Oтношенията на Президента с Министерския съвет
Ролята и мястото на правителството в конституционната система,
установена в България през 1991 г. се определят от съвременните
изисквания към носителя на изпълнителната власт в рамките на
парламентарното управление. Правителството получава своите
пълномощия от Народното събрание, но функциите на двете институции
са достатъчно ясно разграничени. В този смисъл Министерския съвет е
самостоятелна конституционна институция, а не просто изпълнителен
орган на парламента. Всъщност именно правителството, излъчено от
парламента и ползващо се с неговото доверие, е институцията, в която
се съсредоточава основна част от процеса на формиране политиката на
държавата.
Министерският съвет на Република България по силата на чл. 108,
ал.1 от Конституцията е колективна институция, която се състои от
министър-председател, заместник министър-председател и министри.
Правителството се оглавява от министър-председателя, който ръководи
и координира общата политика на правителството и носи отговорност за
нея (чл.108, ал. 2 от Конституцията). На практика на него е възложено да
осигурява единството на целите и действията на кабинета и да гарантира
колективното начало в управлението. По този начин той направлява
усилията на цялото правителство за осъществяване на общата стратегия
и политическата програма. На свой ред министрите ръководят отделни
министерства, като се допуска възможност за фигурата ”министър без
портфейл”.
Правителството действа на колективна основа.
Отношенията между президента на републиката и правителството са от
важно значение за осъществяване на ефективно държавно управление,
основано едновременно на определена политическа програма и в
същото време отчитащо и гарантиращо стратегическите цели и интереси
на нацията. Правомощията на Министерския съвет, от една страна, и
тези на държавния глава, от друга страна, се намират в състояние на
паритет в сферите на т.нар. поделена компетентност. За нормално
функциониране на управлението този паритет поначало трябва да води
до консенсусни решения между изпълнителната власт и президента. При
невъзможност една от двете институции силово да наложи своето
виждане се стига до патова ситуация и блокиране процеса на
отговорното осъществяване на вътрешната и външната политика на
страната.
Ето защо взаимните компромиси, изработването на политически
балансирани управленски решения, както и възприемането на
необоснованите силовите и политически едностранчиви действия стоят в
основата на диалога между президента и правителството.Този диалог се
превраща в едностранно налагане на волята на правителството и
Предмет: | Конституционно право, Право |
Тип: | Теми |
Брой страници: | 2 |
Брой думи: | 404 |
Брой символи: | 2836 |