Софийски университет “Св. Климент Охридски”

Социална философия

Курсова работа на тема: “Езикът като: а/ логос(познание) и б/ апел(общуване)”

“Словото е специфично човешката връзка”. 

1

То е общуването, при което единият 

говори, а другият слуша.  Целта е да се създаде общност между това, което е казано, и 
това, което е чуто. Разговорът започва като нереципрочно отношение, въпреки това той 

успява да постигне съответствие между изреченото и интерпретираното значение. Това 
съответствие се възприеме  по­късно като въплътен в света смисъл.  Изначалната функция 

на словото е комуникативната. А нейни производни, свързани с нея, са реферативната и 
конотативната. 

   Добре е да знаем, че в Древна Гърция езикът от средство за общуване, е получил статуса 
на средство за изразяване. Словото разкривало езотеричното. За философите света, в който

се намираме, е свят на мненията.  Това, от което те се интересуват, е загадъчността на 
света, която може да се изкаже само философски и която не се вижда от останалите. 

Словото е взето в качеството си на средство за разкриване на истината (съответствието 
между думите и нещата). Не всички хора обаче говорят истина.  

“Собствената духовна 

сила, която по­късно на латински ще бъде наречена ratio, съвпада с присъщата на 

самите неща форма, подредба или закономерност, за която гърците използват 

думата логос”.

2

 Логос означава и беседа, реч. Това, което езикът изразява, е същността на 

нещата­ той изразява самия разум. И в Атина, и в Рим разумността е обективното 

основание за обяснението на нещата и субективната подредба на мислите. 

“Чистият 

разум, който мислейки за света, мисли по този начин самия себе си, довежда до 

скъсване на връзката между мисленето и речта”

3

.

 Речта започва да се разбира като 

себеизразяване. За свободното гръцко гражданство разговорът служи за изразяване на 
мнения, с помощта на които се взема отношение към работите, засягащи целия полис. Още 

софистите показват, че правото да говориш е основано на неравенството. Неравенството 
означава различие, което стига до конфликт. За атиняните диалогът е мирна форма на 

войната. Когато започва да се използва

диалектическият метод, словото престава да е реч 

между събеседниците и се превръща в телеология, в детерминизъм. Крайната му цел е 

1

 Димитрова, М., „Езикът на диалектиката”, с.1 

2

 Димитрова, М., „Езикът на диалектиката”, с.2

3

 Димитрова, М., „Езикът на диалектиката”, с.2

постигане на начин на виждане, който, от една страна, е освободен от позицията, която по 

дефиниция е едностранчива, и от друга, е независим от ограниченията на погледа, 

“поместващ нещата в своята си перспектива – това виждане би било валидно за 

всички”

.

4

Абсолютното виждане или Разумът схваща нещата от всички страни, цялостно.

То  не прилича на нормалното ни човешко зрение.

Перспективата му е ничия. Тук се 

прокрадват както съмненията, така и подозренията. Дистанцията, която е необходима за 

окото, е нужно да бъде скъсена дотам, че съответствието между думите и нещата да стане 
тъждество.  

“В триадата на диалектиката моментът на синтеза и на примиряване на 

противоположностите ­ на сключване на мир между съперниците, между враговете с

техните различия ­ преодолява прекъснатостта на дискурса”.

5

Тогава отделните 

позиции, които са обединени като части в цялото, са признати за равноправни, но в 

качеството си на относителни истини. Относителни ­  тоест, че не са напълно отречени и 
отхвърлени. Ако не са напълно отречени, това е само при положение, че се отказват от 

своята претенция за суверенност. В противен случай  ще бъдат накарани да замлъкнат. Ще 
бъдат съхранени единствено, ако позволят да бъдат преобразувани в нещо трето, което не 

са , ако се подчинят на върховен авторитет, който говори от тяхно име. Оттук нататък 
техните изразители няма да могат да се свързват и да говорят директно един на друг, а 

само опосредствано ­  чрез универсалния принцип, абсолютния дух или Разума, който е зад 
гърба на участниците в тази история. Този Разум възпрепятства човешката реч. Той 

изкривява значенията на събеседниците и се явява разрушител на самия език, тъй като 
преобръща всичко, което именува, и го трансформира в нещо друго. Диалектическият 

Разум лишава събеседника от неговата независимост. Разумът желае да се отърве от това, 
което е тленно, изчезващо в смъртта. Той предлага в замяна утешението, че ще съхрани 

универсалното. Той се отнася към живите като към отсъстващи, искайки да ги сведе до 
наследството им, лишавайки ги от близостта помежду им. Смъртта е използвана като 

възможност –  като ново начало за Духа. 

“Разумът, мислещото в себе си и за себе си 

мислене, маскирано като слово, измъква своите ресурси от злоупотребата със 

4

 Димитрова, М. „Езикът на диалектиката”, с.3

5

 Димитрова, М. „Езикът на диалектиката”, с.4

смъртта”

. 

6

 Тази безлична реч днес се разпространява като медийно говорене.

Тя е 

нелегалният център на насилието или поне на господството.

Медията е междинното трето 

звено, което е издигнато над разговарящите помежду си. Тя е посредникът, който 

възпрепятства връзката между тях. Благодарение на словото като призив и отговор 
човешките същества се срещат и се свързват. Те тълкуват казаното и чутото от свое 

собствено име.

Докато напротив, медийното говорене по­скоро ги разединява. То е 

насочено към манипулацията, не се интересува от лицата, а най­вече от това да разпростре 

властта си над възможно най­голяма територия, да обхване най­широките маси. Така 
езикът се превръща във вид изчисление –  алгоритмичен език, от който отсъстват както 

думите, така и говорещият и отговарящият. В този език няма призив и обръщение към 
другия. Езикът не препраща вече към споделен свят, а към знаци, чиито смисъл идва от 

значението, което им приписва центърът на властта. 

“Диалектиката е най­мощната от 

операциите по прикритието и легитимирането на властта. Най­висшият пилотаж 

при нея е подменянето на закона на „властта заради самата власт” със закони, 

формулирани като обективни, неотменни, действащи навсякъде и винаги, а  значи ­ 

универсални и дадени по природа. Такива са  законите, срещу които всяка съпротива е 

безсмислена. Диалектическият език не би могъл да се маскира като всеобхватния 

смисъл и истинското слово, ако зад силата на логиката, която той използва, не стои 

„в резерва, но през цялото време в готовност” силата на откритото насилие. Но 

пускането в ход на жестокото, безчовечно, открито насилие е краят на илюзиите и 

миражите, създавани от Разума, който иска да господства като Бог, но живее като 

страхливец. Стигне ли се до този вид откритост и когато се стигне, природата на 

нещата е така оголена, че никакво завоалиране и никаква божествена природа на езика 

не може да ги прикрие. Езикът престава да бъде логос, а се чува като най­искреното 

слово – като човешки вик и зов на Единия, призоваващ другите към отговор и разбран 

като неотложност на личната отговорност от страна на Другия”.

7

Диалектическият 

език винаги предполага синтез на противоположностите, обединяващи се от гледна точка 
на рефлектиращия разум. Рефлексията и саморефлексията са мисловни операции на 

6

 Димитрова, М. „Езикът на диалектиката”, с.5

7

 Димитрова, М. „Езикът на диалектиката”, с.7-8

самотното Аз, те са мислещото самото себе си мислене, както е при Хегел, а не автентичен 

разговор, който предполага обръщението и отговора. Медийното говорене може да бъде 
призив и отговор, т.е. автентичен разговор, когато медията е само средството за свързване 

между хората, а не оръжие на партии, лобита и пр., т.е. не е превърната в средство за 
манипулация. Бедата е, че прикривайки се зад доброто намерение да информират 

публиката, медиите са превърнати в инструменти за пропаганда  и дезинформация.

   Хайдегер и Левинас вярват, че в езика трябва да се търси спецификата на човека. И 

двамата са убедени, че човек е себе си единствено, ако се чувства призван да отговаря.

При

Хайдегер това е призивът на Битието, а при Левинас – на Другия. 

    Да се обърнем първо към Хайдегер.

Според него, ако езикът се взема за система от знаци

(система от инструменти за означаване), при което представите се координират, за да ни 

насочват от един обект към друг, езикът загубва спецификата си  ­ да разкрива, да показва, 
да довежда  нещо до явяването му – пред нашето възприятие, като тема на обсъждане, или 

като предмет на действие. Тогава връзката между указването (изначалната работа на езика)
и указаното може да се преобразува в конвенционално отношение между знака и 

означаваното. Това обаче променя същността на истината. Това, което е казано, се откъсва 
от казването и от казващия. Следователно то вече не им принадлежи. Схваща се според 

значение, което е обичайно, банализирано, фалшиво. Езикът не изневерява на функцията си
(да показва) само когато казаното се извлича от още неказаното или от това, което не 

трябва да се казва. Неизговореното си остава скрито – загадка. Казването е явяване на 
нещо из неразкритото, за да може нещото  да е видяно и чуто. След като изказаното е 

споделено, тайната е превърната в очевидност. Очевидното не се нуждае от оправдание, 
защото е налице за всички. Може да се говори без нищо да се казва, тъй като смисълът на 

общоприетото е оповестен предварително. Не е задължително само да се говори, напротив 
­ някой  може с мълчанието си да казва много неща. Затова и Хайдегер смята, че казването 

и говоренето не са тъждествени.

Ние  във всеки момент се вслушваме в езика, не само го 

говорим.

Речта е едновременно говорене и слушане. Те се схващат като противопоставени 

моменти обикновено ­ когато Единият говори, Другият слуша, и обратно. За Хайдегер 
говоренето е казване, в случай че само по себе си говоренето е и вслушване в езика, който