Кристина Стефанова Димитрова - Робството като правно 
явление
Софийски университет “Св. Климент Охридски”
Юридически факултет, специалност Право

Курсова работа

на

Кристина Стефанова Димитрова, I курс, право, 7 група, фак.
№ 55818

тема: “Робството като правно явление”

7 май 2003 г., гр. София

Използвана литература:

* М. Михайлова – “Право, равенство и справедливост”;
* Ц. Торбов – “История и теория на правото”;
* Д. Милкова – “Обща теория на правото”;
* Н. Неновски – “Право и ценности”;
* Д. Радев – “Обща теория на правото”;
* Р. Чолов – “Римско частно право”;
* М. Андреев – “Римско частно право”;
* А. Мороа – “История на САЩ”;
* Л. Дачев – “Учение за държавата”;
* Л. Дачев – “История на политическите и правни учения”;
* Г. Бойчев – “Правовата държава”;
* Д. Токушев – “История на българската държава и право 
1878-1944”;
* Ст. Стойчев – “Конституционно право;
* Конституция на република България, 1991 г.

Други източници:

* Лекции на проф. Г. Бойчев и доц. Р. Ташев;
* http:// www.otp.dir.bg
*

Робството, като понятие и явление, има своите 
исторически, юридически, морални, психологически и дори 
чисто човешки измерения. И може би е трудно да се каже 
кой поглед е най-точният, най-верният, най-близкият до 
същността на това явление – дали не е многотомната 
история на Рим, а може би е “Чичо Томовата колиба” на 
Хариет Бичер Стоу?… Всъщност истината е там, където се 
пресичат всички истини, където строго индивидуалното се 
среща с общочовешкото. В света на правото обаче 
“истина” е всичко, получило своята юридическа санкция и 
оправдание в обективната действителност, като 
същевременно се държи сметка за редица субективни 
фактори, за конкретно историческите представи за 
справедливост, свобода, ценностни абсолюти.

Робството е свързано с прехода от първобитно към 
държавноорганизирано общество, който се осъществява 
по пътя на завоюването и пленяването на “чуждите” с цел 
поддържане на социалната достатъчност на племето- 
завоевател. Робовладението е познато на редица държави 
в Древния Изток – хетската, асирийската, персийската. 
Завладяното население бива превърнато в роби и 
формира нисшата каста. Нейното място и роля безусловно 
са свързани с покриването на стопанската достатъчност на 
завоевателите. Възникването на държавата в Гърция не 
представлява изключение от разглежданата 
закономерност. Създаването на гръцки колонии по 
бреговете на Средиземно и Черно море (VІІІ- VІ в. пр. н. е.) 
дава тласък на робовладението. От колониите се доставят 
роби в гръцките полиси. Робовладелският тип обществени 
отношения са типични за географските ширини и 
историческото време на възхода на римската цивилизация. 
Тласък за развитието на робовладението дава успешният 
изход на Пуническите войни (ІІ в. пр. н. е.) . Робите са 

2

депортирано в Италия завоювано население, работещо в 
различни сфери на стопанската дейност. Робите не са 
включени в състава на граждански пълноправното 
население; завоеванието дава пълни права за 
разпореждане със завоюваното население и неговият 
статут зависи от равнището на социално- икономическото 
развитие на завоевателя.

В социално-икономически план робството има функцията 
да попълва социалната достатъчност на завоевателите. 
Обективната необходимост от използването на робския 
труд е неоспорим факт в историческото развитие на 
човечеството като цяло. Обработването на по- големите 
имения с роби било общо правило. Този бил най-доходният 
начин за обработване на земята, защото робският труд бил 
евтин. Същевременно тези нови икономически отношения 
намират своята регламентация в правото на съответната 
държава; от друга страна правото се видоизменя поради 
необходимостта да бъде адекватно средство за 
поддържането на социалната структура и властовия ред, 
характерни за робовладелското общество.

Правовият ред в робовладелскто общество поддържа 
социалното разделение и почива на принципите на 
двойнственост и неравноправие. Тези принципи не 
получават институционален израз, правната система е 
формално единна, няма отделни закони за робовладелци и 
роби. Този тип правов ред се характеризира със своите 
основни принципи. Двойнствеността се проявява в това, че 
представителите на робовладелската група се допускат до 
участие в правния живот, докато робите- не. Последните са 
изключени и от публично- правния ред. Неравноправието 
на правовия ред на робовладелското общество се изразява 
в различната (неравна) правоспособност на лицата и 
различната (неравна) защита на техните права. Въобще 
робството като правно явление може да бъде разбрано и 
осмислено правилно именно в контекста на проблема за 
субектите и обектите на правото.

От Декарт насам категорията “субект” означава активно 
начало, което противостои на пасивното, на “обекта”. Във 

3

философски аспект субектът е носител на съзнание и 
самосъзнание. Съществува диалектика между субект и 
обект на правото: и двете са явления от обективната 
действителност, но имат различна роля в обществените 
отношения. Субектът на правото е явление от обективната 
действителност, на което позитивното право възлата 
юридически права и задължения. Правосубективността е 
качество на субекта на правото, което се изгражда от три 
съставки: правоспособност, дееспособност и 
деликтоспособност. Правоспособността е социално-
юридическо качество, което се изразява в абстрактната, 
принципната възможност лицето да придобива, да бъде 
носител на юридически права и задължения. 
Дееспособността се изразява във възможността субектът 
на правото да формира правнорелевантна воля и да може 
лично да упражнява принадлежащите му права и 
задължения. Деликтоспособността се обособява в рамките 
на правосубектността, това е възможността на лицето да 
носи юридическа отговорност. Докато субект на правото е 
това явление от обективната действителност, на което се 
възлагат юридически права и задължения, обектът на 
правото е това явление от обективната действителност, по 
повод на което се възлагат тези права и задължения на 
правните субекти. Обектите на правото са средство за 
удовлетворяване на интересите на правните субекти.

На базата на този теоретичен материал могат да бъдат 
разкрити основните характеристики на робството като 
правно явление. И тъй като институтът на робството 
намира своята най- детайлна разработка в римското частно 
право, то ще послужи като образец за изясняване 
характеристиките на това явление.

Правоспособността, т.е. възможността, призната от 
правния ред на човека да бъде носител на юридически 
права и задължения, не е отдадена на всички хора в 
римската държава. Нейният робовладелски характер 
ограничава правоспособността, отричайки изцяло 
качеството на правни субекти на робите. Ограниченията на 
правоспособността съществуват през всичкото време, 
докато съществува и робовладелският Рим. Само по 

4

времето на робството някои хора са могли да бъдат обекти 
на правото в буквалния смисъл на думата и да бъдат 
третирани като вещи. Така, изяснявайки същността на 
понятието “вещ”, Гай пише: “Телесни вещи са тези, които 
могат да се докоснат, като например земята, роба…” През 
време на развитото робовладение в Рим по време на 
предкласическото и класическото римско право, когато 
робският труд съставлява основата на цялото 
робовладелско производство, не може робите да бъдат 
третирани иначе. Според тогавашните схващания за 
правото правоспособни са само робовладелците, които са 
и неограничено правоспособни. Робите са лишени от 
всякаква правоспособност, те са вещи и могат да бъдат 
продавани, давани под наем, физически унищожавани 
както всички вещи. Така се накърнява качеството лице на 
отделния човек, което според съвременните схващания той 
притежава поначало и което иманентно е свързано с 
неговата нравствена природа. Човекът се лишава от 
всякаква правоспособност и се превръща в средство (Цеко 
Торбов). Така например за тогавашното правосъзнание е 
съвсем естествено върху детето на една робиня да се 
учредява право на ползване.
Това положение не се създава отведнъж. В началните 
стадии от развитието на римската държава и право 
робството има патриархален характер. Робите, жители на 
съседни, покорени от Рим градове, работят заедно с 
робовладелеца в неговото стопанство и се считат за 
членове на неговата familia.
Този режим обаче рязко се изменя през последните 
столетия преди н.е., когато успешните завоевателни войни 
на Рим донасят богатства, териториални завоевания и 
огромно количество роби на робовладелците. Робският 
труд става основа за цялото производство. В резултат на 
тези основни промени в римската икономика положението 
на робите, третирани не като субекти, а като обекти на 
правото, извънредно много се утежнява. Като аргументи 
могат да бъдат приведени следните примери: робът- 
портиер обикновено бил връзван в предверието с верига 
като куче, робините правели тоалета на господарката си 
голи до кръста, за да може последната при най-малка 
грешка на своята робиня да я удари или убоде с игла и т.н. 

5

Налаганите на робите наказания се характеризират със 
своята жестокост: бой с камшици, оковаване във вериги, 
затваряне в подземия. Смъртното наказание над робите се 
изпълнява обикновено чрез разпъването им на кръст. От 
една страна всичко това може да се отдаде на 
робовладелския произвол, базиран на своеобразния 
правен режим, на който са подчинени робите, но от друга 
страна тези примери са илюстрация на юридическите 
санкции, характерни за онази епоха, които съответствуват 
на стадия на развитие на правосъзнанието в 
робовладелското общество.
Servus… nullum caput habet (Inst. І, 16,4) - Робът… няма 
никаква правоспособност. Робовладелецът има право на 
собственост върху роба, което право е надлежно 
санкционирано посредством съответни искове. Поради 
третирането на робите като вещи, самите те не могат да 
притежават никакво имущество, не могат да придобиват за 
себе си никакви имуществени права. Робите също така не 
могат да сключват брак. Съпружеските отношения между 
роби се считат не за брак (matrimonium), а за обикновено 
полово съжителство (contubernium), каквото могло да 
съществува и между животни. Робите също така не могат 
да се ползват и от съдебна защита.
Тъй като робите са неправоспособни, би било логично да 
не им бъде призната и дееспособност, би било логично да 
им се откаже възможността да сключват правни сделки. В 
действителност робите в Рим не могат да сключват сделки, 
чрез които да придобиват права и задължения за себе си. 
Римското право обаче, отказвайки се от последователното 
провеждане на идеята за недееспособността на робите, 
признава на същите възможността да сключват сделки и да 
придобиват права, а в последствие и задължения за своите 
господари. Тук всъщност възниква едно противоречие 
между пълната лична неправоспособност и личната 
недееспособност на робите, логическа последица на 
основния принцип, че робите са вещи, и признатата на 
робите възможност да договарят за своите господари. Този 
парадокс има своето обяснение както в контекста на 
конкретно-историческата обстановка, така и в същността на 
правото като нормативен регулатор на обществените 
отношения. Римското частно право – еднин класически 

6

образец на робовладелското право, представлява един 
завършен исторически процес, при който може да се 
проследи във всичкото му многообразие онова влияние, 
което икономическите условия и отношения оказват върху 
правните принципи и институти. Робите са 
неправоспособни и недееспособни, тъй като така налагат 
интересите на робовладелците, и дотолкова, доколкото 
налагат това тези интереси. Стопанският обмен е така 
устроен, че получаване на известни блага става 
обикновено срещу предаването на някаква друга ценност 
или срещу поемането на някакво насрещно задължение. 
Интересите на робовладението, респ. икономическият 
напредък налага да се позволи на робите не само да 
придобиват права за своя господар, но и да го задължават. 
Тук именно се намесва преторът, казано иначе – тези 
обективни икономически дадености намират своята 
адекватна и необходима юридическа регламентация.
Докато придобиването на права от робите в полза на 
техните господари не предполага и не налага никакви 
ограничения, поемането на задължения не може да се 
позволи без ограничения. Интересите на робовладението 
биха се оказали сериозно застрашени, ако се позволи на 
робите чрез сключваните от тях сделки да задължават 
неограничено робовладелците. Така за пореден път 
римското частно право доказва, че по един съвършен 
начин осъществява координация между правни и 
социално-икономически явления. Това всъщност е една 
закономерност, която в никакъв случай не е факт само в 
някои исторически типове правни системи и отрасли.
Обслужвайки ефективно икономическите потребности и 
тенденции на времето, преторът чрез създадените от него 
искове ограничава отговорността на робовладелеца за 
сключените от роба сделки било до размер на това, за като 
той (робовладелецът) е дал своето съгласие, било до 
размер на предоставеното в управление на роба 
имущество, било до размер на обогатяването, което 
робовладелецът е реализирал.
Когато по нареждане на робовладелеца робът сключва 
определен договор или робовладелецът даде съгласието 
за сключването на същия предварително или 
впоследствие, последният отговаря неограничено спрямо 

7