Правно-нормативна уредба
за опазването на културното
наследство в Република
България
Опазването на старините е проблем, който
българската интелигенция и политиците осъзнават
веднага след Освобождението през 1878 г. През
1883 г
. са издадени първите окръжни наредби,
които съдържат мерки за ограничаване нарушенето,
разграбването и износа на културноисторически
ценности в чужбина.
През
1888г.
са приети
Временни правила за научни
и книжовни предприятия
, с които се регламентира
редът за издирване и опазване на веществените
извори на историята ни.
През
1890г.
е приет
Закон за издирване на старини и за
спомагане на научни и книжовни предприятия
. Във
връзка с този закон през следващите няколко години
Министерството на народното просвещение издава
редица окръжни наредби, които детайлизират основните
положения в него и по същество допринасят за
изграждането на система от административноправни
мерки за защита на културноисторическото наследство.
През
1896 г.
е приет
първият
български
Наказателен
закон.
В него се съдържат няколко текста,
предназначени да защитят историческото наследство.
Предвижда се наказателноправна отговорност за
повреждане на имот, без разлика на стойността му, ако
предметът на престъплението са сгради или предмети,
посветени за богослужение, както и гробници, надгробни
или публични паметници (чл. 328).
За общоопасно престъпление е обявено
умишленото запалване
на сграда, в която се
помещават обществена библиотека, архив или
сбирки от предмети на науката или изкуството (чл.
383). Предвижда се наказание „запиране“ до един
месец или глоба до 100 лева за
повреждане
на
публични паметници (чл. 470). Така за първи път в
България се създава и система от
наказателноправни мерки
за защита на културното
наследство.
Системата от
административноправни мерки
за
защита на културноисторическото наследство
получава понататъшно развитие и се
усъвършенства с приемането на Закона за
старините през
1911 г.
В съответствие с изискванията на този закон се
въвежда
режим на регистрация
на народните старини,
съгласувателни процедури за намесите по тях и се
предвиждат
поощрения
за тези, които полагат
необходимите грижи за опазването им.
Практиката спомага да се откроят някои пропуски в
закона, свързани с опазване на старините в населените
места и регламентирането на дейности по тяхната
консервация и реставрация.
Затова през
1936 г.
е издадена
Наредбазакон за
запазване на старинните постройки в населените
места
. Наред с отстраняване на пропуските на
действащата правнонормативна уредба, наредбата
включва текстове, целящи опазването на цели улици,
площади, градища, крепости, манастири, църкви и т.н.
Така създадената и усъвършенствана
правнонормативна уредба за опазване на културно
историческото наследство и защита от престъпни
посегателства
позволява да се разгърне от страна
на държавата
в лицето на Народния археологически
музей, от другите държавни музеи и от Комисията
за старините, а също и от страна на обществеността,
представена от археологическите и историческите
дружества,
системна и широкообхватна дейност
.
След 9 септември 1944 г. всички действащи
правнонормативни актове са отменени.
До
1953 г.,
когато са приети
Постановление № 1608
на МС
„
Относно мерките, които трябва да се вземат за запазване
паметниците на културата и развитието на музейното дело в
страната
“ и Инструкцията за приложението му, културно
историческото наследство в страната е оставено без
специализирана правна защита.
Това обстоятелство, в
условията на национализация,
колективизация и засилена индустриализация
е безспорно
негативен фактор
, вредните последици от който не са
поставяни на точна оценка, но са безспорни.
За тях свидетелстват редица факти като този, че в сгради,
построени през посочения период в с. Гиген, Плевенска
област, и други села в района на древния римски град Ескус ет
Иструм, и днес могат да се видят огромен брой вградени
мраморни плочи, колони, орнаменти и други, извлечени от
руините на древния римски град.
През
1958г.
са приети
Постановление № 165 на МС
„
За
опазване паметниците на културата и развитието на
музейното дело у нас
“ и Правилникът за приложението
му, с които се въвежда строг режим по издирването,
изучаването, изследването, реставрирането и
експонирането на културното наследство.
Политиката на налагане на
изключителен държавен
монопол
, съчетан според някои автори със „силов
контрол на всички нива“, води до „доброволно“ предаване
на културноисторическите ценности на властите.
През
1957 г.
в рамките на Министерството на културата е
създаден
Националният институт за паметниците на
културата (НИПК),
на кой е определена ролята на
специализирана държавна институция за опазване на
недвижимо културноисторическо наследство.