Христо Ботев
1848 – 1876г.

1. Биографични  данни

­

Роден на  6.01.1848г в гр.Калофер в семейството на даскал Ботьо Петков и Иванка 

Дренкова.

­

Учи в родния си град, 15 годишен отива да учи в Одеса, където престоява две 

гадини;

­

През 1867г. учителства за кратко време в Бесарабия, в село Задунаевка

­

През май 1867г, се завръща в Калофер

­

През 1867 – 1868г. Ботев се сближава с четническите войводи Стефан Караджа, 

Хаджи Димитър и Жельо Войвода

­

През есента 1868г се връща в Букурещ, където се запознава с Васил Левски,заедно 

с когото обитават една запустяла мелница край Румънската столица през лютата зима на 
1868г -1869г.

­

В  Румъния  Ботев   се занимава  с  активна  журналистическа  дейност.  През  1871г. 

редактира вестник „Дума на българските емигранти“. Сътрудничи и на други издания. В 
сътрудничество с Любен Каравелов редактира вестниците „Свобода“ и „Независимост“. 
През 1873г.- 1874г. издава вестниците „ Будилник“, „Знаме“ и „Нова България“ 

­

През   1875г.   излиза   първата   и   единствена   книга,   която   е   издадена   съвместно   с 

Стефан Стамболов под заглавието „Песни и стихотворения от Ботьова и Стамболава“ 

­

През   1867г.,   по   време   на   Априлското   въстание   Ботев   организира   чета,   която 

завзема австрийския кораб „Радецки“ и принуждава капитана да спре на Козлодуйския 
бряг. На 2 юни по – нов стил 1867г Ботев пада убит във Врачанския балкан. 

­

Ботевото творчество обхваща 20 стихотворения, много статии, очерци, фейлетони 

и литературни критики 

2. Тематични кръгове в поезията на Ботев:
а) темата за борбата и свободата – „Майце си“   „Към брата си“, „На прощаване“, 

„Борба“, „Моята молитва“ и „Обесването на Васил Левски“;

б)   темата  за   безсмъртието   –   „На   Прощаване”   „Х.   Димитър”   „Моята   молитва”   и 

„Обесването на Васил Левски”

в) страдание на народа под робство– „Към брата си„ „Елегия”, „На прощаване”, 

„Хайдути“, „Гергьовден”, „В механата”, „Моята молитва” 

г) любовта към майката и либето – „Майце си”, „Хайдути”, „На Прощаване“, „До 

моето първо либе“

д) социални мотиви в поезията на Ботев – „Елегия”, „Борба”, „Моята молитва“, „В 

механата” 

Майце си

1.Творческа история – това е първото отпечатано стихотворение на Ботев, излязло 

през 1867г. във вестник „Гайда” на П. Р. Славейков. Заглавието е стара падежна форма, 
която означава „към майка си„ и показва към кого е насочено стихотворението 

2.Жанр на творбата – елегия  (поетична творба която,преобладава тъжни мисли и 

чувства ) (изповед)

3.Темата – творбата  отразява  чувството  на  самота  и преживяване  на лирическия 

герой, породени от срещата с действителността. Самотата е предадена чрез мотива за 

скитничеството   и   за   носталгията   на   родния   дом.   Лирическият   герой   се   обръща   към 
майката както към най-близкия човек които да го разбере, да прости.

4.Образи   –   Лирическия   герои   е   човек   с   неоформен   все   още   мироглед. 

Носталгичните чувства подсилват колебанията му. 

На прощаване

1.Творческа история – стихотворението е написано във връзка с преминаването на 

четата на Жельо Войвода на българска земя. В тази чета Ботев е секретар и знаменосец. 
Поради арестуването на войводата и по финансови причини походът е ощетен и като 
резултат от него остава прекрасното Ботево стихотворение. То е създадено през 1868г. но 
е отпечатано през 1875г.

2.Жанр на творбата – някои литературни критици смятат творбата за поема, а други 

за стихотворение. По формат това е лирическо изповед към майката 

3.Тема на творбата – равносметка на житейския избор и възможните изходи от този 

избор 

4.Основни чувства – любов и омраза – любов към народа, отечеството, майката, 

близките, либето и омраза към поробителите.

5.Образи към творбата 
а) лирически герои- той е бунтовник, борец за свобода, силно обича своята земя и 

народа си, обича майка си, близките си и либето; силно желае неговото дело да бъде 
продължено; готов на саможертва в името на свободата.

б)  образа на майката косвено разкрит от думите на нейния син, тя е смела жена 

истинска българка, която умее да възпитава смели синове;

в)  образът   на   любимата   девойка   –   надарена   с   типична   за   българката   хубост   с 

няколко детайла; кротка и добра;

г)  баща   и   братя   –   бащата   само   загатнат   образ,   а   братята   трябва   да   бъдат 

последователи на делото на първородния син. 

6. Композиция – условно разделяме творбата на четири части – лирически увод, 

картина на героичната гибел, картина на победното завръщане и лирическо обобщение 

а)

лирически увод

 – заглавието на творбата ни насочва, че се касае за една раздяла, 

без уточнението на годината. Това заглавие може да се отнася за всяка една съдбоносна 
раздяла между син и майка. В лирическия увод са изразени мотивите на лирическия 
герой да поема по пътя за борбата. Основни движещи чувства любов и омраза. Думите на 
лирическия герой са едновременно молба за прошка и сбогуване .

б) 

картина на героичната смърт

  –героичната смърт е по-вероятна като изход от 

борбата.   Картината   на   героичната   гибел   е   поставена   преди   героичното   завръщане 
именно, защото е по-вероятна, а от друга страна майката не трябва да губи надежда, че 
отново ще види своето чедо. 

Хаджи Димитър

1.Творческа история – стихотворението има три редакции от 1873г, първата е във 

вестник   „Независимост”,   втората   в   календар   за   1973г.,   а   третата   в   единствената 
стихосбирка на Ботев 

2.Жанр на творбата – балада. Баладата е лирически вид, в който има фантастични 

елементи, митологични образи, свръх естествени явления и състояние. Баладичното в 
„Хаджи Димитър“ е появата на самодивите, на вълка и на сокола. Тези персонажи в 
нашия фолклор обикновено са свързани със злато и пакостят на хората, но в Ботевата 
творба същите тези жестоки същества помагат на умиращия юнак. 

3.Тема на творбата – възхищение и преклонение в героичния подвиг на войводата. 

Смъртта в името на свободата е начало на едно безсмъртие .Това безсмъртие е внушено и 
чрез грандиозната баладична картина на вечерта в балкана. Песента на балкана, песента 
на робините, внушават народностната памет.

4.Образи  
а)   образът   на   юнака   –   посветен   на   конкретна   историческа   личност,   в   творбата 

никъде не се споменава името на тази личност освен в заглавието. По този начин се 
постига по-голямо обобщение за силата на човешкия подвиг в името на свободата .

б) образите на жътварите – внушена е робската участ на народа .
в)   образите   на   самодивите,   вълка   и   сокола   –   тези   баладични   образи   внушават 

значимостта на юнашкия подвиг и безсмъртието на бореца за свобода .

г) образът на балкана – и във фолклора и в поезията на Ботев, балканът е символ на 

българщината и вечността .

Моята молитва

1.Творческа   история  –  не  се   знае  кога   точно  е   създадено  стихотворението,  но  е 

отпечатано първо във вестник „Независимост“ през 1873г. 

2.Заглавие и мото (епилог) – това е израз или цитат, който се поставя под заглавието 

в началото на литературното произведение или в началото на негови отделни части с цел 
да обясни основния смисъл на произведението или да се изрази мнението на автора. Има 
разлика между подзаглавие  и мото. Подзаглавието  не  внушава  толкова идеи колкото 
уточнява самото заглавие. Заглавието „Моята молитва“ носи идеята, че в тази творба 
лирическия герой изповядва своите най-съкровени мисли и желания. Молитвата е мост 
между човека и бога, а творбата на Ботев е мост между лирическия герои и неговото 
верую (убежище).

3.Жанр   –   по-голямата   част   от   литературните   критици   определят   творбата   като 

гражданска лирика . По форма стихотворението има облик на молитва 

4.Тема на творбата – убедително се доказва необходимоста от вяра и упование в 

някаква   велика   сила,   която   може   да   е   Бог,   но   пречупена   през   призмата   на   други 
ценности. Въведена е идеята за свободата във всички нени измерения: непримиримост 
към робството, духовна независимост и свобода на личността. Всичко това заедно със 
способността   за   саможертва   формират   Ботевата   представа   за   божественото   и   за 
човешкия идеал.

6. Образи – в текста на творбата лирическия герой непринадлежи на определено 

национално пространство. Образа но Бога е изразен от два аспекта – чрез анти теза е 

отхвърлен канонизираният образ на християнския Бог и се изгражда представата за един 
друг, личен Бог на лирическия герой.

7. Художествено израсти средства 
а)антитеза
б)анафора 
в)градация 
г)епитети
е) използване на груба лексика (типична за Ботев )

Обесването на Васил Левски

1.Творческа история – това е последното Ботево стихотворение, което е създадено 

вероятно в края на 1875г. Отпечатано е за първи път в „Календар” 1876 г. под портрета 
на Левски  

2.Жанр   на   творбата   –повечето   критици   смятат,   че   стихотворението   е   типична 

елегия.   Малко   на   брои   литературни   изследователи   съвсем   основателно   смятат,   че   е 
между елегия и ода, защото се възхвалява образът на Левски 

3.Тема на творбата – Пресъздава безсмъртната скръб от загубата на великия син на 

България затова основния мотив е плачът. Отразени са и личните впечатления на поета 
революционер от ситуацията на смъртта на Левски 

4.Образи – лирически говорител разкрива страданието и саможертвената смърт на 

апостола, като по този начин извежда трагичния облик на пътя към свободата 

5. Художествено израсни средства 
а) олицетворение – „зимни вечери”
б) хипербола –„Виси на него със страшна сила „
в) епитет – „свещен глас”
г) алитерация –повторение на звука „р”
д) перифраза –„твой един син Българийо”
е) метафора –„черно бесило“

Към брата си

Христо Ботев вплита послание в самото заглавие на елегията "Към брата си", което 

звучи като обръщение към ближния. Образът му се възприема, не само като носител на 
кръвната   връзка   и   част   от   сакралното   пространство   на   дома,   но   също   и   на   човек, 
споделящ идеалите му.

 В първия стих чрез използваната звателна форма ("брате") се скъсява дистанцията 

с адресата и предполага споделянето на мрачните мисли и търсенията на лирическия 
герой:

Тежко, брате, се живее
Азът не е отделен от дома, но остава духовно самотен и отдалечен от околните, 

попадащи под събирателния образ на роба - "глупци неразбрани" (част, от които е и той). 
С използваното двуизмерно пространство се подчертава различието между вътрешното 
светоусещане   на   лирическия   герой   и   заобикалящата   го   сурова   реалност   на 
потисничество.   Опозицията   "аз-те"   в   елегията   не   е   ясно   заявена,   а   е   представена 
единствено като наблюдение на Ботевия герой. Той е въведен чрез образа на бунтовника 
извън психологическия му свят, като съзерцаващ и оценяващ пространството около него, 

индивид.

Сърцето и душата, са част от личността и нравствено-етично оформят възгледите в 

микрокосмоса   на   Аза,   приютили   нерадостните   емоции,   идеите   и   терзанията   му,   са 
експресивно внушени чрез стиховете:

душата ми в огън тлее,
сърцето ми в люти рани.
Лирическият герой е неудовлетворен, неразбран и след съзряването си за нуждата от 

действия, той е вече отделен от масата.

За първи път, в поетиката на Ботев се среща мотивът за Отечеството, към което се 

съсредоточава нравственият идеал на Аза за достойна личност, оценяваща ценностите на 
родното,   оставени   от   миналото   и   задължаващи   самоосъзналият   се   да   ги   съхрани 
( "неговият завет пазя;"). Характерната тема за полярността на чувствата присъства и в 
елегията "Към брата си".

Силната   любов   към   Родината   е   неразривно   свързана   със   също   толкова   силната 

омраза към всичко пречещо и оставащо безучастно в необходимостта от безпрекословна 
отдаденост на делото, което ще доведе до бленувано благо:

Отечество мило любя,
и: 
тия глупци като мразя 
Почти   осезаема   е   болката   на   Аза,   обзет   от   мъчителни   мисли,   породени   от 

безсилието и безпомощността да защити идеалите и убежденията си ("но себе си, брате, 
губя"). 

Лирическият герой е представен като надраснал съвремието си, наясно с идеите и 

жертвите,   които   ще   бъдат   неизменна   част   от   битието   му.   Азът   ще   продължи 
нравственото си развитие до достигането на мъжката позиция, която обуславя постигане 
на целите на всяка цена - дори и чрез саможертвата в името на Отечеството.

„Елегия“

Елегията възниква от древногръцката  погребална песен. Както всички лирически 

форми  и  античната   елегия   е  метрически   оформена,  стандартизирана.   Структурните  й 
особености (и смисловото изграждане) се определят от 

елегичния дистих

. 

В двучленната конструкция на античната елегия 

антитезата

 се открива във втория 

стих. Тя е предопределена непосредствено от  

обръщението

  на автора към друго лице 

(назовано   пряко   или   косвено).   Обръщението   има   за   цел   промяна   в   поведението   на 
адресата.

Римуването   на  прозата   и   описателният   начин   на   изразяване   създават   условия   за 

възникване на т.н.  

повествователна елегия

. Тя се характеризира с твърде широкия си 

тематичен обхват (античната елегия е пригодена дори за любовната тема), с по-засиления 
си   субективен   елемент,   с   това,   че   “песимистичният”   текст   съдържа   в   себе   си   и 
оптимистичната обратимост.

В античната елегия обаче субективността не е присъщата й черта. Преживяванията 

са   “външен”   признак,   настроението   е   кратковременно   и   най-често   се   разкрива   чрез 
диалога.  Същевременно, ако отсъствието на субективен елемент води до засилване на 
повествователното начало, то разказът за събитието е 

лишен от фабула и сюжет

. Това е 

причината   синтактичното   изграждане   на   фразата   да   се   отличава   по   това,   че 
съществителното име най-често е съпроводено с немалко на брой прилагателни имена. 

Синтактичното организиране

 може да се види и от друг ъгъл, в друга посока – не 

само хоризонтално (в границите на стиха), но и вертикално. То е свързано с определяне 
мястото   на   т.н.   “опорна”   дума,   изясняваща   и   смисъла,   придаваща   завършеност   на 
двустишието като цяло, например:

“Мъртвият гражданин – никога няма слава и почит.
Живите дават само на живия слава.
Няма по лошо от участта на мъртвеца” Архилох
Двустишието

 е основна форма на организация на структура на елегията и по време 

на   класицизма.   Но   по-сетнешен   етап   –   епохата   на   романтизма   откриването   на 
многоизмеримостта на думата се превръща в най-важния определител на лирическата 
форма.   Използват   се   символи   и   неизвестни   до   този   момент   стилистични   решения. 
Преосмислят   се   принципите   (логиката)   на   цялостното   й   изграждане.   Двустишието 
отстъпва  място  на  

четиристишието

,  което  открива далеч   по-големи  възможности  за 

римуване   и   ритмична   организация.   Забелязва   се   и   тенденцията   за   отграничаване   на 
лирическия субект от факта, събитието.

В българската литература, в относително завършения си вид, елегията е представена 

в творчеството на  

Петко Р. Славейков  

(“Не пей ми се”). Привидно композиционната 

постройка следва логиката на съвременната елегия, но в структурното изграждане на 
елегията на Славейков основна роля изпълнява двустишието. Всъщност става дума за 
постоянното възвръщане към казаното вече с цел преосмислянето му на друго смислово 
равнище.

Във възрожденската ни литература 

Хр. Ботев

 създава своя специфична структура на 

жанровата форма. 

По време на Възраждането метричното оформяне на елегията (както и на поезията 

изобщо) е свързано със силното влияние на фолклора. 

На   по-късен   етап,   съчетаването   на   ямба   с   хорея   е   израз   на   утвърждаване   на 

силаботоническото   стихосложение.   В   този   си   вид   силаботониката   се   среща   в 
творчеството   на   българските   автори   от   началото   на   ХХ   век   –  

Пенчо   Славейков,   П. 

Яворов, Д. Дебелянов

. Впрочем, лишена от каквато и да е литературна норма, структурата 

на   съвременната   елегия   се   определя   изцяло   от   един   основен   тон.   Художествената   й 
образност е резултат на сложното преплитане между външния (предметния) образ на 
думата и вътрешния. В съдържателен аспект с основния тон е свързано изграждането на 
смисловия център на лирическото произведение. Тонът влияе не само върху смисловия 
обхват и насоките в неговото разгръщане, но той е и логическата връзка между частите 
(елементите) му. Във формален план тонът е в пряка връзка с процеса на строфичната 
организация,   постигане   на   ритъма,   римата,   мелодиката.   В   зависимост   от   лирическия 
изказ   съвременната   елегия   освен   в   личната   “аз”-форма   се   среща   и   в   други   две 
разновидности   –  

елегия-молитва   и   елегия-писмо

.   Те   не   трансформират   жанра   в   друг 

жанр,   а   извеждат   на   преден   план   едни   от   основните   му   черти   за   сметка   на   други, 
влагайки в тях и по-различни значения. Посочените особености на жанровата форма (в 
съвременния й вид) очертават и следните 

основни насоки

 в анализа:

а)

разкриване характера и особеностите на експресивната функция на езика

;

В   съдържателен   план   обект   на   внимание   са  

градивната,   психологическата   и 

естетическата функция

 на художествената образност.

Например 

градивната

 функция свързваме с процеса на системното конструиране и 

съразмерността на изразните форми, със съотнясянето им към изобразеното и разбира се 
с ритмично-строфичната организация на елегията.

Наблюденията   над  

психологическата

  функция   имат   за   цел   разкриване 

изразителността   на   художествената   реч   и   постигнатото   обобщение.   В   този   смисъл 
психологическата страна на образността, в едни случаи, разглеждаме като елемент на 
градивната   функция,   а   в   други,   на   естетическата   (организирането   на   различните 
впечатления и оценъчния момент в обобщенията).

Във формален аспект анализът включва въпросите за строфичната организация, за 

изграждането на стиховете и композиционните решения.

б)

на звуковата организация;

в)

определяне на акцентиращите детайли

;

Акцентиращите   детайли   са   организиращо   звено,   около   което   се   изгражда 

съдържанието на произведението – неговият емоционално-смислов център. Те остават в 
непосредствена   зависимостот   преживяванията,   които   ги   определят.   В   лирическото 
произведение, от една страна, акцентиращите детайли конкретизират смисъла. Чрез тях 
се   постига   и   известно   идейно   насочване,   откриващо   се   не   само   в   настроението, 
преживяването, но и в редица мисли, макар и изразени твърде общо, само загатнати. От 
друга страна, акцентиращите детайли остават в непосредствена връзка с интонацията, с 
ритмиката   и   в   такъв   аспект   изпълняват   и   определена   композиционна   функция.   И   в 
единия, и в другия случай те са неделима част както помежду си, така и по отношение на 
останалите елементи.

г

)

откриване на оценъчния момент

;

В   случая   става   дума   за   изясняване   характера   на   постигнатото   от   автора 

художествено   обобщение,   което   се   открива   като   страна   на   преживяванията   както   на 
лирическия субект, така и на лирическия обект. В процеса на анализа особеностите и 
функцията на преживяванията се изясняват в контекста на смисловото изграждане на 
лирическото   произведение   и   разкриване   на   художествената   идея.   Именно   тя   е 
непосредствен израз на обобщението, съдържащ в себе си и оценъчния момент.

„Борба“

Стихотворението   "Борба"   е   излязло   за   пръв   път   във   в.   "Дума   на   българските 

емигранти"   (1871)   без   последните   десет   стиха.   Цялото   е   публикувано   в   "Песни   и 
стихотворения". Стихотворението е озаглавено „Борба” и на пръв поглед това заглавие 
някак не кореспондира с лирическия текст, защото темата до последните поне стихове е 
темата   за   злото-   „в   това   царство   кърваво,   грешно”.   Изведнъж   обаче   във   последните 
стихове се появява този категоричен призив за борба, тази категорично увереност, че 
борбата   е   това,   което   следва.   Борбата   в   тази   творба   е   изведена   като   тема,   като 
единственото възможно състояние, в което трябва да бъдат хората- борбеното състояние, 
защото не може толкова коварство, не може толкова подлост, не може толкова кърви и 
лъжи да се натрупат през вековете и да просъществуват вечно. Борбата е това, което ще 
изцели, ще излекува човечеството. Така, че темата на творбата всъщност е визирана в 
самото заглавие и в същото време тя е и посланието, идеята на творбата. За разлика от 
останалите   творби   тук   формата   на   творбата   е   монолог.   В   „Елигия”   събеседник   на 
лирическия герой е народа, тук обект на неговото послание за света, човечеството. – 
„светът привикнал хомот да влачи, тиранство и зло до днес да тачи... лъжа и робство на 
тая пуста земя цярува!”.

Ботев тук излиза вече на само от личното пространство, в което е бил в първите 

стихотворения,   той   излиза   и   от   националното   пространство.   Той   тук   вече   не   е   един 

национален поет, той е човекът който търси универсалните истини, и който изпраща 
универсалните послания.

Творбата започва с един почти минорен тон, успокоен- „в тъги, в неволи, младост 

минува, кръвта се ядно с жили вълнува, погледът мрачен, умът не види добро ли, зло ли 
насреща иде...”. Това всъщност е и тезата, която е в самото начало на творбата, човекът 
вече на разпознава доброто от злото. Тази теза вече ще бъед доказвана в нататъшното 
развитие, като различни аргументи. Най- силните, от който са – „не можеш свестен човек 
събуди” от мъртвешкия сън, в който е попаднал. Следващото е фрапиращо – „свесните у 
нас считат за луди, глупецът вредом всеки почита”. Аргувентите са подредени в една 
възходяща градация, за да се стигне до ужасяващото смесване на ценностите- „богат е, 
казват, пък го не пита колко е души изгорил живи, сироти колко е той ограбил и пред 
олтаря Бога измамил, с молитви, с клетви, с думи лъжливи”. Богатството е заличило 
убийствата,   кражбите,   измамите,   лъжата.   Всички   човешки   пороци   са   заличени, 
богатството се е оказало единствената ценност на този свят. Ботев тук не посочва само 
злото, той посочва и виновниците за злото- „и на обществен тоя мъчител и поп, и черква 
с   вяра   слугуват,   нему   се   кланя   дивак   учител,   и   с   весникарин   зайдно   мъдруват”. 
Едноличните виновници тук са попа, учителя и весникарина. Тоест това са църквата, 
духовенството, образуванието и пресата. Попа е олицетворение на религията и вярата, 
учителя- представителя на просвещението, образуванието и възпитанието. „че страх от 
бога било начало на сяка мъдрост  ”- това е позоваване на стария завет. Библейските 
сюжети Ботев използва в много от своите творби- има ги и в „Елегия”. Този библейски 
апостолат   стои   в   основата   на   апатията   и   подчинението,   което   е   сковало   не   само 
балгарския   народ,   а   човечеството.   Светът   се   подчинява   на   това.   Соломон   е   наречен 
„тиран  развратен,   отдавна   нейде  в  раят   запратен”.  Мъдрецът   Соломон  е  използван  в 
текста   с   една   липса   на   уважение,   със   сърказъм,   с   ирония.   „казал   с   глупост   между 
глупците,   и   нея   светът   до   днес   повтаря-   Бой   се   от   бога,   почитай   царя”.   Тук   в 
обобщаващите   изводи,  които  прави  автора   прави  впечатление   една  метафора  „светът 
привикнал хомот да влачи”, та уважава и тачи тиранството и злото „тежка желязна ръка 
целува”. Тежка желязна ръка е символ на силата, на властта, който е лишена от емоция, 
от топлота, лишена е от чувството. Авторът използва и сърказъм – „млъчи, моли се, кога 
те  бият,  кожата  ти да  одере  звярът  и  кръвта  да  ти змии  изпият,  на бога   само ти  се 
надявай”.

Тук се подразбира невъзможността това да продължава. И така се стига до 

обобщаващия извод за лъжата и робството, които царуват на тая земя, в този преобърнат 
свят. Единственият начин да се освободи светът от лъжата, от жестокостта е борбата. И 
категоричност звучи във последния стих „Ще викнем ние: Хляб или свинец!

”

„До моето първо либе“

Поредното   доказателство   за   единството   между   съдбата   на   поета   и   тази   на  

народа, откриваме в стихотворението "До моето първо либе", където са разкрити  
силните чувства на лирическия герой към отечеството и народа.  

Централно място в 

това произведение заемат мотивите за  робството и свободата. Личностните лутания на 
лирическия персонаж, разкрити в "Майце си", "Към брата си" и "Дялба" отсъстват, тъй 
като азът вече е намерил своето място в живота. Той е осъзнал смисъла на желания идеал 
за борба за свобода, прозрял е своята мисия и е направил своя житейски избор.

Проблематизирайки   любовта,   поетът   рисува   картината   на   робската   неволя   и 

страдание, които разпалват гнева, негодуванието  и омразата  на Ботевия  човек, чийто 

приоритет   е   свободата.   В   стихотворението   "До   моето   първо   либе”   дилемата   лично-
народно не стои пред Аз-а, който е поел по пътя на революционната борба. Този път е 
осмислил   битието   му.   Отхвърлил   романтичните   вериги,   с   които   се   е   самооковал   в 
младостта, героят вече не чува песента на либето, а тази на народа. Ето защо началото на 
творбата звучи императивно.

Остави таз песен любовна
не вливай ми в сърце отрова.

Използваните   заповедни   форми   заявяват   категоричността   на   избора:   “остави”, 

“забрави”,   “   не   вливай”.   Непоколебим   и   твърдо   решен,   лирическият   субект   загърбва 
миналото "млад съм аз, но младост не помня/ пък и да я помня, не ровя." Потъпква 
любовта, която за него има вече друго значение, други измерения.

Неслучайно   отношението   на   лирическия   герой   към   любовта   е   негативно,   тя   се 

превръща   в   еквивалент   на   несвободата.   Любовното   чувство   е   емблема   на   живота   в 
робство, мъки и страдания. Тя се асоциира с "отрова", "вериги", "полуди". Любовта не 
носи успокоение и просветление, а единствено нещастие, "скръб дълбока" и разруха. 
Лирическият аз не е способен да гради лично щастие на "гърба" на народното нещастие. 
Той ясно съзнава, че отдаването на любовното чувство и изживяването на любовните 
пориви означават свиване на света и съществуване единствено в рамките на интимното. 
Любовта не е вече в състояние да проникне в една ограбена и опустошена душа, която е 
запленена   от   великия   идеал   за   свобода   и   е   разгневена   от   робската   действителност, 
изпълнена с тирания и жестокост. Азът знае, че изчерпването на битието в зоните на 
личното, любовта и дома води до обезличаване и самоунищожение.

Роб бях тогаз - вериги влачех
та за една твоя усмивка,
безумен аз светът презирах
и чувствата си в калта увирах!

Любовта   има   място   в   живота   само   ако   служа   на   идеята,   на   революцията,   на 

свободата. Няма място за любов в една действителност, която обвива я злоба и най-
благородното сърце - "и сърце зло в злоба обвито!" Героят се дистанцира от любовната 
песен,   за   да   утвърди   тази   на   гората.   Той   има   сетива   единствено   за   стенанията   на 
сиромасите,   неволята   на   сирачетата   и   плачът   на   вдовицата.   Те   са   обсебили   изцяло 
неговата същност и той чувства като свой морален дълг отмъщението за оскърбените и 
унижените: "За тоз глас ми копней душата / и там тегли сърце ранено./ там, де е със 
кърви облено!". Непосилно за Ботевия човек е народното страдание. Непоносима е за 
него картината на робската участ, която го разяжда отвътре. Служенето на българския 
народ, на революцията е върховна цел и идеал на аза.

Откроява се също така и мотивът за песента в Ботевото стихотворение. Времето 

диктува не песни "любовни", а песни за "жалост". Лирическият герой има нужда не от 
любима, а от съмишленик. Ето защо той поставя категорични императиви към любимата: 
"Запей, или млъкни, махни се!". Призовава я да се вслуша във въздишките на страдащите 
и да чуе песента на гората, да пренебрегне еснафското щастие и да осъзнае и оцени 
великата мисия на юнака:

Запей ми, девойко, на жалост,
запей как брат брата си продава
как гинат сили и младост.

Когато либето се промени и прояви съпричастие към народното нещастие, тогава 

любовта ще бъде възможна.

Моделът на достойното човешко поведение е ясно очертан и в стихотворението "До 

моето първо либе", където азът се лишава от личното в името на народното. Либето и 
любовните песни биват отхвърлени, защото героят чува единствено песента на гората, 
стенанията на сиромасите и плачът на вдовицата. Той навлиза в едно ново пространство: 
“Там, де земя гърми и тътне", "Там ... там буря кърши клонове". Героят е наясно, че 
мястото на истинския патриот е в развихрената стихия. Сравнението на битката с буря и 
цялата   образност   води   към   идеята   за   драматичността,   величието   и   красотата   на 
разразилия   се   сблъсък.   Свободата   и   мисълта   за   нея   са   изпълнили   всички   духовни 
пространства на лирическия аз.

В тази творба усмихнатата и героична смърт е видяна като "либе" “И смъртта там й 

мила усмивка”. Смъртта се утвърждава като измерение на живота. Лирическият субект е 
готов да прекрачи границите на нормалното, да направи и невъзможното. Това внушава 
идеята, че за да се превърне в спасител, той трябва да се пренесе в отвъдния свят, където 
да  вдигне   "кървава  напивка".  Такива  изпитания   обаче   са  непосилни  за  обикновените 
хора,   които   живеят   според   навиците,   традициите   и   общо   приетите   норми.   Те   са 
възможни единствено за посветените, за въведените в някакво тайнство хора, което ги 
променя вътрешно и влива в жилите им необикновена сила, идваща сякаш от друг свят. 
Жертвеността на героя е означена чрез образа на кръста. Безспорно "кървавата напивка" 
се свързва с мотива за безсмъртието. Жертвената кръв не само ще го отведе в "хладен 
гроб", но и ще слее подвига, саможертвата и вечния живот в едно цяло.

1.Биографични  Дани  за Иван Вазов 
-Роден 1850г. 27 юни град Сопот  умира на 22 септември 1921г. в София.
-Произхожда от семейството на търговеца Минчо Вазов и Съба Вазова.
-Учи в родния си град. После в Калофер при даскал Ботьо Петков. Даже известно 

време му става помощник.

- През 1866г. се записва в пловдивската гимназия и учи там само две години 
-През 1870 отива в Румъния при чичо си да учи търговия, но вместо с търговски 

дела   се   занимава   с   писане   и   публикуване   на   стихове   във   вестниците   „Отечество”, 
„Свобода“,   списанията   „Читалище”   и   „Периодично”   и   се   включва   в   редовете   на 
българската революция.

-Срез 1872г. се връща в България и работи учител и преводач на строежа на жепето 

София Кюстендил.

- След освобождението за една година (1879-1880) e председател на окръжния съд в 

Берковица, от 1880 до 1886г живее в Пловдив.

-Заради   политическите   събития   у   нас   и   преследването   на   Русофилите,   Вазов   е 

принуден да емигрира в Одеса. Това е така наречения руски период в живота на Вазов. 

През този период е създаден романа „ Под игото„.
-от 1889г. Вазов се установява  в София, където живее до смъртта си. 
-през 1920 е удостоен с званието „Народен поет“.
-Умира на 22 септември 1921г.

Иван Вазов

2. Творчество – двадесет стихосбирки, по известни от които са „ Пряпорец и гусла“, 

„Тъгите на България“ и др. Пише над 200 разказа, 3 повести и първия български роман.

Българският език 

1.Творческа история – принадлежи към пловдивския период от живота на Вазов 

(1883г.). Отпечатано е за първи път в стихосбирката „Поля и гори“ през 1884г. Творбата 
е създадена като отговор на тогавашните мнения, че българския език е немузикален, груб 
и на него не може да се твори литература.

2.Жанр на творбата – като цяло стихотворението е ода и възхвалява красотата на 

българския език, но в творбата се долавят и елегични елементи. Поетът изпитва болка и 
тъга от несправедливите обвинения срещу родния език.

3.   Основна   тема   и   мотиви   –   единството   на   понятията     език   ,   нация   история   ,а 

мотивите се свеждат  до святостта на родния език и съпоставката му е чуждото.

4. Образи в одата – лирическия говорител изгражда образа на словото. В същото 

време самия той изпъква пред читателите като човек полемист, патриот и ценител на 
родното слово.

5. Основно чувство – преклонение пред родния език и гняв срещу поругателите му. 
6. Художествени изразни средства 
– Полемичен тон, реторични въпроси, реторични възклицания.
–   Инверсия   –   „Свещен   език“   „ядове   отровни“   вместо   „свещен   език“   и  „отровни 

ядове“

– Анафора – повторение на думата „език“ в началото.
– Епитети, в това число и метафорични пр. „Руйни тонове“.

„Отечество любезно“

1.Творческа   история   –   това   е   първото   стихотворение   от   стихосбирката   „Поля   и 

гори“ през 1884г. Стихотворението е създадено 2г. по-рано, в  град Хисар. 

2.Жанрова   характеристика   –   това   е   стихотворение   което   трудно   може   да   бъде 

причислено към един жанр.  

„При Рилския манастир“

1.Творческа   история   –   написано   е   през   1891г.,   малко   по-късно   е   отпечатано   в 

списание „Деница“, а по-късно е включен в цикъла „Лоното на Рила.

2. Жанр на творбата – по звучене и настроение стихотворението има облика на ода 

(възхвала   на   природата).   В   същото   време   творбата,   със   своята   описателност,   носи 
белезите и на пейзажна лирика.

3.Основни теми в творбата – внушава възхищение и преклонение пред красотата на 

природата   и   нейното   величие   (пантеизъм).   Освен,   че   се   възхищава   на   природните 
красоти, лирическия говорител (Вазов) търси убежище в недрата на планината, което да 
го предпази от разочарованието на действителността. Усамотението в природата е вид 
бягство от бездуховността на съвремието.  

4. Образи в стихотворението – пантеизмът  на Вазов  не е абстрактен,  а е строго 

конкретизиран   и   преплетен   с   идеята   на   родното.   За   лирическия   говорител,   родната 
природа   e   своеобразен   дом,   свещено   пространство   на   българина,   а   образът   на   Рила 
планина внушава величието на българската природа. Свещено = сакрално.

„Линее нашто поколение“

1.   Творческа   история   –стихотворението   е   написано   през   януари   1883г.   и   е 

отпечатано в стихосбирката  „Поля и гори“ през 1884г.

2. Жанр – Гражданска лирика с елементи на елегия.
3. Тема – липсата на заглавие придава на творбата актуалност за всички времена. 

Лирическия   говорител   се   чувства   един   от   това   линеещо   поколение   и   го   вълнуват 
проблемите   в   обществото.   Лирическият   говорител   се   чувства   призван   да   цени 
истинските   стойности   на   живота   и   да   ги   предаде   на   своя   народ.   Разработен   е   и 
проблемът за единството между духовен водач и народ.

4. Основни чувства – болка и гняв срещу ситуацията, в което се намира народът.

„Левски“

1.Композиционни особености – творбата е отпечатана през 1881г. в стихосбирката 

„Гусла“. Жанра е ода – стихотворение за възхвала. Състоите от три части – лирическо 
въведение, което представлява монолог на лирическия герой; същинска част и епилог.

2.Тема   на   творбата   –   „Одата“   е   първа   в   цикъла   на   епопея   на   забравените   и   е 

своеобразен   тематичен   център,   около   който   се   изграждат   темите   и   идеите   на   целия 
цикъл.   Поетът   поставя   обща   епопея   на   забравените,   философска   проблематика   за 
смисала   на   човешкия   живот,   за   нравствения   дълг   пред   обществото   за   величието   на 
подвига и низостта на предателството, за връзката между водач и народ.

3. Образи – образът на „Левски“ изграден в два плана – като един от народа, като 

син   на   този   народ   Левски   е   представен   като   необикновена   личност,   чиито   качества 
граничат със свръх естественото, свръх човешкото, образът му е дори издигнат до светец 
и неговия подвиг е сравняван с този на „Христос“.

4.   Главни   моменти   в   творбата   –   монологът,   декларира   решението   на   героя   да 

напусне   манастира,   апостолската   му   дейност,   предателството,   залавянето   и   апотеоза 
(прославата   му).   От   затварянето   пространството   манастирска   килия,   където   сякаш 
времето спряло, героят се отправя към „Полята и горите“ .

Продължение на одата Левски

В образа на Левски от едноименната ода са въплътени най–положителните черти на 

българския народ. Самият апостол е емблематичен герой, оживял идеал за личност по 
време на национал освободителното движение. За разлика от стихотворението на Ботев 
обесването на Левски, отличаващо се с подчертано елегично звучене, в одата „Левски“ 
основноо   чувство   е   възхвалата.   Основните   моменти   в   тази   ода   показват   как   се 
разширяват времето и пространството – от манастирската килия, в която сякаш времето е 
спряло до цялата територия на поробеното отечество.

„Паисий“

1.Творческа   история   –   създадено   е   по  повод   120  годишнината   на  излизането   на 

„История славяно българская“, а е отпечатана през 1884г. в стихосбирката „поля и гори“.

2.Тема в творбата – одата пренася читателите назад във времето на Паисий; чрез 

образа   на   светогорския   монах   има   препрода   към   по   далечното   минало.   Това 
последователно   проектиране   няколко   времеви   перспективи   създава   впечатление   за 
дълбочина на проникване на вътре в миналото 

3.Образът на Паисий носи в себе си противоречията на самата епоха. Очертават се 

„двете“   лица   на   героя:   едното   е   на   простосмъртен   човек,   скромен   и   незабележим,   а 
другото е митологично и въплъщава пророческата дързост и духовното величие. 

4.Композиция:
а) мото; 
б)   лирически   увод   –   с   помощта   на   риторични   въпроси,   риторични   възклицания 

Вазов дава оценка на делото на Паисий; 

в) същинска  част – своеобразно обръщение на героя към неговия народ;  
г) лирически епилог (завършен) – кратка, синтезирана оценка на делото на Паисий. 
5. Художествени израсни средства :
а) риторични въпроси и възклицания;
б) инверсия – „подвиг многолетен“;
в) епитети; 
г) сравнение – „кат някой древен библейски пророк“;
д)градация.

„Опълченците на Шипка“

1.Творческа история – подзаглавието на стихотворението – 11 август 1877г. доказва 

че Вазов възкресява реални събития от Руско - турската освободителна война. Одата е 
написана през 1883г., а е поместена в стихосбирката „Поля и гори“ през 1884г.

2.Композиция на одата – типична за Вазовите оди лирически увод, същинска част и 

епилог. В лирическия увод се дава оценка  на събитието за което се пише и се изтъква, че 
боевете при Шипка са едно от най-светлите страници от нашите боеве. В същинската 
част са описани последните часове на съдбоносната битка, която се води на живот и 
смърт. В епилога се дава още единна оценка за събитията от 11 август 1877г.

3.Тема в одата – прослава на героизма на българските опълченци. Българите няма 

защо да се срамуват от своята история .

4.Образи  – обобщен образ на българските  опълченци като храбри защитници на 

свята кауза. Образите на генерал Столевов и на Сюлейман Паша са образи антиподи. 

5. Художествено – израсни средства 
а) анафора;
б) антитеза;
в) контраст;
Антитеза – означава в превод „противопоставяте“. Това е стилистическа фигура, 

която служи за постигане на по-голяма изразителност на речта чрез противопоставяне на 
образи, понятия мисли, идеи.

Контраст   –   противоположност   рязко   различие.   Това   е   стилистичен   похват   за 

съпоставяне по пътя на противопоставянето на образи картини идеи в художествената 
литература 

г) символ – Беласица стари и нови Батак 
Балкана – символ на българщината 
д) плеоназъм (многословие) – стилистичен похват в литературата при който вместо 

да се назове един предмет и неговото име, се натрупват много описателни елементи от 
неговата характеристика някои учени смятат, че градацията е вид плеоназъм;  

е) метафора и метафорични елементи – и на клеветата „строшават зъбът“, „железни 

гърди“ 

ж) метонимия –„желязото срещат“, „България цяла нази гледа“, „върхът отговори“

Дядо Йоцо гледа

1.Творческа история – публикуван е в сборника „Видяно и чуто“ през 1901г.
2.Роля  на заглавието  –  на пръв  поглед  заглавието  няма  нишко  особено,  но след 

прочит на съдържанието става ясно смисълът на това заглавие. Парадоксално е че, „един 
слепец гледа“, но той гледа с душата си и вижда само хубавото.

3.Тематика на разказа – преплитат се няколко тематични израза – разочарованието 

от   действителността   след   Освобождението.   Вторият   кръг   е   свързан   с   патриотичните 
настроения   на   Вазов   които   са   изразени   в   лирическите   отстъпления.   Като   истински 
патриот писателя се стреми да бъде обективен и да отрази положителните тенденции 
след освобожденската действителност.

4. Образът на Дядо Йоцо – не случайно Вазов избира героят на неговия разказ да е 

слепец . Само невиждащ човек като Дядо Йоцо може с такава чиста радост да се радва на 
свободата. Старецът е загубил очите си, но не и надеждите си за светлото бъдеще на 
родината. Вазов нарича героя си „честит слепец“, защото неговата душа „вижда“ само 
позитивното   след   освобожденската   действителност.   Писателят   деликатно   поставя 
въпроса „Кои може най – пълноценно да се радва на свободата?“ Налага се мотивът за 
българската   „лудост“   и   слепота.   Вазов   с   горчивина   установява,   че   неговите 
съвременници, обръгнали на всичко, не умеят да ценят свободата.

„Чичовци“

1. Що е повест – епически вид който заема място между разказ и роман. В сравнение 

с   разказа   повестта   има   по-сложно   сюжетно   действие   и   може   да   обхваща   по-голям 
отрязък   от   време.  Героите   са   образувани   по   пълноценно   от   тези   в   разказа,   но   така 
пълноценно както в романа.

2.Българския   свят   в   повестта   „Чичовци“   –   по   жанр   повестта   е   хумористична   и 

битова. Отпечатано е през 1885г. в списание „Зора“ и отразява спомените на Вазов за 
неговия роден град Сопот, а чрез героите осмива редица свои колоритни съграждани.

3. Основен проблем в творбата – ограничеността, изолацията и застоят са основния 

проблем   в   творбата.   Той   е   в   основата   на   дребните   махленски   проблеми,   свързани   с 
враждата. Иван Селямсъзът и Варлаам Коприната (Тарильомът). Този застои е сложил 
отпечатък в мисленето на героя. Вместо да се водят дебати в парламента, глобалните 
проблеми на света се разкриват в Ганковото кафене. В ролята на врял и кипял политик 
влиза многознайкото Хаджи Симеон. Поп Ставри е духовния лидер, който трябва  да 
напътства хората, но самия той е изключително податлив на грехове. Особено комични