Равенството като политически феномен
Според Джовано Сартори, това да съществува неравенство значи, нещата да следват
своя естествен ход на действие.Според него неравенството е естесвено състояние, дело на
Бога и на природата. Ако съществува равенство, това е дело на хората, изкувствено
създаден социален порядък. Обществото, което се бори с неравенството, всъщност се бори
със себе си, със своята същност. Равенството е начин на протест, на подтик за бунт,
приемащо образа на най- ненаситния от всички човешки идеали. Оттук следва,че
равенството е именно този идеал, които ни тласка към безкрайната надпревара с
изначалните порядки. Докато се задоволяваме с равенството като идеал на простеста
нещата са контролируеми, но започнем ли да приемаме всяко равенство по този начин, то
списъкът ще стане безкраен. Именно поради тази причина се разграничават два основни
типа равенство- несправедливи и справедливи равенства. Но тук изниква въпросът : Кои
равенства и въз основа на какви критерии се класифицират като справедливи и съответно
като несправедливи? Като следствие на първия въпрос възниква втори, а след него трети:
Кои са начините и средствата за справянето с несправедливите неравенства и съвместими
ли са средствата със средствата, служещи на други цели? Авторите изследващи
неравенството и съответно отговарящи на тези три въпроса са красноречиви относно
равенството. От една страна те отричат недостатъците му, но липсва ясно изразена
аргументация за това. Равенството като идеал, изразяващ протест е лесноразбираемо, но
като идеал, даващ насоки, според Сартори няма нищо по-сложно от него.
Равенството едновременно може да носи идеята за еднаквост и за справедливост.
Както хората и предметите могат да се определят като еднакви, на базата на идентични,
сходни или еднакви виждания белези и т.н , така и справедливостта подбужда идеята за
равенство. Брунето Латини казва: „ Точно както справедливостта е нещо равно, така и
несправедливостта е нещо неравно; и така този, които се стреми да установи
справедливост, се опитва да направи неща, които са неравни”. Брунето Латини в случая
препокрива аристотеловата мисъл : „ Несправедливостта е неравенство, справедливостта е
равенство”. Преплитането на равенството като еднаквост и справедливост произтича от
семантичното им препокриване.
Тъй като хората, поне в някои отношения са еднакви, им се полагат равни права и
възможности. Моралният стремеж към равенство обаче не включва и не изисква еднаквост.
1
Ако равенството е морален принцип, то ние хората го търсим, защото е справедлива цел и
то не защото действително сме равни, а защото чувстваме, че трябва да бъдем считани за
такива. Да раздаваш справедливост, значи да дадеш на всеки това, което сам си е заслужил.
Отоношението на равенството и свободата е като отношението между любовта и
омразата. Колкото повече обаче равенството се схваща като еднаквост, толкова повече се
подхранва отвръщението към свободата. Крайностите в разбиранията за равенството се
отразяват в прилагането на самото равенство. В този смисъл, във връзка с политическото
управление на демократическото мнозинство, Платон иронично отбелязва : „ Подозирам,
че те са прекалено доволни от равенствово.” Аристотел прави коментар по същия въпрос,
като отбелязва, че равенството е било превърнато в аритметична тирания на мнозинството.
Тази теория бива отхвърляна от Джон Стюард Мил и Алексис дьо Токвил. Според Токвил
равенството принизява по-силните на нивото на по-слабите. Следователно равенството
възниква като нравствен идеал и започва с искане на справедливост, но може да завърши
като начин за подценяване на другите, изтъквайки себе си. Оттук следва, че по-низшите ще
искат да се приравнят с равните , а равните – с по-висшите. Тук самата справедливост
започва да си противоречи.
За да разгледаме равенството в политиката е необходимо да засегнем проблема за
равенствата, които хората са опитали да наложат във времето.
Равенството и демокрацията на практика не съвпадат във всички случаи. Те се
препокриват дотолкова, че искането за равенство достига до най-голям спектър на
разпространение в рамките на тази система. Това далеч не значи, че не съществуват
равенства извън демокрацията или че всички равенства са нейно достижение.
Равенството пред закона може да се разбира по три начина – като еднаква защита за
всеки човек, дадена от общите закони или чрез принципа, че всеки човек е равен с другите
хора по стойност и достойнство, чрез своя етнически възглед и т.н. Като трети начин ще
отбележим свободата. Когато тя наистина съществува, съществува равна свобода за всеки.
Тя също е проява на равенство. Декларацията от 1789г. Чл. 6 гласи : „ Всички граждани,
бидейки равни (пред закона), имат равни права на облаги и постове в обществените служби
съобразно своите умения и при единственото разграничение според добродетели и
интелигентност”. Този текст казва съвсем ясно, че хората са с равни права и са равни пред
закона.
Реставрацията на либералнодемократичното искане за равенство включва три
специфични изисквания. Първото от тях е всеобщото равно избирателно право, т.е. право
на глас на всеки. Второто изискване е социалното равенство, което се разбира като
равенство в социалното положение, т.е. класовите и имотни различия да не носят
привилегии. Трето : равните възможности. Тези равенства са характерни повече за
демократичната част, отколкото за либералната. По отношение на социалното равенство,
либерализмът е по-загрижен за политическата свобода, отколкото за проблемите на класите
2
и техния статус. Ако говорим за равните възможности, либерализмът през ХХ век ги
приема за свой собствен принцип, но при две условия : принципът да бъде разбиран като
свобода на индивида и че той ще бъде осъществяван със средства, които няма да пречат на
тази цел.
Икономическото равенство от своя страна е друго искане. То е тясно обвързано със
социализма. Либералната демокрация не подкрепя много от идеите, защитаващи
икономическото равенство, защото принципът за изравняване на възможностите може да
доведе до премахване на неравните начални условия. Демократичното икономическо
равенство пък се отклонява напълно от марксистко-социалистическото разбиране за
икономическо равенство.
Погледнато от теоретична гледна точка, либералистичното разбиране за равенствата
свършва там, където свършва стремежа за запазване и укрепване на свободата на индивида.
Задачата на демокрацията е „промени естественото състояние” на обществата, там където
либералната свобода вече не съществува. В днешно време знаем, че демокрацията се
стреми към справедливите равенства; демократът е готов да замени повече равенство за по-
малко свобода, но не срещу твърде голяма загуба на свобода.
Исторически равенството може да се раздели на четири типа. Първото е юридико-
политическо равенство. Това значи, за всеки индивид да са валидни едни и същи закони и
политически права, т.е. законодателната власт да противостои на политическата власт.
Вторият вид равенство е социалното равенство. То се характерицира с факта, властта да
противостои на социалната дискриминация.
Третият тип е равнивъзможности като равен достъп, т.е. равно признание за равни
постижения. На всеки индивид трябва да бъдат предоставени еднакви възможности за
израстване, за да може той да се възползва от собствените си възможности.
Друг тип равенство са равни възможности като равен старт, т.е. равни начални
материални условия за равен достъп до възможности. На всеки индивид трябва да се
предостави материална база за постигането на същите възможности, както всички
останали.
Последният, пети тип равенство е икономическото равенство или икономическата
еднаквост. Тя се характеризира с 2 условия: или еднакво богатство за всеки индивид или
държавна собственост върху цялото богатство.
Теорията за либералната демокрация дълго време е пренебрегвала проблема за
икономическото равенство. Демокрацията в политическия смисъл на думата е едно, а
икономическата демокрация – съвсем друго. Това, което се залага тук в случая обаче е
проблемът за изравняването на условията. Този проблем може да бъде решен с
отстраняването на частната собственост, на икономическото равенство, както и със
3