3.Древнойндийска философия: 

Традиционно индийската философия се 
нарича даршана. Даршана буквално 
означава „виждане”, в смисъл на 
притежаване на познавателен „поглед” за 
нещо. Най – ранните учители свързани с 
конкретните даршани, са наричани риши, 
което означава „виждащи, провидци”. Човек 
се стреми да познае нещата, които пряко 
или косвено го засягат. Всяка индийска 
философия подхожда своеобразно към 
проблема за непосредственото съзерцание 
на истината. Човекът, който е осъществил 
този идеал, става свободен; който не успее 
да стори това, остава привързан към този 
свят.

Системата Буда - 

В основата на тази 

система стоят четирите „благородни 
истини”. Те са: истината, че има страдание; 
истината, че има причина за страданието; 
истината, че има прекратяване на 
страданието; истината, че има път към 
прекратяване на страданието. Учението на 
Буда  се съдържа в описаните четири 
благородни истини, но самият Буда се 
занимава не толкова с проблемите на 
философията, колкото с практическите 
въпроси за унищожаване на човешкото 
страдание. Според Буда опитът е 
единствено достъпната реалност. 
Емпиризмът на Буда води до всестранна 
критика и разрушаване на традиционните 
вярвания. Будизмът се разпада на 
различни философски школи по -скоро под 
влияние на логиката, отколкото на някаква 
установена схема. Веднага след смъртта 
на Буда започват да се проявяват 
разногласия във вярванията и 
действията.Будистката философия има 4 
основни будистки школи, две от които 
спадат към Хинаяна ( Малката Колесница) 
и две към Махаяна (Голямата Колесница). 
Школите на Хинаяна включват Вайбхашика 
и Саутрантика, които са реалисти, вярващи 
че съществува независима Вселена, 
реална в пространството и времето, където 
разумът заедно с другите неща е краен. 
Школите на Махаяна включват Йогачара, 
чийто представители се отбелязват като 
идеалисти и Мадхямика. 

4.Древнокитайска философия

- Учението 

за „дао” или за „пътя” (на нещата) се 

нарича Даоизъм. Той възниква в Китай 
през VI – V в. преди н.е. За основоположник 
на даоизмът се смята Лао Дзъ (VI – V в. 
преди н.е.), древнокитайски философ, 
призоваващ да се следва природата, да се 
живее естествен живот. ”. В света няма 
неизменни неща и в процеса на 
изменението всички те преминават в 
своята противоположност. Човек е длъжен 
да следва естествеността на нещата, да се 
откаже от мъдруване. Китайската 
представа за природата се изразява в това, 
че отделните видове взаимно се пораждат, 
защото са взаимозависими. 

Даоизмът 

се е 

обявил против господството и потискането, 
призовавал за връщане към 
първобитнообщинния живот. Видни 
привърженици на даоизмът били Ян Джу, 
Ин Вен, Джуан Дзъ, които живели през ІV – 
ІІІ в. преди н.е. Според Ян Джу спазването 
на естествените закони (дао) на живота ще 
позволи на човека „да запази цялостно 
своята природа”, а по думите на Ин Вен то 
е необходимо също, за да придобие човек 
мъдрост и да познае истината. Дао ни кара 
да се замислим за онова, което е извън 
времето и пространството. Доброто и 
злото, красивото и грозното, сънят и 
пробуждането, животът и смъртта – всичко 
това се характеризира с условност и 
относителност. Даоизмът освобождава 
човека от всички социални и езикови 
условности с цел да промени съзнанието 
така, че да пропъди от него всички 
придобити навици и задължения. За 
даоиста , човекът се състои от две 
същности - Ин и Ян. Космическото начало – 
Ян се свързва с всичко слънчево, топло, 
действено, мъдро - това е мъжкото начало 
или деня, а Ин олицетворява лунното, 
студеното, пасивното, нощта или женското 
начало. Тези две същности в човека 
основават жизненото начало. Даоистите 
имат много техники за подхранване на тези 
жизнени енергии: гимнастики, диети, 
дихателни техники. Медитацията е 
съставна част от даоизма и е по-ранна от 
будизма.  Докато конфуцианството се 
свързва с днешните практически правила 
за поведение, Даоизмът третира едно по-
високо, много по-глобално по обхват, по-
духовно ниво на съществуване.

Конфуцианство

- 

китайски философ 

Конфуций 

е първият човек, разработил 

учение, в което са синтезирани основните 
разбирания на китайския народ. Неговата 
философия се опира на личната 
нравственост и на схващането, че 
управниците трябва да служат на народа и 
да дават личен нравствен пример. 
Стремежът на Конфуции е да направи от 
своите ученици съвършени хора чрез два 
основни принципа – това са 
благородството и добродетелта. Всеки има 
дълг към семейството, обществото и 
държавата, длъжен е да спазва всеки 
ритуал или традиция. Единствено така 
може да се постигне идеалното общество, 
според великия мъдрец . 
“Съвършеният човек е взискателен към 
себе си, а несъвършеният – към другите”, 
ни казва Конфуции. Той определя пет 
свещени междучовешки отношения. Това 
са връзката между баща и син, съпруг и 
съпруга, голям брат и малък брат, връзката 
между приятели и отношенията между 
владетел и поданик. Нарушението на 
правилото на почитане на семейството, 
родината или императора е истинско 
светотатство за конфуцианеца. Според 
Конфуции, всяка възраст носи своята 
необходимост от житейски урок. Ето какво 
казва той по този въпрос в своите 
сентенции: Много изследователи твърдят, 
че Конфуцианството не е религия в 
традиционния смисъл на думата. Конфуции 
не се вълнува от тайните на отвъдното и 
живота след смъртта. Безсмъртието, 
конфуцианците възприемат по-скоро в 
символичен смисъл – чрез смяната на 
поколенията. Конфуцианството не дава на 
човека никаква друга цел, освен да развива 
своята човечност.