Смисълът на живота и смъртта според

стихотворението „ Майце си” на Христо Ботев

          Животът е най-ценният дар за човечеството от прирордата. Всеки по 
различен начин и критерии оценява своето съществуване и винаги намира мотив, 
причини или желание за малко повече от всичко. Този проблем е актуален за 
всички времена и търсейки отговор геният Христо Ботев разглежда различни по 
тематика въпроси , вълнуващи българина през Възраждането. Възникването на 
нови  идеали и нов начин на мислене, отделящ се от патриахалната ценностна 
система по онова време, създават и новия лирически персонаж в българската 
лирика. Стихотверението Майце си  е онова най-ранно поетическо свидетелство, 
което изгражда първата ни представа за духовно-психологическия и емоционален 
свят на Ботевия лирически герой.
          Адресирано към майката като най-последна и висша стойност на живота, то 
отразява тревожното и мъчително лутане на личността между порива за 
пълноценен живот и усещането за мрачна безперспективност, за неизбежно 
погиване. Животът на героя е обезсмислен  няма ценности и причини за 
съществуване. Мотивът за самотата неразбраността прекъснатите родови връзки и 
изчезването на патриахалните ценности в семейството водят до фаталния край на 
лирическия персонаж. 
        Още в лирическото начало на стихотворението „ Майце си ”  поетът въвежда 
основния конфликт между младия лирически аз и страдащата майка. Героят е 
неразбран от наи ближния и обичания човек- своята майка. Прекъснати и нарушени 
са родовите връзки, семейната хармония и всичко това води до тежкото наказание 
на сина, лишен години наред от топлите думи на майка си- неговата единствена 
опора в живота. Тежкото му състояние на „ скитник”, „злочестен” разкрива 
неговото отчаяние от всичко случващо се около него, разочарованията и омразата, 
които изпитва към целия свят пълен със страдания и мъки. Скитничеството е 
неговата неизбежна съдба, той няма идеали, в които да вярва или възмойни за 
осъществяване. Тази нецеленасоченост и бездействие бавно убиват надеждата за 
живот у лиричния герой. Младостта му бавно „съхне” от липса на мотиви, които да 
съживят неговия дух. 
        Самотата на Ботевия лирически герой се изразява силно в началото на третата 
строфа в творбата. Той няма приятели, които наитина да нарича ближни. Не може 
да споделя своите лични изживявания, своите мъки и страдания, които го тревожат. 
Той е сам сред обществото неразбран от най-близките си. Тази отдалеченост и 
отстраненост погубва личността, несподеляйки своите цели и скривайки цялата 
тъга в дълбините на душата си. С фалшивата усмивка той се приобщава ким 
останалите, но никои не разбира неговата безкрайна самота. 
         Нарушена е хармонията в живота на лирическия аз. Чувствата, които карат 
човек да осъзнае и оцени своето съществуване- любовта, вярата, надеждата вече не 
са едно цяло също както неговия живот. Героят е млад, но страдащ, безсилен да 
продължи своч път, защото няма подкрепа от никого. Едниствената посока, към 
която е тръгнал е пътят към смъртта, тя бавно настъпва и „ изгаря” лирическия 
герой. Мотивът за огъня разкрива бавното стихване на човешкия живот, последния