Стоян Михайлов Попов е оставил трайни следи в нашата детска
литература. С псевдонима си Чичо Стоян заема едно от най – видните
места сред най – талантливите й представители.
Стоян Попов е роден в с. Дивотино през 1865г. Макар и да пройзхожда от
будно селско семейство, поради някои консервативни разбирания на
бащата, бъдещият писател не успява да получи по – солидно образование.
От малък е принуден да разчита на ръцете си. Баща му искал да го направи
свещеник, но той изпитвал влечение към истината и красотата. Дали го да
се учи в семинария, а той мечтаел за пътешествия, за волност, за свобода.
Принуден е да изгражда своята литературна култура по пътя на
самообразованието. Пословична е неговата любознателност и постоянство.
Той опитва различни инициативи, сменя професии, залавя се и за най –
неблагодарна работа, за да изкарва хляба си и нито за миг не прекъсва
приятелството си с книгата, и нито за миг не оставя да угасне жаждата му
за поезия и светлина.
Най – силна е любовта му към родината. На нея той служи с перо и дело
през целия си труден жизнен път, на нея посвещава всичките си усилия,
амбиции и мечти.
Три страсти страстно владеят писателя: историята, театъра и поезията.
На историята той отдава много сили. И не щади ни време, ни средства.
Вълнува го най – вече въпросът за произхода на българите. Впуска се в
продължителни проучвания, увлича се по колебливи хипотези, плаща
данък на наивни теории. Покрай тези си занимания обръща поглед и на
историческа тематика, пише исторически поеми, повести, пиеси, разкази,
легенди...
Театърът също за дълго поглъща енергията му. Той организира трупи,
строи сгради (заедно с неколцина други ентусиасти прави дъсчен театър в
Пловдив по време на Първото българско изложение през 1892г.), ръководи
театри : режисира, пише и превежда пиеси, прави драматизации и твърде
често актьорствува.
Стоян М. Попов започва като поет за възрасни, където не успява. Голямата
му любов към книгата му помага да усвои тайните на поетическото
изкуство и по – късно да стане един от любимите автори на българските
деца. Участвал е в редактирането на детски вестничета „Славейче” и
„Звездица”. Починал е на 31 декември 1939 година.
През 1890 година като приложение на сп. „Звездица” излиза тънка
спретната книжка с изразителното име „Детска китка”. По това време
детски книжки, и особено стихосбирки, се издават рядко –
стихотворенията са в списанията и читанките, оттам се четат, оттам се учат
и декламират. Тази книжка идва за учители и родители, като неоценим
помощник, за многобройните малки читатели – като откровение. Получава
достойна оценка и от най – строги съдници. Пенчо Славейков намира, че
песните на Чичо Стоян „ с темите си, както и с лекия си език и тон правят
впечатление на истински песни за деца”. И ги причислява към високите
постижениа на българската детска литература.
През 1925г. започва истинската творческа активност на Стоян Попов в
областта на детската литература. Една след друга излизат книгите му „За
малките”-1925г., „Всички непослушни такваз ще ги люшне”- 1925г.,
„Жалбите на Зайо – Байо” – 1926г., „Чичовата китка” – 1927г., „Детелинки”
– 1929г., „Чичов дар” – 1929г., „Модерната стрина Зайка” – 1929г.,
„Вълшебния чук” – 1939г., „Залъгалки за дечица малки” – 1939г. и други.
След смърта му са издадени негови избрани творби в следните сборници:
„Детска китка” – 1949г., „Слънчеви лъчи” – 1947г., „Анка и Писнка” –
1949г., „Чичова китка” - -1955г., „Китка за малките” – 1965г. Почти всички
тези сборници съдържат предимно стихотворения за най – малките.
Произведенията на Чичо Стоян говорят обикновено за познати неща :
мама, татко, бебето, куклата, Шаро, Писана, Баба Марта, агънцата, цветята,
птичките, т.е. за всичко, което заобикаля детето и което от край време
мнозина се залавят да възпяват. Той пише стихове, приказки в стихове,
поеми, весели истории, гатанки, диалози, сюжетни и безсюжетни,
затрогващи и поучителни, забавни и смешни, характерни и за авторите
преди него. У Чичо Стоян, разбирасе има по – голяма гъвкавост, има
обогатяване на похватите, но в сферата на установени форми.
Основните качества на творчеството на Стоян Попов определят и главните
му тематични насоки за възпитаване на бодри и светли чувства. Не трябва
да се помрачават дните на детското безгрижие, не трябва преждевременно
да се гаси у малките светлата жажда за радости творчество, независимо от
конфликтите на социалната среда. Това не е бягство от действителността, а
разумно съобразяване с потребностите на детската психика в една по –
ранна възраст от развитието на малките.
Чичо Стоян поглежда на света през очите на дете. Мисли, чувства,
възприема, реагира с мислите, чувствата, възприятията и реакциите на
дете. И заговарва от негово име. По времето, когато се появяват
произведенията му за деца, това е нещо не съвсем обичайно. Към децата
обикновено пристъпват от позицията на възрастния. На децата разказват
случки, събития, приживявания като... на деца, т. е. понаправени, често
захаросани, с една дума, приспособени за „примитивното”им разбиране и
вкус. На децата говорят и с езика на проповедта, на назиданието. Светът на
детето не е отделен от света на възрастните, но светът на детето има и свои
особености. За да се разбере този свят , трябва да се приближим към него,
да го опознаем без преднамереност. Преди години Ран Босилек пише, че
Чочо Стоян притежавал „три златни ключа”,с които отключвал всяко
детско сърце: чистосърдечност, крилато въображение и светла радост. От
всеки ред на творчеството му блика топлота и непринуденост. От всеки
негов ред струи чистота и нежност. Той говори, но с такова простодушие и
лекота, с такъв мил наивнитет, който заличава всяка дистанция:
Колко мило, колко сладко
е при мама и при татко!
Те за нас се много трудят,
те за нас от сън се будят.
Щом очите си отворим,
със кого ще заговорим?
( „При мама и при татко”)
Творбите на Чичо Стоян са кратки, от по два три куплета, и често
завършват с удивителна. Трудно се долавя и еднообразие. Авторът не обича
да описва, избягва да обяснява и малко е податлив към обстоятелственост.
Статичността му е непривична, съзерцанието – чуждо. Той предпочита да
извиква в съзнанието на малките едни или други представи и настроения,
непосредствено да ги разкрива пред погледа им, директно да ги
съпричестява с тях. Движение и игра – това е стихията му. Естествено е
тогава да е пестелив на прилагателни, скъперник на епитети, дълеч от
всякакви труфила. Фразата му е пъргава и глаголът в много случаи е
нейният „гвоздей”. Например :
Дий, дйи, конче – вихрогонче,
дий, дий, конче от бастонче!
Припкай, конче през полето
да отидем там, където
във торбица със зобчица
ни очаква мама
да пристигнем двама!
( „Мойто конче”)
Поезията на Чичи Стоян поставя началото на нов етап в българската детска
лирика. Той представя детето като лирически субект, провокира и мотивира
психическите му изживявания, нещо, което е оставало на заден план до
този момент. Появявайки се само като адрес на предлаганото художествено
съобщение, играта постепенно се освобождава от наложените рамки, за да
се оформи като пълноценна и устойчива лирическа тема. От наблюдател на
чисто физическия акт на играта, поетът се стреми да я представи като
специфичен израс на вътрешните потребности на детето. То се самоизявявя
чрез нейните актове, демонстрира отношение към атрибутите й и
участниците в нея. Показателен пример за това е стихотворението „ Моето
бебе” :
Предмет: | Счетоводство, Икономика |
Тип: | Доклади |
Брой страници: | 38 |
Брой думи: | 4923 |
Брой символи: | 45375 |