Като   изхожда   от   съзнанието   човек   си   създава   повърхностна   и 

погрешна представа за психичния живот, подвежда се от неправилното 

разчленяване   на   душата   от   тялото,   непреодолимо   е   привлечен   от 

идеализма и е запленен от миражите на метафизиката. Решим ли обаче 

поне   веднъж   да   се   обърнем   към   средствата   за   интерпретация, 

основаващи   се   на   реалността,   тогава   изчезва   всяко   колебание: 

необходимо е да отнемем доверието си в съзнанието - казва Ницше - и да 

се обърнем към тялото.  Защото единствено тялото е в състояние да ни 

покаже стойността на нашата личност в цялата и дълбочина. Да заемем 

гледната точка на тялото, за да дешифрираме света - в това се състои 

смущаващата,   но   затова   пък   ползотворна   "

Коперникова   революция

", 

която ни препоръчва Ницше и която за разлика от прочутата Кантианска 

революция   ще   замени   трансцеденталното   с   живото   разбиране, 

определящо телесната субективност. Всъщност става дума за тялото, в 

което съзнанието не само е една от множеството му фунции, но и чиято 

дейност   винаги   сама   по   себе   си   е   изява   на   субективност,   т.е. 

предумишлено сьздаване на значения. Така Ницше предпочита да говори 

за тялото като за нещо "

само по себе си и да изтъква

" големия му разум

: 

“Тялото е голям разум, множественост с един-единствен смисъл: война 

и мир, стадо и пастир.  Сечиво на тялото ти е, брате мой, и твоят  

малък  разум,   които  ти зовеш  "дух", малко  сечиво и  играчка на твоя 

голям разум

". Оттук нататък вече няма нищо скандално да припишем 

мисълта   на   тяло:   "

Тук   се   приема   -обявява   Ницше   с   успокояваща 

увереност, че всеки организъм мисли, че всички органични образувания 

участват   в   мисленето,   в   усещането,   във   волята   и   следователно,   че 

мозъкът   е   само   един   огромен   апарат   за   съсредоточаване

". 

Картезианското   разделение   на  res   cogitens  и  res   extensa  попада   под 

ударите   на   подобни   формулировки:  "

навсякъде,   където   виждаме   или 

долавяме движение в тялото, да се научим да извеждаме присъщия на 

това субективен, невидим живот

".

1

Нещо повече,  трябва да признаем, че тази телесна,  несъзнателна 

мисъл с цялата съвкупност от деликатни операции от рода на преценки, 

представи,   създаване   на   ценности,   е   далеч   по-съвършена   и   фина, 

отколкото съзнателната мисъл, свързана с Аза и интелекта. Лесно бихме 

се   убедили   да   реинтегрираме   съзнанието   в   контекста   на   живота   и 

реалния  свят, стига  само да  се  събудим  от  хипнотичния унес,  защото 

тогава   ясно   ще   схванем,   че   прекъсванията   на   самоосъзнаването   и 

сериозните   грешки,   които   съзнанието   допуска   както   в   оценките   на 

външния   свят,   така   и   в   представите   си   за   тялото,   биха   направили 

невъзможно   развитието   на   организмите,   ако   тялото   не   осигуряваше 

постоянното решение на основните проблеми. Така че разумът и въобще 

способностите на съзнателния интелект са призвани да се намесват само 

на моменти в зависимост от сигналите, предадени им от самото тяло.

Този общ субективизъм на тялото обаче сам по себе си е сбор от 

голям   брой   субективности,   свързани   помежду   си   в   йерархични 

структури,   които   са   твърде   сложни   и   заедно   с   това   се   променят 

непрекъснато, тъй като и тук, както навсякъде хармонията произтича от 

борбата.

Всяка   от   тези   органични   субективности   съответства   на   онова, 

което   чрез   представите   на   нашето   съзнание   ние   схващаме   само 

приблизително като “

инстинкти

”. Тези инстинкти са импулси, носещи 

известно   количество   жизнена   енергия,   чието   действие   протича   в 

дълбините на телесното Аз и поради това остава скрито от съзнателното 

наблюдение.   От   силата   на   тези   инстинкти   и   от   качеството   на 

способностите им зависят заложбите на всеки индивид и неговата съдба. 

Ето защо “

геният е заложен в инстинкта, точно както и добротата. 

Човек   действа   съвършено   само   когато   постъпва   инстинктивно

”. 

Следствията от този основен постулат дават ключа към схващането на 

декаданса: декадентът е такъв индивид, чиито инстинкти са отслабени и 

действат   анархично   поради   смущения   в   регулаторната   система,   която 

гарантира единственото на Аза, така че той е принуден да се опира на 

2

съзнанието  и  разума  си,   създавайки  си  от  аскетичната  дисциплина  на 

морала – жалък заместител на гъвкавата и на адаптивна интелегентност 

на инстинктите. Декадентът е инвалид в инстинктите си, който се опитва 

да компенсира своите липси чрез една хипертрофирална логика и чрез 

съзнанието за чист дълг.

Вземайки,   според   съвет   на   Ницше,   тялото   за   водач,   неминуемо 

стигаме до идеята за “

волята за власт

” – централна тема в ницшеанската 

философия.   Защото   според   Ницше   тялото   е   онзи   привилегирован 

феномен, в който се разиграват основните черти на волята за власт. Нещо 

повече, именно чрез тялото ние развиваме критична бдителност спрямо 

заблуждаващите коментари, предизвикани от словосъчетанието “

воля за 

власт

”,   които   си   въобразяват,   че   могат   да   го   схванат   чрез 

непосредствените   смислови   значения,   които   то   поражда.   В 

действителност   тези   значения   представляват   културни   отлагания,   към 

които   мисловата   леност   и   нетолерантност   прикачват   тривиалните   си 

мнения. Впоследствие, и то най-вече благодарение на журналистиката, 

изразът  “

воля за власт

” изгубва цялата си наситеност като ницшеанска 

идея,   за   да   се   превърне   в   инкубатор   на   безмислена   софистика   и   да 

концентрира в себе си всички предразсъдаци, които Ницше си е поставил 

за цел да …обори!

Нека   признаем   все   пак,   че   самата   идея   като   всички   велики 

философски идеи, е колкото ясна, толкова и трудно обозрима, поради 

факта, че убягва на пряката интуиция. Търсейки да докосне Битието и 

същността   му,  тя   се   изгражда   чрез   изводи   въз   основа   на   голям   брой 

данни,   които  не   винаги   е   лесно   да   бъдат   установени   и   групирани.   В 

случая с ницшеанската философия, анализът на тялото предлага една от 

онези “

видими отправни точки

”, за които говори Карл Ясперс и с пълно 

право   самият   Ницше   подчертава   интереса   си   към   него.   Разбира   се, 

съществуват и други отправни точки и те също спомагат за правилната 

интерпретация на телесния феномен като израз на волята за власт. На 

първо   място   това   са   разсъжденията   върху   гръцката   култура   и   върху 

3

знанието като интерпретация. Само при изричното условие да се държи 

сметка на тези разсъждения би могло да се пристъпи към обсъждане на 

понятията,   които   на   пръв   поглед   изглеждат   ясни,   но   се   оказват 

подвеждащи, ако се възприемат като същински обяснения на понятието. 

Три   от   тези   понятия   изискват   кратък   критически   анализ   поради 

двойствения си статус, тъй като крият опасност да изопачат разбирането 

ни  за   воля  за   власт  и  едновреминно  с   това  съответстват  на  правилни 

определения, които действително се съдържат в идеята за воля за власт. 

Преди всичко това е понятието за “

живот

”. Тук е необходимо нашето 

внимание, за да не го схванем като доказателство за някакъв ницшеански 

биологизъм!  Защото  не  само,   че  Ницше   не   го   въвежда,   за   да   защити 

някаква   нова   биологична   теория,   но   го   и   свръхдетерминира   от 

философска   гледна   точка   с   цел   да   му   придаде   нюанси,   свързани   с 

различието между абстрактната спекулация и екзистенциалния опит, със 

символиката на женствеността и най-вече с чисто генеалогическа тема за 

борба между силата и слабостта. Ницше не само че стои далеч от идеята 

да   сведе   битието  до   биологически  живот,  но  и  представя   естествения 

живот   като   “

частен   случай   на   волята   за   власт

”.   Що   се   отнася   до 

понятието “

власт

” в зловещото му ежедневно схващане като надмощие 

над   другия,   то   Ницше   го   свързва   с   психологията   на   “

чувството   за 

могъщество

”, на което дава серия от основополагащи анализи, но само 

за   да   въведе   своевременно   една   “

аристократическа

”   мярка   за   това 

чувство на могъщество, която разклаща изоснови обичайните схващания, 

тъй   като   издига   във   възхвала   победата   над   себи   си,   героизма   на 

познанието   и   естетическата   сублимация   на   инстинктите   за   сметка   на 

варварското насилие, характерно за ниския и посредствен индивид. И ето 

че Ницше цитира Браманизма като пример за благородна власт, основа 

върху пълно овладяване на чуството за могъщество!

“

Сила

”   –   това   е   понятие   което   също   е   обременено   с   тежки 

наслоения.   То   бива   разглеждано   на   психологическо   ниво,   където   се 

съчетава   с   анализа   на   чувството   за   могъщество,   като   основните 

4