Oтношенията на Президента с Министерския съвет

Ролята и мястото на правителството в конституционната система, 

установена   в   България   през   1991   г.   се   определят   от   съвременните 
изисквания   към   носителя   на   изпълнителната   власт   в   рамките   на 
парламентарното   управление.   Правителството   получава   своите 
пълномощия от Народното събрание, но функциите на двете институции 
са достатъчно ясно разграничени. В този смисъл Министерския съвет е 
самостоятелна   конституционна   институция,   а   не   просто   изпълнителен 
орган   на   парламента.   Всъщност   именно   правителството,   излъчено   от 
парламента и ползващо се с  неговото доверие, е институцията, в която 
се съсредоточава основна част от процеса на формиране политиката на 
държавата. 

Министерският съвет на Република България по силата на чл. 108, 

ал.1   от   Конституцията   е   колективна   институция,   която   се   състои   от 
министър-председател,   заместник   министър-председател   и   министри. 
Правителството се оглавява от министър-председателя, който ръководи 
и координира общата политика на правителството и носи отговорност за 
нея (чл.108, ал. 2 от Конституцията). На практика на него е възложено да 
осигурява единството на целите и действията на кабинета и да гарантира 
колективното   начало   в   управлението.   По   този   начин   той   направлява 
усилията на цялото правителство за осъществяване на общата стратегия 
и политическата програма. На свой ред министрите ръководят отделни 
министерства,  като  се  допуска  възможност  за  фигурата   ”министър  без 
портфейл”.

Правителството действа на колективна основа.

Отношенията между президента на републиката  и правителството са от 
важно значение за осъществяване на ефективно държавно управление, 
основано   едновременно   на   определена   политическа   програма   и   в 
същото време отчитащо и гарантиращо стратегическите цели и интереси 
на нацията. Правомощията   на Министерския съвет, от една страна, и 
тези на държавния глава, от друга страна, се намират в състояние на 
паритет   в   сферите   на   т.нар.   поделена   компетентност.   За   нормално 
функциониране на управлението този паритет поначало трябва да води 
до консенсусни решения между изпълнителната власт и президента. При 
невъзможност   една   от   двете   институции   силово   да   наложи   своето 
виждане   се   стига   до   патова   ситуация   и   блокиране   процеса   на 
отговорното   осъществяване   на   вътрешната   и   външната   политика     на 
страната.

Ето   защо   взаимните   компромиси,   изработването   на   политически 

балансирани   управленски   решения,   както   и   възприемането   на 
необоснованите силовите и политически едностранчиви действия стоят в 
основата на диалога между президента и правителството.Този диалог се 
превраща   в   едностранно   налагане   на   волята   на   правителството   и