сравняване и съотнасяне на разнородните блага едно към

друго, което да направи възможно тяхната размяна. „Това разделение на

труда,   пише   Смит,   от   което   произтичат   толкова   много   предимства,

поначало не е резултат от някаква човешка мъдрост, която предвижда и

има за цел постигането на онова благосъстояние, което ще бъде породено

от него. То е необходимата, макар и много бавна и постепенна, последица

от  една  определена  склонност  в  човешката  природа,  от  която  на  пръв

поглед   няма   толкова   голяма   полза   —   склонността   към   разменянето,

търгуването и обменянето на едно нещо за друго. Дали тази склонност е

един от онези първоначални принципи в човешката природа, на които не

може да бъде дадено каквото и да е по­нататъшно обяснение, или, както

изглежда по­вероятно, е необходима последица от способността на разума

и речта... Тя е обща за вейчки хора и не може да бъде открита в пито един

друг вид животни, който да познава този или какъвто и да е било друг вид

договори...

Никой досега не е виждал куче да извършва честна и съзнателна ря»,

мана на един кокал за друг кокал с друго куче,“

Размяната е и процес на производство, процес  на създаване на

блага, доколкото чрез нея липсите на отделния човек се запълват и

нуждите   му   се   удовлетворяват.   Затова   и   Зимел   я   нарича

„произвеждаща   дейност“,   точно   толкова   производителна   и

ползоизграждаша, колкото и онова, което традиционно се определя

като   производство.   Тъй   като   нито   един   човек   не   може   сам   да

произведе всички необходими му блага, размяната „произвежда“ тази

възможност за всички, които са включени в нея. Разменяйки си блага,

хората всъщност подобряват своята материална ситуация, получават

нужните   им   изживявания,   опознават   и   променят   съвместността,   в

която   заедно   живеят.   По   този   начин   всеки   човек   участва   в

индивидуализирането   на   живота   на   всички   онези,   с   които

осъществява   разменни   отношения,   доколкото   участва   в

„производството“ на тяхната достатъчност. Това превръща размяната

в   архетип   на   всички   останали   взаимодействия   между   хората.   Тя   е

специфична   диалогична   форма,   чрез   която   хората,   от   една   страна,

изразяват   и   взаимно   опознават   своите   нужди,   а   от   друга,   решават

проблема със своята несамодостатъчност. Размяната е комуникация в

смисъла,   в   който   Чанг   смята,   че   комуникацията   произвежда

кооперация. Тя е общуване, интеграция, свързване, нещо позитивно.

изключващо   диктата   и   насилието,   чрез   която   съвместността   се

организира и възпроизвежда.

Този   мирен,   ненасилствен   начин   за   свързване   между   хората

превръща размяната в матрица за изграждане на съвместността като

достатъчността,   към   която   се   стреми   отделният   човек.   Да   се

организира   размяната   и   да   се   „подреди“   в   поредица   от

взаимосвързани   дейности   и   действия,   е   нужно   познание   за

спецификата на разменното отношение, за реципрочността (даването

и получаването), за еквивалентността (начините, по които разнородни

блага стават раз­

меняеми), за ползата, ценностите и правата на собственост, т.е. за

онова,   което   структурира   този   мирен   начин   за   изграждане   на

достатъчността.   Казано   по   друг   начин,   нужно   е   познание   за   изг

раждането на взаимната свързаност между хората, която е част от

тайнството на човешкия свят.

Начинът, по който е организирана размяната в рамките на съвмес­

тността,   определя   ориентацията   на   нейните   членове   към

производството на онези блага, с които те ще участват в нея. И това

обстоятелство има изключително значение, защото размяната е не

само   средство   за   преодоляване   на   несамодостатьчността   на

отделния   човек,   но   и   средство   за   постигане   на   достатъчност   на

произвежданите   от   съвмес­   тността   блага.   Организирането   на

размяната   и   заедно   с   това   изграждането   на   свързаността   между

отделните индивиди дават основание да се предположи, както пише

Бъргьр, че достатъчността, т.е.

обществото като цяло има характера на игра“

, която се състои от

множество „игрови полета“, в които се съсредоточава решаването на

проблема   за   несамодостатьчността   на   отделния   човек.   Подобна

изследователска ориентация позволява обществото (достатъчността)

да бъде прочетена като взаимосвързани „игри“ на размяна, в които

отделният   член   на   обществото   може   да   реши   проблема   със

собствената си несамодостатьчност.

Между   различните   „игри“   на   размяна,   които   се   организират   в

рамките   на   обществото,   е   налице   структурно   родство,   което

Хьойзинха определя по следния начин: „Всяка игра се провежда в

рамките   на   определено   място   на   действие,   което   може   да   е

веществено или въображаемо, нарочно или „подразбиращо се от само

себе си“, но е обозначено предварително... Арената, игралната маса,

магическият   кръг,   храмът,   сцената,   филмовият   екран,   съдебната

зала   ­   по   своята   форма   или   функция   това   се   все   игрища,   т.е.

осветена земя, отделено, оградено, свещено пространство, в което

важат специални правила“^ . На тези „свещени“ игрови полета хората

„разиграват" специфични „иг­

ри*' на размяна, които не са изолирани една от друга, а са органични 

части от един непознат за останалия животински свят „спектакъл“.

Организирането   на   съвместността   като   съвкупност   от   „игри“   на

размяна „подрежда“ хората в сложна система на взаимна свързаност

между   тях,   която,   образно   казано,   изгражда   „архитектурата“   на

социалното   и   бележи   края   на   атомизираното   съществуване   на

отделния   човек.   От   изолирано   в   своята   битност   същество   той

преминава в състояние на свързаност, на отношения с другите и на

осъзната зависимост от тях. Природният свят, в който човекът е бил

първоначално само част, се превръща в част от нов свят, който той

създава заедно с другите и го нарича социален. Този свят е толкова

сложен, толкова богат на свързаности и зависимости между хората,

че използването на понятието „социално“ се превръща в универсална

дума. Последната се смята за толкова саморазбираща се, че за нея

вече   не   се   пита   извън   рамките   на   тясно   специализираните

изследрвателски   интереси   (напр.   социология   на   асоциациите   и

социология 

на 

социалното)

1

*.

„Съществува   ­   четем   Латур   ­  

отчетлива

тенденция   в

последователните   етимологични   модификации  

в  

семейството   на

думата  „социално“. Тя  се  движи  от най­общи  към  по­повърхностни.

Самата   етимо­   логия   е   също   поучителна.   Коренът   е   seq­,   sequi   и

неговото   първо   значение   е   „следвам“.   Латинската   дума   socius

означава събеседник, съдружник. В различните езици историческата

генеалогия на думата започва от значението на „следвам някого“, след

което „включвам се“ и „съюзявам се“ и накрая „имам нещо общо“

. Най­

често   понятието   „социално“   се   употребява   като   синоним   на:

обществено; общ­ ностно; свързаност между хората (в противовес на

индивидуално,   обособено,   атомизирано);   обществено   положение;

общополезно;   общозначимо   (в   противовес   на   егоистично),   грижа   за

другите; действия в посока подобряване условията на живот на хора,

намиращи   се   в   затруднено   икономическо   положение   (временно

нетрудоспособни, безработни и др.).

Независимо от тази смислова пъстрата, безспорен остава фактът, че

социалността бележи излизането на човека от състояние на нзолираност

и ставането му част от някаква форма на съвместност, в рамките на която

той започва да мисли себе си в единството на онези връзки с другите,

което може да му осигури желаната достатъчност. От изолиран индивид

той се превръща в социален актьор, който изгражда живота си заедно с

другите   като   него,   предприемайки   действията,   които   съвместността   му

позволява, за да удовлетвори своите нужди. Тези действия се разиграват

на „сцената“ на социалното, къ­ дето взаимната свързаност и взаимната

зависимост между актьорите ражда спектакъла на очакванията.

Социалното,   пише   Клем,   се   изгражда   не   от   действията,   а   от

очакванията на актьорите. Това са очаквания за възможността взаимно да

си дадат онова, което не са в състояние сами да произведат или да вземат

наготово   от   природата.   В   този   смисъл   познанието   за   социалното   е   не

толкова „познание за онова, което актьорите правят, а онова, към което те

ориентират своите действия, които действия могат да се наблюдават и да

се регистрират като такива (факти, статистически данни)“.

Споделяйки   това   разбиране   за   социалното,   по­нататьк   в   текста   ще

използвам понятието; „актьор“ за субектите на отношенията на размяна

(извършителите на действия). Независимо от това дали те са отделни

индивиди,   или   групи   от   индивиди,   в   действията   си,   насочени   към

размяна, те се ръководят от определени очаквания и се подчиняват на

правилата на конкретна „игра“ на размяна Тези правила, съответно на

това и очакванията, породени от тях, са свързани с рецип­ рочностга на

отношенията,   еквивалентността   на   разменяемите   блага   и   достъпа   на

актьорите до играта.

Реципрочността

, 

шш in конституиращия принцип на 

рашяната

В основата на размяната стои един основен позитивен принцип ­ 1>о tit

des (за да получиш, трябва да дадеш). Форми на реципрочност се откриват

още   в   древността   и   по­специално   в   отношенията,   които   хората   са

изграждали Между себе си и боговете. В жертвоприношението (на хора и

животни) стои разбирането, че за да получиш, трябва да дадеш. И няма

значение дали онзи, с когото се осъществява размяната, е реално или

метафизично   същество.   Важно   е   очакването   за   взаимно   даване   и

получаване. Която и да е форма на съвместност  (общество, семейство,

род,   организация   и   т.н.),   чрез   която   се   цели   преодоляването   на

несамодостатъчността на отделния актьор, се декомпозира до две двойки

взаимно пораждащи се действия: даване и получаване; насрещно даване и

адекватно получаване.

Реципрочността стои в основата на размяната, независимо дали става

дума за директна или индиректна размяна и независимо от момента на

извършване на действията от двете страни ­ т.е. дали в един и същ момент

и   двамата   актьори   дават   и   получават,   или   насрещното   даване

(адекватното   получаване)   може   да   бъде   отложено   във   времето.   В

същността си реципрочността е свързана с очакването на актьорите, че

даването ще бъде възмездено. В този смисъл тя е израз на доверие и/или

на   задължение.   По   този   начин   реципрочността   изразява   цен­   постния

смисъл   HU   социалността,   която  

се  

изгражда   от   поредица   давания  

и

получавания,  

и  

ориентира актьорите към  

създаването  

и/или предлагането

на блага, които могат да бъдат предмет на размяна. Гова е най­дълбокият

ценностен   смисъл   на   свързаността   между   актьорите,   около   който   се

организира   която   и   да   е   „игра“   на   размяна.   Самият   принцип   на

реципрочност   променя   идеята   за   изграждане   на   достатъчността.

Взаимната   свързаност   и   взаимната   зависимост   между   актьорите

придобиват   формата   на   взаимни   очаквания   за   давания   и   получавания.

Това   мирно   единство   между   даване   и   получаване   променя   начина,   по

който актьорите започват да се възприемат  едни други. Те вече не са

врагове   и   неприятели,   жертви   и   палачи,   ограбвани   и   ограбващи,   а   са

допълващи се, необходими си, взаимно полезни си с онова, което създават

и предлагат един на друг, за да удовлетворят своите нужди. Насилието е

овладяно,   когато   актьорите   станат   партньори   в   конкретни   разменни

отношения, включвайки се в определени „игри“ на размяна, всяка от които

може да има различна продължителност и интензивност. В случая става

дума за много повече от даване и получаване, за едно „трето“, както го

нарича Зимел, което възниква от обстоятелството, че всеки от двамата

актьори едновременно е причина и въздействие за другия.­

Когато   стане   дума   за   размяна,   най­често   се   предполага,   че   в   нея

актьорът дава това, което цени по­малко и затова е готов да се раздели с

него, за да получи онова, което не му достига и затова цени по­ високо.

Това   обяснение   е   логично,   доколкото   се   изгражда   върху   субективната

преценка на актьора за нуждите, които иска да удовлетвори. Подобна е

тезата, която и аз съм споделила в „Пазарният ред“. Днес ми се струва, че

тази теза трябва да бъде преосмислена, доколкото понятия като „ценно“,

„по­малко   ценно“,   „повече   ценно“   не   са   достатъчни,   за   да   обяснят

същността   на   размяната   през   призмата   на   реципрочността.   Логичен   е

въпросът:   защо   актьорът   е   допуснал   да   има   блага,   които   не   цени

достатъчно и които е готов да размени за други, които смята за по­ценни

за него? Нима той цени по­малко лю­

бовта,   приятелството,   уважението,   съветите,   грижите,   които  

дави  

на

другите,   отколкото   любовта,   приятелството,   уважението,  

съветите,

грижите,   които   получава   от   тях?   Или   цени   по­малко   благата,  

които

създава със своя труд, знания, усилия, компетентности и отдаденост, от

онези,   които   другите   създават?   Означава   ли   това,   че   за   да   участва   в

..игрите“ на размяна, актьорът трябва да създава по­малко ценени от него

блага?

Подобна поредица от въпроси води до възможното предположение, че

ценността на едно благо, с което актьорът участва в размяната, не може

да бъде нищо повече от способността чрез него да получи насреща онова

благо,   от   което  очаква   да   удовлетвори   своя   нужда.   Тук   става   дума   за

нужди   от   различен   порядък.   Актьорът   се   нуждае   от   блага,   които   да

предложи   за   размяна   (за   да   получи,   трябва   да   даде).   Тази   нужда   го

принуждава да се насочи и специализира в създаването на определени

блага   и/или   да   прави   определени   усилия,   да   проявява   определена

загриженост,   внимание   за   другите.   Конкретната   нужда   на   актьора   е

удовлетворена, когато срещу благото, което дава, получава онова друго

благо, което не му достига. Ценността на даденото благо се проверява в

размяната. Когато срещу него актьорът получи недостигащото  

му  

благо,

той ще продължи да го създава, тъй като вече е разбрал, 

че 

така може 

Да

продължи да удовлетворява своите нужди чрез размяна. По този начин

той ще продължи да участва в играта, защото там очаква да намери някой,

който ще иска да играе с него ­ т.е. да разменя. Размяната принуждава

актьорите да правят давания. Даванията са ценни за даващия, доколкото

те са средството, чрез което той може да получи благата, които не му

достигат. В случая съотнасянето между дадено и придобито не е в по­

посока по­малко и повече ценно в контекста на нуждите на актьора, а в

съотнасянето   на   средство   (даване)   към   цел   ­   средство   (получаване).

Целта на всяка размяна в крайна сметка е да се удовлетворят определени

нужди   на   актьора,   което   означава   повече   удовлетворения   и   по­   малко

липси.   Само   в   този   смисъл   размяната   се   превръща   в   „игра“,   в   която

получаваш повече, и само в този смисъл може да бъде разбрано казаното

от Зимел, че „размяната е даване срещу печалба*­ . 

В 

случая  

„печалбата“ е субективно измеримото различие между неудовлетворените

нужди   и   тяхното   удовлетворение.   Тази   преценка   може   да   бъде   направена

единствено   след   приключването   на   размяната,   тъй   като   актьорът   познава

отлично онова, което дава, докато преди размяната той не може да има нищо

повече от очакване за печалба (очакването, че онова, което ще получи, ще

удовлетвори неговите нужди).

И  

ако трудно  би могло изчерпателно да се изброи  всичко, което

може да е предмет на даване и получаване  между актьорите,  то за

отделния актьор е доста по­лесно да установи за удовлетворяването

на кои свои нужди си е самодостатъчен и за кои му се налага да влезе

в разменни отношения с другите. Когато всеки актьор направи такава

преценка за себе си, то тогава сигурно всички ще осъзнаят, че онова,

което   е   значимо   в   живота   им,   като   любов,   внимание,   уважение,

признание,   доверие,   помощ,   грижи,   информация,   както   и

многообразието   от   материални   блага,   6а   Всъщност   давания  

и

получавания.  

В   това   осъзнаване   на   реципрочността.   е   закодиран

смисълът   на   социалното,   което,   от   една   страна,   прави   „играта“   на

размяна   възможна,   а   от   друга,   е   условието,   което  

я  

поддържа   и

стабилизира. „Играта“ на размяна започва, когато правилото „за да

получиш, трябва да дадеш“ се споделя от онези, които чрез Нея ще

получат   възможността   за   решение   на   проблема   със   собствената   си

несамодостатъчност   ­   без   значение   дали   става   дума   за   любов,

приятелство, компютър или книга.

Реципрочността изразява отношения, в които са налице очаквания

за   взаимни   задължения^   т.е.   очаквания   за   взаимно   даване   и

получаване на блага. Става дума за паритет в смисъла на взаимност, на

една   призната   и   от   двете   страни   сводимост   на   даденото   към

полученото.   Това   претегляне   на   даденото   и   полученото   се

„преживява“   от   актьорите   по   различен   начин   в   зависимост   от

усещането за задължение, което поражда у тях. В определени случаи

задължението   може   да   се   възприема   като   тежест,   като   принуда,   в

други ­ като дълг, като неизбежност, като „така трябва“, поради което

дори не се подлага на съмнения и не поражда съпътстващи емоции.

Вероятно само в онези най­интимни междуличностни отношения (деца

­ родители, съпруг ­  

съпруга, любим  

мъж ­  

любима  

жена)  

усещането  

за

задължение  

е  

мар­   гинализирано   и   не   подлежи   на   съмнение,

доколкото отношенията се възпроизвеждат основно от желанията на

актьорите  за даване. Въпреки това съзнанието за насрещно даване

може да се усети от другия

Atcibop кпп'  

задължение,  

или по­скоро кято  

притеснение err  

невъзможността

да „даде“ онова, което  

другите  

очакват  

от него  

в  

конк

ретната  

..игра  

на

размяна. Това може да се наблюдава 

в отношения

та между поколенията

в 

рамките 

на едно семейство 

(род), където 

„шрата" на размяна се случва

не   толкова   по   правилата,   които   са   кодифицирани   (напр.   Семеен

кодекс или Закон за 

закрила 

на 

детето), 

колкото по онези неписани, но

действени   морални   норми,   които  

ре

гулират   размяната   на   грижа,

подкрепа   и   внимание.   И   тук   няма   място   за   точно   претегляне   на

„даденото“ и ..полученото“, защото става дума 

по­ 

скоро за кръговрат

на грижи и подкрепа ­ родителите се грижат за децата си, 

а 

след време

децата се грижат за своите родители.

Това субективно преживяване на очакването за „даване“ в рамките

на семейството поражда разнообразие в поведението на актьорите. Не

са редки случаите на отказ от грижи към децата или към възрастните

членове на семейството, както и случаи, в които онези, които за дълго

време се нуждаят от повече грижи от близките си, от­ колкото те ­ по

своя субективна преценка ­ могат да им дадат, започват да изпитват

чувство   на   „тежест   за   другите“   и   дори   открито   изразяват   отказ   от

отношения на размяна. Усещането на актьора, че

не може да даде онова, което смята, че другнте 

очакввт ^ 

него^че не 

може да изпълни задълженията си 

в 

тази „игра на Р® казателство за 

моралния диктат на реципрочността и свър нея очаквания за 

еквивалентност.

Еквивалентността

, 

или за паритета

на разменяните ползи

Размяната   предполага   разменяемост   на   благата.   За   да   се  

извърши

която и да е размяна, актьорите трябва: първо, да предлагат един на друг

блага,   който   очакват,   че   ще   удовлетворят   определени   техни   нужди,   и

второ, да са в състояние да разглеждат тези блага като раз­ меняеми, т.е.

да могат да ги съпоставят и съизмерват. За постигането на последното е

необходим   критерий,   без   който   актьорите   не  

биха  

могли   да   оценяват

даването и получаването. Само чрез сравнението с този критерий те са в

състояние   да   установят   различията   и   еднак­   востите   на   разменяемите

блага, за да постигнат еквивалентност.

Еквивалентността  изразява   паритета   на   благата   от   гледна  

точка  на

онези нужди на актьорите, които те желаят да удовлетворят 

в рамките 

на

конкретна размяна. Тя дава възможност на актьорите да 

направят 

своите

преценки   за   разумно/неразумно;   логично/нелогично;

правил­

но/неправилно; изгодно/неизгодно, когато сравняват 

качествено разнородни

блага.  

Еквивалентността  е онази идея  на съвместността,  която легитимира

размяната   като   не­кражба,   не­насилие,   а   като   доброволна   самопринуда   за

взаимно   удовлетворяване   на   нуждите.   Тази  

идея   има   универсалната

претенция   да  

превърне   размяната   в   основната   социална  

тъкан,   която

свързва актьорите 

в различни форми на съвместност 

(достатъчност).

Житейската   максима  

„Както  

ти   на   мен,   така   и   аз   на   теб“,   чиято

крайна степен е „Око за око, зъб за зъб“, е продукт именно на това

желание   за   еквивалентност,   което   изгражда   алфата   и   омегата   на

съвместния   човешки   живот.   Тя   обхваща   цялото   многообразие   от

блага, които могат да бъдат предмет на размяна, изгражда очакването

за  

възмездност   и   очертава   границите   на   допустимото   поведение  

в

рамките на конкретно разменно отношение. Социалността се изгражда

от множество разменни отношения между актьорите, които,, 

в зависи 

мост   от  спецификата   на  разменяните   блага,   следват   определено   очакване   за

еквивалентност.

Проблемът за постигане на еквивалентност при размяната е проблем

за намирането на еднаквости, които да се оценяват по един и същи

начин.   Това   означава   актьорите   да   са   способни   да   сведат   цялото

многообразие   от   „давания“   и   „получавания“   до   еднакви   стойности   в

една   обща   еднородна   измерителна   система,   без   които   размяната

между   тях   би   била   поставена   под   въпрос.   Да   се   намери

удовлетворително   решение   на   този   проблем   за   всички   участници   в

„игрите“ на размяна, е изключително сложно нещо. Ако всеки актьор

има   собствена   метрична   система,   с   която   мери   „даденото“   и

„полученото“, то тогава в отношенията на размяна може да се стигне до

парадокса, когато едно и също благо да се измерва от един актьор,

условно казано, в метри, а от друг ­ в килограми. Поради тази причина

е необходимо актьорите да открият споделена мярка, която да води до

намирането на споделена еквивалентност. И само в нейните граници

житейската максима „Както ти на мен, така и аз на теб“ може да се

превърне в норма, която да замени индивидуалните „счетоводства“ и

да осигури паритет на взаимните преценки за „дадено“ и „получено“. !

Еквивалентността е възможна благодарение на това, че актьорите

мислят за разменяните блага като необходими им, като ползи, които

запълват   липсите,   удовлетворяват   нуждите   и   пораждат   усещане   за

пълнота и достатъчност. Подобно възприятие превръща съвкупността

от включените в „играта“ на размяна блага в съвкупност от разменя­

еми   ползи.   Всъщност   онова,   което   актьорите   дават   и   очакват   да

получават   в   „игрите“   на   размяна,   са   ползи.   И   ако   осъзнатата

несамодос­ татъчност на човека е направила размяната необходима, то

еквивалентността   на   разменяемите   ползи   е   направила   размяната

възможна.

Известна   е   формулата   на   Бентъм

,   според   която   всяка

характеристика,   свойство   на   един   обект,   чрез   които   може   да   се

постигне   някаква   изгода,   предимство,   усещане   за   радост,   щастие,

добро за човека, може да се нарече полза. Предвид изключителната

субективност на преценката за полза, тя може да се абстрахира, да се

максимизира и дори да получи характер на квазиблаго (напр. любов,

щастие и др­V Гюлза­

та съществува само чрез субективната преценка на актьора, чрез неговите

усещания   За   удоволствие   и   неудоволствие,   за   радост   и   болка,   за

спокойствие   и   напрежение.   В   този   смисъл   ползата   не   е   морална

категория. Тя е чисто мисловна конструкция, която актьорът свързва с

определено благо и го преживява като усещане, емоция или по­ скоро като

очакване за удовлетворение.

Ползата   е   най­общото   понятие,  с   кбето   може   да   се   обозначи  онова,

което актьорът дава и получава в отношенията на размяна. Без значение

каква е материално­веществената или нематериална форма на продукта

на   размяната   ­   дали   това   е   автомобил,   книга,   компютър,   или   някаква

емоция — онова, Което актьорът  търси, е способността  на благата  да

задоволят'Определени негови нужди. Ползата е именно тази разпозната

от   актьора   способност   на   благото   да   удовлетвори   негова   нужда.   Тя

възниква от двойното сравняване, което актьорите извършват, а именно

—   сравнението   между   даването   (отказа   от   благото,   което   имат)   и

получаването (нуждата, която очакват да удовлетворят с благото, което

ще получат в замяна на даденото). В този смисъл ползата е резултат от

съотнасянето   между   цел   (удовлетворяване   на   нуждата)   и   средство

(преценената   от   актьора   способност   на   едно   липсващо   му   благо   да   я

удовлетвори, за получаването на което той трябва да даде нещо в замяна).

И тогава еквивалентността се свежда до намирането на равновесие между

тези субективни оценки на актьорите. Размяната се осъществява само ако

актьорите намерят точка на уравновесяване между това, което дават и с

което са склонни да се разделят, и онова, което ще получат в замяна.

Един от най­брилянтните примери за намиране на еквивалентност дава

Фрейзър   във   втория   том   на   своя   труд   „Фолклорът   в   Стария   завет“

28

.

Изследвайки  разнообразните  типове  от брачни  и  роднински  Отношения

сред   австралийските   туземци,   Фрейзър   показва,   че   бракът   е   бил

възможен само чрез размяната на една жена срещу друга жена. За да

получи жена, австралийският туземец е трябвало да даде в отплата също

жена — най­често своя дъщеря или сестра. Тъй като синът не е могъл да

се ожени за своята майка, братът за своята сестра, а бащата за своята

дъщеря, туземците стигнали до извода, че за да задо­

волят своите кумели от съпруги и майки на лемата си, ше трябва ла

разменят   жените   между   различните   родове.   От   гледна   точка   на

нуж

дата   (несамодостатъчността),   която   туземецът   има   за

продължаването на рода. неговата майка, сестра и/или дъщеря са по­

малко ценни (вън от всякакви други полезности. които те имат за него),

отколкото   една   жена   от   друг   род,   тъй   като   кръвосмешението   не

решавало проблема с биологичното възпроизводство иа рода.

За   съжаление   не   при   всички   размени   еквивалентността   винаги

може   да  се   установи   веднага,   по   подобие  на   гореописания   случай.

Като   правило   оценката   за   нея   се   изгражда   върху   очакванията   за

онова, което ше бъде получено ­ било то действие от страна на другия

(помощ, грижа, услуга, изживяна емоция), било то материално благо,

чието   ползване   ше   се   извърши   впоследствие.   В   оценката   за

еквивалентността   се   съдържат   и   известни   рискове,   доколкото

„даването“ и „получаването“ могат да не се извършват в един и същи

момент.   Границите   на   тези   рискове   са   различни   в   зависимост   от

спецификата на това, което се дава, и онова, което се получава, и се

обуславят   от   субективните   преценки   на   участниците   в   размяната.

Затова и всеки избор на размяна предполага увереност, че желаната

еквивалентност   ще   бъде   установена,   ако   не   веднага,   то   в   следващ

момент.

Осигуряването   на   еквивалентност   в   разменните   отношения

предполага актьорите да имат познания за своите нужди и благата, с

които тези нужди могат да бъдат удовлетворявани. Това познание, до

което те достигат често и по пътя на пробите и грешките, поражда и

способността им да разпознават еквивалентността в рамките на всяка

конкретна   размяна.   Примерът   с   решаването   на   проблема   за

продължаването на рода при австралийските туземци за съжаление не

може да бъде приложен при всички разменни отношения. И не само

защото броят на еднаквите, но различно оценени блага, които могат да

бъдат   предмет   на   размяна,   клони   към   нулата,   но   и   защото   е

невъзможно актьорите да разполагат с едни и същи блага, които да

разменят помежду си, защото ги оценяват по различен начин. Твърде

абсурдно е да си представим ситуация, в която един актьор, който има

червена ябълка, ше осъществи размяна с друг актьор, който също има

червена ябълка, за да задоволи нуждата си от глад, например!

Ако актьорите нямаха не само нужди, но и желания, те нямаше да

имат и идеята, че нещо не им достига. Тогава проблемът за ползите

нямаше   да   съществува   и   те   нямаше   да   са   изправени   пред

необходимостта   да   търсят   блага.   Но   актьорите   имат   и   нужди,   и

желания,   които   непрекъснато   се   възпроизвеждат   и   затова   те   са

принудени да търсят благата, които биха могли да ги удовлетворят.

Процесът   на   търсене   е   процес   на   сравнение   на   ползи.   Актьорът

изгражда   своята   представа   за   полза,   съпоставяйки   я   с   някакъв

стандарт,   образец,   модел   или   мащаб,   който   той   е   придобил   в

процеса   на   своята   социализация.   И   тук   езикът   (словото)   е   от

изключително значение, тъй като без него трудно биха могли да се

правят сравнения, да се описват нужди, да се формулират цели и да

се квалифицират изживявания. „Черната  перла, пише Екзю­ пери,

съвсем   не   е   едно   и   също   за   гмуркана,   за   куртизанката   или   за

търговеца.  Диамантът  има  стойност,  когато  го  добиваш,  когато  го

продаваш, когато го подаряваш, когато го губиш, когато го намираш

отново, когато украсява едно чело за някой празник. Аз нищо не

зная за всекидневния диамант. В делничните дни диамантът е само

обикновен камък. И добре знаят това жените, които го притежават.

Те го затварят да спи в най­тайното ковчеже. Изваждат го оттам само

на   рождения   ден   на   царя.   Тогава   той   се   превръща   в   тръпка   на

гордост. Те са го получили вечерта на сватбата си. Той е бил любовен

порив. Бил е някога чудо за оня, който е разбил обвивката му“

29

.

Човешкото мислене има фантастичната способност да синтезира

ползи от целия материален и нематериален свят, който го заобикаля.

Понякога актьорът може да открие някоя полза и впоследствие, след

като вече е потребил благото и е удовлетворил нуждата, заради която

го е придобил в рамките на конкретно разменно отношение. (Кой ли е

бил   първият   актьор,   който,   след   като   е   изял   киселото   мляко,   е

погледнал   празната   кофичка   и   е   открил   възможността   да   я

„превърне“ в парче земя, в което ще засади корен магданоз или люти

чушки.)

Стремежът към еквивалентност е израз на желанието на актьорите

за справедливост, което, за съжаление, се оказва едно от най­трудно

осъществимите им желания. Въпросът „Що е справедливо?“ може да

получи толкова общ и аострактен отговор, колкото и

29

Екзюпери, А. дьо Сент. 

Цитадели,

 С., изд. „Лъчезар Минчев ,

въпросът  

„Що  

с  

красиво?“.   На   абстрактно   равнище  

справедливостта  

се

дефинира   толкова   точно,   колкото   и   един   цвят   (колко   син   може   да   е

всъщност, един син цвят!). Справедливостта е от онези неща 

в 

съвместния

човешки   живот,   които   актьорите   трудно   дефинират,   но   пък   съвсем

непосредствено преживяват. Те винаги са в състояние да преценят дали

една конкретна размяна е справедлива, подобно на ситуацията, в която

биха могли да кажат за един конкретен предмет, че той има син, червен

или   зелен   цвят.   Преценката   за   справедливостта   преминава   през

преценката, че е постигната еквивалентност в разменените блага (ползи) в

рамките на конкретна размяна. Именно тази еквивалентност е пресечната

точка   на   субективните   преценки   на   актьорите,   когато   правят   свободен

избор за размяна.

Може   би   подобно   желание   за   справедливост,   в   смисъла   на

еквивалентност, отсъства в случаите на даряване, когато актьорът дава,

без задължителното очакване за реципрочно действие от другата страна,

т.е. без очакването за получаване. Но всъщност Даряването може да бъде

породено   от   различни   мотиви   ­   любов,   респект,   признание,

очаквана/калкулирана   благодарност,   търсене   на   публично   признание,

милосърдие,   съчувствие,   приятелство,   великодушие,   страх,   вина,   срам,

стремеж   за   доминиране   или   господство.   Феноменологично   погледнато,

кръгът   на   тези   мотиви   може   да   бъде   доста   голям.   При   даряването

проблемът за справедливостта, разбирана като еквивалентност, не стои,

въпреки   че   доста   често   у   получилия   дара   се   поражда   морално

задължение в по­късен момент да отвърне с някакво адекватно действие.

Способността на актьора да дарява, предполага, че той разполага с блага,

които е склонен да дари и/или „произвежда“ за другите изживявания вън

от някаква еквивалентна размяна, т.е. вън от възможността да получава.

Но това не отменя, нито пък поставя под съмнение факта, че той може да

удовлетвори   многообразните   свои   нужди,   като   участва   основно   в

еквивалентни   размени.   Актьорът   не   може   само   да   дарява,   доколкото

логично възниква въпросът откъде и как той получава блага, за които не

си е самодостатьчен. Или може би си е самодостатьчен? На този въпрос

Екзюпери отговаря по следния начин: „Понеже, щом дарявам, справедливо

е едновременно и да получавам, за да мога преди всичко да продължа да

дарявам. Благо­

словена   да  

е  

тази   замяна   между   дареното  

и  

възвърнатото,   която

позволява   да   продължиш   пътя   и   да   даряваш   още  

и  

още.“

10

Безвъзмездността не може да създаде свързаност между актьорите в

смисъла  

на   онази   взаимна   зависимост   между   тях,   който   конституира

социалното и превръща актьора в значим и нужен за  

другите, с  

това,

което може да им даде

.

Организирането   на   размяната   в   изискванията   за   реципрочност,

еквивалентност и справедливост е всъщност организирането на съвмес­

тността   като   една   голяма   „игра   на   размяна“.   Тя   изразява   смисъла   на

„социалното“   като   свързаност   между   актьорите,   като   осъзнатата   им

необходимост един от друг, което е нещо качествено различно от простата

сума   от   индивиди.   Голямата   „игра   на   размяна“   е   сложна   система   от

множество; отделни „игри на размяна“, доколкото множес­ твеностга на

разменяемите ползи предполага различни изисквания за реципрочност и

еквивалентност  в  зависимост  от  спецификата   на   благата, в  които   тези

Ползи могат да се открият.

Щряншша на собственост^ или in достъпа на 
актьорите до „игрите" на размяна

За да участва в която и да е ..игра

4

* на размяна, актьорът трябва ла

разполага   с  блага   и/нли  да  е  способен  да  ,.произвежда“  блага   под

формата   на   емоции,   преживявания   и   удовлетвореност,   които   биха

могли да запълнят недостига от такива блага за останалите участници

в   играта.   Разменяйки   си   блага   (ползи),   актьорите   изграждат   и

границите, в които поместват своята достатъчност, онова, което могат

да   нарекат   „мое“   и   което   служи   за   удовлетворяването   на   техните

нужди. Избирайки размяната като мирна форма и овладяно насилие на

решение на проблема с несамодостатъчността си, актьорите всъщност

избират   механизма,   по   който   онова,   което   е   „мое“,   може   да   се

превърне в„твое“и обратно.

И   тъй   като   благата   (ползите),   които   актьорът   има,   не   са   му

достатъчни,   за   да   удовлетвори   всички   свои   нужди,   той   трябва

непрекъснато да „произвежда“ своята достатъчност, или онова, което

нарича „мое“, влизайки в конкретни разменни отношения с другите.

Тази достатъчност включва ползите, които удовлетворяват неговите

материални и нематериални нужди. В този смисъл достатъчността, или

онова, което актьорът определя като „мое“, не може да се сведе само

и   единствено   до   неговия   материален   свят   ­   „моята   къща“,   „моят

телефон“, „моят компютър“, но и до онзи негов социален свят, който

се изгражда от значими за него свързаности с други актьори ­ „моята

съпруга/съпруг“,   „моята   любима   жена/любим   мъж“,   „моето   дете“,

„моите приятели“ и т.н.

Когато даден актьор нарече едно благо (ползи) „мое“, било защото

той го създава и/или го е придобил в резултат на размяна, и/или го

възпроизвежда   чрез   непрекъснати   отношения   на   размяна   с

определени други актьори, това автоматично изключва възможността

някой друг също да го нарече „мое“. Благата (ползите), които актьорът

не притежава, защото те са притежание на други актьори, но с които

той смята, че Може да удовлетвори определени свои 

нужди, 

изграждат

съвкупността от оскъдните за него блага (ползи). „Оскъдността ­ пише

Луман ­ възниква винаги при едни и същи обстоятелства: кога­

; А. дьо Сент. 

Цитадеж

 C„ ИЗД. „Лъчезар Минчев". 2010, 58.

34