1.Понятие за данъци. Функции на данъците.

Данъците   са   сложна   правна   и   икономическа   категория,   защото   се   изучават   както   от 
финансовата   наука,   така   и   от   правната   дисциплина.   Фин.наука   изследва   различните 
данъчни   техники,   как   най-ефективно   да   се   използват   постъпленията   от   данъците. 
Данъчното право /ДП/ разглежда правната същност и особеностите на дан.задължение. В 
ДП се изследва законосъобразността за установяване и събиране на данъците, правните 
гаранции за спазване правата на данъкоплатците. 

От икономическа гл.точка

данъкът е 

част от доходите, от имуществото на гражданите, което безвъзмездно се изземва и 
се   предава   на   държавата.   От   правна   гл.т.   това   определение   е   непълно,   в   него 
недостатъчно   с   подчертава   връзката   данък—държава.  

В   случая   държавата   се 

разглежда като пасивен кредитор, получаващ определени плащания. Връзката държава-
данъци е много по-сложна и дълбока. Има ли държава, организирано общество-има и 
данъци. Това е така, защото данъците са икономическата основа за съществуването на 
държавата   като   организация,   за   съществуването   на   нейните   структури   –   полиция, 
администрация   и   др.  

Данъкът   е   субективно,   публично   право   на   държавата, 

установено от самата нея по силата на дан.й суверенитет.

 На едната страна за Д са 

правата,  на  другата съответства задължението да се плати този  данък.  

Данъците са 

безвъзмездни плащания – 

данъчния орган нищо не предоставя с/у това. По това те се 

отличават от таксите. Данъци се плащат, за да се издържа непроизводствената сфера 
/полиция, съдебна с-ма, образование и др./. 

Данъкът е невъзвращаем – 

той се взема от 

производствената и се прехвърля в непроизводствената сфера.  

Данъкът се определя 

едностранно   от   Д,  

което   се   свързва   с   метода   на   правно   регулиране.   По   никой   от 

елементите няма договаряне, което е следствие от данъчния суверенитет на Д.

 Данъкът 

се   определя   по   общ   начин   за   всички   платци,   а   не   индивидуално.   Данъчните 
задължения   възникват   по   силата   на   закона,   по   това   те   се   отличават   от 
глобите   /

глобите   възникват

по   силата   на   индивидуален

адм.акт-наказателно 

постановление

/.

Данъците са парични задължения и от този им характер следва:

1. Може да има изпълнение на части. На практика в 3 случая—а/когато законът допуска 
тази възможност /данък сгради, патентен данък/;  б/в резултат на разсрочване от страна 
на държ.органи;   в/просто защото длъжникът няма възможност да плати целия данък, 
държавата е длъжна да приеме и частичното изпълнение.
2. Данъкът не е свързан с човека– той е лично задължение, но не е с оглед личността. 
Вместо длъжника може да плати и трето лице, Д е длъжна да приеме изпълнението. 
Паричният   характер   на   данъка   дава   възможност   затова,   но   при   условията   на 
доброволност и, че се изпълнява чужд дълг, защото 

данъците са непрехвърляеми.

 Те 

са непрехвърляеми по отношение на длъжника и третото лице. Уговорки м/у длъжника и 
третото лице са ирелевантни за Д, с изключение на правоприемство.
Държавата от своето възникване се е нуждаела от приходи, всички държави са търсели 
начини за събиране на приходи. Начините са били различни от съвременните такива. 
Първоначално приходите са се събирали от доброволен труд в полза на държавата, от 
суми от отдавани под наем държ.владения, пътни такси и др. За съвременен данък се 
говори,   когато   данъка   става   всеобщо   задължителен   и   определен   всеобщо   за   всички 
поданици.   Съвременния   данък   е   рожба   на   демократичните   процеси   в   обществото. 
Първоначално   приходите   на   държавата   имали   военен   характер,   управляващите   сами 
безконтролно   определяли   какви   приходи   да   събират   и   какви   разходи   да   извършват. 
Именно борбата за съвременни и справедливи данъци ражда парламентаризма. Първите 
парламенти   се   изграждат   точно   затова.   Тези   идеи   са   развити   най-добре   от   Адам 
Смит--“време е плащането на данък да стане признак не на робство, а на свобода.” Той 
определя   четирите   основни   принципа   на   данъчната   политика,   която   с   малки 
модификации се използва 200години след формулирането им:
- Принцип на равномерност и съразмерност спрямо данъчното облагане;
- Принцип за предварително и точно определеното данъчно задължение;
-  Принцип   за   удобство   на   определения   данък,   т.е.   данъкът   трябва   да   се   определи   и 
събира във време, което е най-удобно за данъкоплатеца;

1

- Принцип за икономическа рентабилност и ефективност – този принцип изисква да не се 
натоварва данъкоплатеца много повече, отколкото сумите, които трябва да постъпят в 
бюджета.Възниква   въпроса-от   къде   произтича   правото   на   държавата   да   посяга   на 
частната собственост: 

теории:

А/   икономическа-   данък   се   дължи,   защото   държавата   осигурява   постоянен   ред, 
спокойствие  за  имота,  нещо  като  осигуровка,застрахователна премия.   Недостатъка  на 
теорията-как хората са се съгласили доброволно на това
Б/   теория   за   жертвата-   данъкът   е   жертва   на   всеки   поданик,   нещо   като   доброволна 
жертвена вноска, за да съществува държава.
В/ данъкът се дължи като цена за услугите, които правителството прави на поданиците.
Има две групи теории,изградени на принципите на частното право, а други-на принципите 
на публичното право. Първа група – съществува в две модификации :
а/ данъкът се дължи на основата на договор между държава и поданици, гражданите 
сами   и   доброволно   се   съгласяват   да   плащат   определени   суми,   а   държавата   се 
задължава   да   осигури   определени   нужди   –сигурност,   армия.   Гражданите   са   дали 
съгласието си чрез народните представители, които гласуват от тяхно име колко и какви 
данъци да плащат.
б/   данъкът   се   дължи   заради   това,   че   държавата   е   първичен   собственик   на   земята. 
Данъците са своеобразна рента, затова че гражданите ползват продуктите на тази земя.
Втора   група:   а/   данък   се   дължи   поради   властническите   правомощия   на   държавата, 
правото   на   държавата   да   събира   данъци   се   счита   елемент   от   общия   държавен 
суверенитет. Държавата установява данъка като един общ и задължителен за всички, без 
значение от съсловна, политическа и расова  принадлежност.  Всеки  поданик, попадащ 
под суверенитета на дадена държава е задължително под определени общи условия да 
плаща данък.
б/ държавата има право да установява данъците едностранно и независимо от волята и 
желанието на данъкоплатците
в/ данъкът се установява като безвъзмездно плащане, без задължение на държавата за 
насрещна   престация.   Затова   данъците   се   определят   въобще   като   приход,   те   се 
определят на база разходи, но никога не са обвързани с определен разход
г/ данъкът се изземва без задължението на държавата за връщането му -  той не е заем
д/ държавите вече определят данъците като едно парично плащане.

Съвременния   данък   е   едно   парично,   невъзвръщаемо   и   безвъзмездно   плащане, 
установено едностранно от държавата в тежест на данъкоплатците.

Функции на данъците :
А/ основното предназначение на данъка не е фискално
Б/ данъците изпълняват определена социално-икономическа функция
-  социално   предназначение-   дава   възможност   на   социалната   Д   да   направи 
преразпределение на доходите
- регулаторна функция- може да се използва за инструмент за регулиране на определени 
процеси /екологично нужди-по-високи  данъци за определени вредни дейности/.
От фискалната функция произтичат другите функции. Тя е първична. Данъкът е основен 
паричен   приход   в   бюджета   на   Д.   В   бюджета   обаче   постъпват   и   други   приходи. 
Разграничения: приноси, такси, глоби и т.н. За разграничението им се ползват законите. 
Но в тях не са отграничени точно /дали данък наследство е данък или такса/ Най-близки 
по значение са данъците и таксите. Разграничение се търси в услугата, която се прави 
срещу плащането. Данъкът не се плаща за услуга, а таксата-за конкретна услуга, според 
някои   твърдения-   заради   конкретната   полза,   която   платецът   получава   проведена   от 
конкретна юридическа дейност, проведена от държ.орган. Вярно е и обратното-в някои 
случаи такси се плащат и без услуги, без ползи, а понякога и когато е нанесена вреда-
неправилно паркиране.

2

2.

Данъчно   право.   Място   на   данъчното   право   в   системата   на   правните 

отрасли.

ДП и дан.законодателство са важна част от системата на правовата Д. Състоянието им 
се   счита   като   барометър,   за   това   дали   една   Д   е   правова   или   не.   ДП   е   обективно 
действащо право, включено в правната система. Като такова то е съвкупност от правни 
норми, които регулират обществените отношения по повод установяване, определяне и 
събиране на данъците. Това са отношения, в които Д участва като орган на публична 
власт. Затова най-характерното за обективното ДП е, че то е съвкупност от властнически 
правни норми, ДП включва императивни правни норми.
Съществуват схващания, че ДП е второразрядно право и че данъчните правни норми 
нямат юридически характер, защото с тях се урежда само данъчната техника, която е 
подчинена на административно правните и гражданско правните норми. Тази теория е 
известна като теория на не юридичносттта. В основата и е схващането, че дан.правните 
норма има характер на заповед, защото това е едностранно волеизявление на Д към 
данъкоплатците.   Д   сама  определя   времето,   размера  и  др.   на   данъците,   а  от   другата 
страна има само задължения. Явно е, че тук се бърка законодателната дейност на Д с 
изпълнително-разпоредителната дейност. Постановяването на данъка   е в резултат на 
законодателната дейност и в този смисъл дан.пр.норми имат всички белези на правни 
норми въобще.
В   противовес   на   това   се   явява   разбирането   за   пълната   автономия   на   ДП.   ДП   е 
пълноправен,   но   специфичен   отрасъл   на   правото,   при   изучаването   и   анализа   му   не 
следва да се правят аналогии с другите отрасли на правото.
Данъчното задължение е без аналог с другите правни задължения. Тази самостоятелност 
на дан.задължение дава основание ДП да се обособи като самостоятелен клон, отрасъл 
на правната система. Самостоятелността на ДП се изразява в годността му само да се 
справя   с   възникналите   пред   него   задачи,   във   възможността   ДП   да   се   ръководи   от 
правила,   които   са   изключително   негови,   тъй   като   и   самото   данъчно   задължение   се 
подчинява на специфични, само данъчни правила. Дан.задължение не може да обоснове 
пълна и изключителна автономност на ДП.
ДП не е автономно, а е част от единната правна система в страната. ДП е самостоятелен 
отрасъл,   но   той   е   в   постоянен   допир   с   другите   правни     отрасли.  Това   най-ясно   се 
откроява като се съпостави ДП с другите отрасли на правото. По своето съдържание и 
метод на регулиране ДП безспорно се нарежда в системата на публичното право. 

Водещ 

отрасъл в публичното право е конституционното право /КП/  и ДП е в постоянна 
взаимовръзка   с   него.  

КП   урежда   държ.суверенитет,   в   тази   връзка   и   данъчния 

суверенитет.   В   КП   директно   са   включени   основните   начала,   които   имат   определящо 
значение   за   данъчното   законодателство-   законоустановеност   на   данъците   /чл.60/   и 
справедливост на данъците. Тази връзка между КП и ДП дава основание някои да смятат, 
че ДП е под влияние на КП. Това е една от най-важните гаранции при реализирането на 
ДП   да   не   се   нарушават   държавните   интереси.  

В   тесни   връзки   се   намира   ДП   с 

административното   право   /АП/.

  Много  правни  институти  от  АП  се  прилагат и  в  ДП-

правилата   относно   адм.акт,   устройството   на   дан.администрация,   констатиране   на 
адм.нарушение,   налагане   на   адм.наказание.   Затова   често   дан.пр.норми   за   неуредени 
въпроси препращат към ЗАП, ЗАНН.

ДП   с   финансово   право   /ФП/   -

  доскоро   ДП   се   считаше   за   част   от   ФП,   защото   в 

централизиращата   икономика   постъпленията   в   бюджета   не   бяха   обособени,   тъй   като 
цялата печалба е държавна. В момента ДП ясно и категорично се отличава от ФП, но 
това   не   значи   че   те   нямат   връзка   помежду   си.

  ДП   с   други   отрасли   на   публичното 

право:  

1.   ДП   и   НП-   в   него   основно   са   разработени   принципите   за   елементите   на 

нарушенията   и   престъпленията,   за   налагане   на   наказания   за   виновност   и   т.н.   Тези 
принципи влияят в ДП. В нак. кодекс има специален раздел за състави на дан.нарушения, 
въздигнати в престъпления;  2. ДП и ГПП-  ГПП урежда за възстановяване на нарушени 
пр.отношения, въпросите за процедурата за удовлетворяване на ощетени кредитори, за 
принудително   изпълнение   срещу   неизправен   длъжник.   В   ДП   данъчния   длъжник   също 
може да бъде неизправен и способите за изпълнение срещу него са сходни с тези в ГПП. 

3

Затова ДП често препраща за неуредени въпроси към ГПП;   3. ДП и международното П- 
данъчната   администрация   трябва   да   се   съобразява   с   норми,   съдържащи   се   в 
международните актове-конвенции, спогодби за даване преференции на чуждестранни 
лица, много повече са двустранните актове за избягване на двойно данъчно облагане.

3.

Взаимоотношения на данъчното право с гражданското право.

ДП е публично право. Най-сложни връзки и взаимоотношения ДП има с ГП. ГП е типичен 
представител   на   частните   права.   Престацията   на   гражданско-правното   задължение   и 
престацията     на   данъчно-правното   задължение   имат   имуществен   характер. 
Облигационните задължения имат  паричен еквивалент, както и данъчните задължения. 
От друга страна ДП използва определени дадености като обект на дан.облагане- доходи, 
приходи, имоти, имотно състояние. Тези обекти за данъчно облагане са и гражданско-
правни категории и техния правен режим е разработен в ГП. Понякога ДП използва като 
обект   на   облагане   гр.правни   отношения,   или   по-точно   във   фактическия   състав   на 
данъчно правната норма е включена реализацията или прекратяването на определено 
гражданско-правно   отношение   /наследство,   сделки   с   недвижими   имоти,   с   леки   коли/. 
Съприкосновението на ДП с ГП създава редица проблеми и усложнения по отношение на 
данъчно-правните норми.
Има две крайни становища: 

1

. 

Цивилистична теория - 

ДП е изцяло зависимо от ГП. Това 

е   така,   защото   при   приложение   на   пр.норма,   приложителят   трябва   да   се   подчини   на 
нормите на ГП. Счита се, че при приложение на данъчно-правната норма трябва да се 
зачитат и основните гр.правни принципи, дори и в данъчно-правна норма това да не е 
подчертано.   При   всички   случаи,   при   спор   при   приложение   на   данъчно-правна   норма, 
следва да се вземе предвид гражданско-правно значение.

2.

  ДП е самостоятелно, автономно, няма нищо общо с ГП. Макар и в данъчно-правна 

норма   да   има   понятие,   еднакво   по   звучене   с   ГП,   то   вече   не   е   гражданско-правно,   а 
данъчно-правно.   Затова   при   спорове   не   се   взема   предвид   гражданско-правно 
съдържание на понятието. От това следва, че ДП налага дадености, обективности, а не 
правната им форма.
И двете становища са крайни. ДП като всеки самостоятелен отрасъл може да използва 
понятия и категории от другите отрасли на правото. Като самостоятелен отрасъл ДП си 
изгражда собствени понятия и категории. За своите цели обаче, ДП може да използва 
понятия от ГП, което и често се налага. При това ДП може да използва тези понятия с 
това   съдържание,   което   им   е   дадено   в   ГП,   като   им   даде   друго   ново   съдържание   за 
целите   на   ДП   /пример-наследство/.   Тъй   като   данъчните   понятия   са   специфични,   те 
трябва   да   могат   да   се   прилагат   самостоятелно,   затова   тенденцията   е   всяко   понятие 
използвано в ДП да се определя, за да няма спор. Тези проблеми имат голямо значение. 
Възможно е в определени случаи ДП да е заимствало цяла гражданско-правна норма, 
или да препраща към такава. Поради спецификата на ДП трябва да се счита, че тази 
правна норма и е данъчно-правна норма, защото ДП може да я измени. Тази правна 
норма трябва да се счита за действаща, докато данъчното право не я измени, дори и 
гражданското право да я измени.

4.

Източници на данъчното право. Конституционни основи на данъчното 

право.

Под   източници   на   ДП   се   разбират   онези   юридически   актове,   в   които   се   съдържат 
данъчно-правни  норми,   въз  основа  на  които  възникват,   развиват   се  и  се   прекратяват 
данъчно-правни   отношения.   Съгласно   чл.60   от   Конституцията   на   РБ,   гражданите   са 
длъжни да плащат данъци и такси, установени със закон. Законът е един от основните 
източници на ДП. В градацията от закони, на първо място е Конституцията.
За ДП възниква въпроса К източник ли е на ДП или не е.  Това е така, защото са изказани 
и   обосновани   идеи,   че   К   не   е   и   не   може   да   бъде   източник   на   ДП.   Преценени   през 
призмата   на   ДП,   нормите   в   Конституцията   са   твърди   абстрактни.   Данъчно-правната 
норма е конкретна, ясна, точна, защото въз основа на нея възниква точно определено 
данъчно задължение. Нормите на Конституцията по-скоро изразяват една политическа 

4

потребност,   затова   и   въз   основа   на   конституционната   норма   не   може   да   възникне 
конкретно   данъчно   задължение.   През   призмата   на   ДП,   конституционните   норми   имат 
технологично значение- как да се издават данъчни закони. Това становище не може да се 
приеме за правилно, защото КРБ е основата на цялото законодателство. Конституцията е 
върховен   закон   и   нейните   норми   са   юридически   и   са   част   от   действащото   право. 

Нормите на К като норми на обективно действащото право могат да бъдат източник 
на   ДП.

  Нормите   на   ДП   трябва   да   бъдат   съобразени   с   К   и   не   трябва   да   пречат   на 

конституционните правила. Още  Търновската конституция обявява законоустановеност 
на данъците, тази разпоредба заляга и в следващите конституции.

Като   източник   на   ДП,   Конституцията   закрепва   правните   принципи:   на 
законоустановеност   и   справедливост   на   данъците.

  Това   означава,   че   Народното 

събрание не може с друг акт, освен със закон да определи данъците. КРБ задължава НС 
да приема данъците със закон, т.е НС не може да се откаже от това си правомощие, нито 
да го прехвърли.Това е едно сложно правомощие, сложно е отношението на данъчния 
закон   към   конституционните   изисквания,   защото   възниква   въпроса-какво   значи   да   се 
определи данъка със закон, т.е. кои елементи на данъка трябва да залегнат в закона.

5.

Данъчният закон – основен източник на данъчното право. Елементи на 

данъчния закон.

Данъчният закон няма определение в нашето право. Под данъчен закон следва да се 
приеме,   че   е   този   закон,   който   още   с   приемането   в   наименованието   е   означен   като 
данъчен. Към данъчните закони следва да се включат и онези закони, които без да са 
назовани като данъчни, уреждат изключително данъчна материя. Също и закони, които 
уреждат   други   правни   отношения,   но   в   отделни   правни   норми   уреждат   и   данъчни 
отношения /в тези случаи тези закони са източник на ДП само в частта, в която уреждат 
данъчно-правни отношения/.
За ДП законът е основен източник, затова трябва да се изясни въпроса в какви граници 
конституционите правни  норми  задължават народното  събрание да урежда данъчната 
материя; какво минимално съдържание трябва да е включено в данъчния закон. Няма 
забрана НС със закон да уреди всички въпроси относно определен данък или относно 
определени данъчни отношения, но не са посочени юридическите граници, в които НС 
трябва най-малко да реши данъчния проблем. Данъчните закони трябва да са ясни и 
точни, да се посочи основанието и субекта на данъчното задължение, данъчния размер. 
В противен случай, приетия от НС закон няма да бъде пълен.
Приетият закон трябва да съдържа всички елементи, от които се пораждат данъчните 
задължения:  1.Обект   на   данъчно   облагане   –   това   е   имущество   или   оценима   в   пари 
даденост, във връзка с която се свързва възникването на данъчно задължение. Това е 
доходът, недвижимите имоти, наследственото имущество. Всяка имуществена даденост 
може   да   е   обект   на   облагане,   стига   законодателят   да   е   предвидил   възникването   на 
данъчно задължение с оглед нея.
2. Субект на  данъчно облагане –  лица или  друга соц.даденост върху  които данъчния 
закон   възлага   тежестта   за   плащане   на   данък,т.е.   длъжникът,     във   връзка   с   чието 
имущество   или   доход   се   свързва   възникването   на   данъчното   задължение.   Субекта   е 
пасивната страна в данъчното правоотношение. Той винаги е ФЛ, ЮЛ или друга социална 
даденост, която само данъчния закон е определил като субект на данъчно облагане за 
собствени цели.
3. Връзка между обекта и субекта – между обект и субект на облагане винаги има правна 
или фактическа връзка. Обектът винаги е в хипотезиса на данъчно-правната норма и той 
трябва да бъде оценен в пари, защото данъчните задължения са парични.
4. Точни критерии, на основата на които да може да се изчисли конкретния данък за  
конкретния данъкоплатец /данъчна основа; начини и критерии въз основа на които тя ще 
се оцени; данъчна единица и данъчна ставка, без които не може да се счита данъчното 
задължение установено по размер/.  Тези елементи са съществени за данъчния закон. 
Данъчния закон има сложна структура. За точно и безпроблемно прилагане, трябва да са 
включени  допълнителни   елементи   –  срокове;   начини   на   плащане;   евентуални 

5

усложнения,   грешки   в   изчисления,   надвнасяне   и   връщане   на   данъци;   начини   на 
погасяване   на   данъчния   дълг   /освен   плащане/;   отговорности   за   плащане   и   т.н.   Тези 
елементи са важни, но от призмата на конституционните принципи не са съществени, т.е. 
могат да бъдат допълнени с друг акт, освен закон.
Подзаконови нормативни актове –    правилници, инструкции, наредби : не се създават 
нови   правни   норми,   а   се   уточнява   прилагането   на   законовите.   Имат   изключително 
ограничено   приложение,   защото   с   данъчното   задължение   не   се   засягат   основни 
конституционно   защитени   права   на   гражданите.   Тенденцията   е   данъчните   закони   да 
бъдат изработвани така, че да бъдат директно прилагани.

Основни   данъчни   закони   са:

  Закон   за   облагане   на   доходите   на   ФЛ,   Закон   за 

корпоративно подоходно облагане, Закон за акцизите, ЗДДС, ЗМДТ, ДПкодекс, Злихви 
върху данъци, такси и др.държ.вземания.
Обичаят –  не може да бъде източник на ДП, защото ще се наруши конституционното 
изискване-данъчното задължение да се установява със закон.
Съдебната практика –  не е източник на ДП!     Но ще са източник решения на КС, ако 
отменят норми на данъчни закони, противоречащи на Конституцията.   Решения на ВАС 
също ще са източник, ако са по жалби или протести с/у подзаконови актове и ги отменят. 
Когато съдът отмени подзаконов акт или част от него, той не се прилага.

6.

Действие на данъчноправните норми по време, място и спрямо лицата.

Действие по време –  възможно е още с приемане на нормата да се определи крайния 
срок   на   действие,   като   това   ограничение   се   среща   при   норми,   с   които   се   създават 
данъчни   облекчения.   В   масовия   случай,   когато   не   е   определен   краен   момент   се 
наблюдават промени, защото нормите са свързани със социалния живот, инфлацията и 
др. /всяка година се определя в таблици данъка за ФЛ/.
Влизане в сила на данъчните норми - данъчните закони влизат в сила по общия правен 
принцип – 3 дни след обнародването им, ако не е казано друго в самия данъчен закон.По 
този   общ   принцип   влизат   в   сила   устройствените   и   процесуално-данъчните   норми.   За 
същинските   норми,   уреждащи   плащане   на   данъци   действа   принципа   от   1.01.   на 
следващата година -- Данъчните закони са специфични, уреждат специфични отношения, 
които се реализират в икономическата сфера, затова влизането им в сила трябва да се 
съобразява с тези реалности. Една от тях е финансовата година на стопанския субект. 
Всеки стопански субект води своите сметки в определени периоди, и ако влизането в 
сила на данъчния закон не е съобразено, ще се затрудни изчисляването и събирането на 
данъка.
Данъците   са   основния   приход   в   бюджета.   Всеки   бюджет   се   съставя   и   изпълнява   в 
рамките   на   наличната   година,   затова   влизането   в   сила   на   данъчните   закони   е 
предвидено   винаги   по-късно.   От   една   страна   датата   трябва   да   е   съобразена   със 
стопанската и бюджетната година, от друга страна  трябва да се даде възможност  на 
данъчните служби предварително да се запознаят с предявените данъчни задължения. 
ЗУДБ – приемане и промени по нови данъчни закони да се съобразяват с влизането в 
сила и на държавния бюджет. Когато говорим за данъчни задължения, които са в рамките 
на един месец, правната норма може да влезе в сола от 1-во число на месеца, ако това 
не дава сериозно отражение върху бюджета. Обратно действие е недопустимо, макар да 
няма изрична регламентация.

Принцип на неретроактивност

  – всеки данъкоплатец трябва да знае предварително и 

ясно каква данъчна тежест ще понесе. Ако това не се спази, ще се наруши стопанската 
инициатива. У нас съществува макар и малка възможност да се даде обратна сила на 
данъчния   закон.   Тогава   ще   се   създадат   много   затруднения.   Дори   и   в   тези,   които   ще 
действат занапред, трябва да  е посочено как ще  се решават висящите положения. С 
обратна сила - при налагане на данъчни наказания. Обратно действие при тълкувателни 
закони, обратна сила при определени спорове, когато данъчното отношение се поражда 
от друго правно отношение.
Действие   по   място  –   ДПН   действат   на   територията   на   страната,   т.е.   в  пределите   на 
територията, определена с политически държавни граници. ДПН не действа извън тези 

6

предели, защото тя е реализация на държавния суверенитет. Изключения: 1.Не винаги 
ДПН действат върху цялата територия-типично ограничение са безмитните икономически 
зони,   там   действат   ЗДДС   и   Закона   за   акцизите   само   за   алкохол   и   цигари;   2.Извън 
границите – митническо нарушение при вход.
Действие по отношение на лицата – от една страна, освен ФЛ и ЮЛ, субекти на данъчни 
задължения може да са и други социални дадености, предвидени като такива само за 
цели   на   данъчното   законодателство   /гражданско   дружество   и   място   на   стопанска 
дейност/. Данъчните закони характеризират субектите с допълнителни белези, като така 
ги квалифицират като местни или чуждестранни лица, за целите на данъчното облагане. 
Друг   проблем,   свързан   със   субекта   е,   че   дан.правните   норми   действат   спрямо 
неограничен   брой   адресати,   но   за   определена   категория   адресати   /ЗКПО   е   за   ЮЛ; 
ЗОДФЛ   е   за   бълг.граждани/   На   тази   база   се   прави   сравнение   и   отграничение   между 
данъчните   норми   и   индивидуалните   данъчни   актове.   Индивидуалния   данъчен   акт   –   с 
еднократно   действие,   отнася   се   за   конкретен   адресат   и   случай.   Това   са   актове   по 
приложението на данъчните норми, когато в тях се предвижда издаването на такъв акт.

Видове   данъчни   норми

:1.С   оглед   на   съдържащите   в   тях   правила-забраняващи, 

оправомощаващи, задължаващи; 2.С оглед какви -материални, процесуални.
Данъчните норми са императивни

.

7.

Тълкуване на данъчноправните норми. Празноти в данъчните закони и 

начини на тяхното преодоляване.

Данъчните   закони   трябва   да   бъдат   ясни   и   непротиворечиви.   Дан.закон   не   трябва   да 
създава   възможност   за   колебание   в   правоприложителите.   Но   дан.закон   като   всяко 
човешко   творение   може   да   бъде   непълен,   неясен,   дори   противоречив.   /напр.ЗДДС/ 
Правоприложителят на дан.закон може да откаже да разгледа и реши конкретен случай, 
заради   неясноти   и   противоречия   на   дан.правни   норми.   Нещо   повече-приложителят 
трябва   да   реши   въпроса   точно   чрез   тази   неясна   норма,   с   помощта   на   тълкуване   на 
данъчно правната норма. Тълкуването на дан.закон е мисловна дейност, в заключение на 
която   законът   трябва   да   се   приложи   /от   дан.служител,   съдилищата/.   Те   следва   да 
установят   волята   на   законодателя,   която   е   изразена   в   правната   норма,   т.е.   да   се 
установи точния смисъл на данъчната норма. Източници на тълкуване на дан.закон могат 
да бъдат науката, съдебната практика, законодателят, данъчната администрация и др.
1.   Научното   тълкуване   няма   задължителен   характер   и   стойността   и   значимостта   му 
произтичат от това, доколко то е обосновано и подкрепено с научни аргументи, за да има 
морална сила, то трябва да бъде логично, убедително и ясно;  2. Съдът тълкува правната 
норма   при   приложението   и   –   съдът   създава   съдебна   практика   при   приложение   на 
данъчната норма при спорове и обжалвания. Това тълкуване не е задължително само за 
страните и за конкретния случай;
3. Тълкуване от данъчната администрация - специализиран орган, който прилага данъчно 
правната норма ежедневно. Това тълкуване се използва най-често. Дан.администрация е 
изградена на централизиран принцип. Разпорежданията са задължителни отгоре надолу. 
Това   се   отнася   и   по   повод   тълкуването   на   дан.пр.норма.   Най-голяма   сила   имат 
тълкуванията   на   Директора   на   ГДА.   Тълкуванията   вътре   в   системата   на 
дан.администрация  не  са   задължителни   за  гражданите  и  съдилищата,   но  чрез  тях  се 
решават   въпроси,   свързани   с   всички   данъкоплатци.   Затова   е   целесъобразно 
дан.администрация   да   публикува   тази   практика,   за   да   се   запознаят   гражданите   със 
служебните   мнения   по   тълкуването   на   спорни   въпроси,   но   опитите   за   оповестяване 
засега   са   епизодични;     4.   Данъчни   закони   се   тълкуват   и   от   ВАС,   във   връзка   с 
касационното обжалване на дан.актове. Тълкуването на общите забрани е задължително 
за   всички,   включително   за   съдилищата   и   органите   на   дан.администрация.  Според 
резултатите тълкуването може да бъде – ограничително, разширително и тълкуване по 
аналогия. Поради специфичността на дан.пр.норми, разширителното тълкуване може да 
разшири дан.основа, а така се засягат интересите на данъкоплатеца. Привърженици на 
това   тълкуване   са   фискалистите.Те   смятат,   че   държавата   има   суверенитет   сама   да 
решава, а нуждите на държавата от пари са неотложни. Антифискалистите твърдят, че 

7

частната   собственост   е   неприкосновена,   а   данъкът   принудително   ограничава 
конституционно установени права на хората чрез изземване. Затова всички дан.пр.норми 
следва да се тълкуват ограничено. Други смятат, че може да се допусне разширително 
тълкуване, само ако е в полза на данъкоплатеца.

  Данъчноправната норма следва да 

се   тълкува   така,   че   да   се   открие   истинския   и   смисъл.  

Затова   е   допустимо   и 

разширително тълкуване, но не трябва да се допуска чрез него да се разшири кръга на 
обектите   на   данъчно   облагане,   данъчната   основа,   субектите   които   са   данъчно 
задължени. Систематическото тълкуване изучава системното място на дадена норма или 
акт   в   системата   на   ДП   и   на   правото   въобще,   за   да   се   изясни   нейното   най-точно 
съдържание.  Това   тълкуване   има   ограничено   приложение,   поради   специфичността   на 
дан.пр.норми. Дан.закони, и особено тези, които въвеждат определен данък, са закони 
сами за себе си и трудно могат да бъдат сравнени със съдържанието на друг закон. По 
тази причина това тълкуване може да има приложение при тълкуване на незначителни 
елементи   на   данъчния   закон.  Тълкуване   по   аналогия   –   към   един   фактически   състав, 
непредвиден   в   правната   норма,   се   прилагат   последиците   от   друг   фактически   състав, 
предвиден в правната норма. При аналогията би трябвало да се говори за приложение по 
аналогия. 

Празноти в дан.закон и начини за преодоляването им – 

свежда се до това 

дали   е   допустимо   дан.закони   да   се   прилагат   по   аналогия.   Когато   вследствие   на 
тълкуването   приложителят   установи,   че   за   даден   случай   не   е   установено 
дан.задължение,   може   ли   той   по   пътя   на   сходството   да   реши,   че   е   възникнало 
дан.задължение за фактически състав /който не е предвиден в закона/ и да заключи по 
аналогия, че ако съществува дан.задължение за един друг случай, то ще възникне и за 
случаи, които са от същата категория. Изхождайки от принципа за законоустановеност на 
данъчните задължения, липсата на данъчно задължение установено със закон не може 
да бъде попълнена по друг начин освен пак чрез закон!. Има два вида непълноти: 1.Които 
са   свързани   с   неясното   определяне   на   особености,   било   на   субекта,   обекта   или   на 
размера   на   данъка;     2.Които   са   свързани   със   съществените   елементи   на   данъчното 
задължение-липсва субект, обект, начин на определяне на дан.задължение. При първия 
случай по пътя на разширителното тълкуване противоречията могат да се преодолеят, 
докато при втория случай става дума за тълкуване по аналогия. Възприема се, че каквото 
липсва  на дан.закон-тълкуването  не може  да  му го даде. Приложителят  на закона не 
може   да   установи   данъци   по   аналогия   и   не   е   компетентен   да   попълва   непълноти   в 
законите – това е работа на законодателя. В данъчното право аналогията е недопустима 
от гледна точка принципа на законоустановеност на данъците.

8. Правна същност на данъка. Данъчно правоотношение.

Освен като  обективно действащо право,  т.е.  като съвкупност  от правни  норми,  ДП се 
проявява   и   като   реализация   на   конкретен   правен   закон.  Данъчните   правоотношения 
могат да се разглеждат като обществени  данъчни отношения, отразени в дан.пр.норми. 
Като   вид   правни   отношения,   дан.пр.отношения   притежават   всички   общи   признаци   на 
правните отношения въобще. Както и другите пр.отношения, така и данъчните са вид 
обществени   пр.отношения,   които   протичат,   развиват   се,   отмират   и   се   унищожават,   в 
съответствие с правните норми. Данъчните пр.норми дават оценка на дан.пр.отношения, 
като определят правни рамки на правния закон на участниците в тези отношения. Именно 
реализацията на правния закон в рамките на  правните норми, дава юридически характер 
на   данъчните   правни   отношения.   Освен   общите   черти,   дан.пр.отн.   имат   и   някои 
специфични черти, които ги отличават от правните отношения в другите отрасли. Най-
общо специфичностите на дан.пр.отн. са във връзка със специфичното им предметно 
съдържание, във връзка с тяхната властническа организация, във връзка със санкциите и 
т.н   Предметно   съдържание   на   дан.пр.отн.-   обществени   отношения,   които   имат 
имуществен,   паричен   характер   /имуществения,   паричния   еквивалент   на   дан.пр.отн.   ги 
приближава до гражданските правоотношения, но разликата е, че в гр.пр.отн. се използва 
метода   на   равнопоставеност.   Специфична   особеност   на   дан.пр.отн.   е   тяхната 
властническа   организация.   Данъкът   се   установява   едностранно   от   държавата. 
Дан.пр.норма   е   юридическа   услуга   за   създаване   на   дан.пр.отн.   и   в   основата   на   това 

8

отношение   лежи   съществено   обществено   отношение.   Нормалното   развитие   на 
законодателния   процес   предполага   определени   обществени   отношения,   които 
съществуват на базата на определени регулатори /морални, етични и др./, в един момент 
се регулират от правото, т.е. да станат правоотношения. Ако този процес се сведе до 
дан.пр.отн.   възниква   въпроса-кои   са   тези   обществени   отн.,   които   са   съществували 
обективно   преди  дан.процес  да  ги  обхване.   Следва,   че  дан.обществено  отн.,   ако   има 
такова,   може   да   се   търси   и   реализира   само   в   рамките   на   дан.пр.норма,   на 
дан.правоотношение.   Т.е.   обществено   данъчно   правоотношение   възниква,   с 
възникването   на   данъчно   правоотношение,   с   приемането   на   закон.   Изводи   за 
дан.правоотношения:   1.   Парични   отношения,   свързани   с   разпределението   на 
националния   доход;   2.   Тези   отношения   са   резултат   от   прилагане   на   дан.пр.норми   – 
винаги   една   от   страните   е   Д   /чрез   орган   на   дан.администрация/;   3.Уредени   са   с 
властнически метод на правно регулиране; 4. По същество са публичноправни.
Данъчните   пр.отн. и държавната потребност от пари са двата обективни момента на 
данъчните   обществени   отношения.   Друга   особеност   на   дан.пр.отн.   е   във   връзка   с 
реализирането на права и задължения,   с технологията за формиране на фактическите 
състави. Става дума за особености на метода за власт и подчинение. Той се проявява по 
особен   начин   във   ФП.   Основен   юридически   факт   в   АП   е   акт,   издаван   от 
администрацията.   С   издадения   от   администрацията   акт   се   пораждат,   преобразуват   и 
прекратяват права и задължения.  Актовете, издадени от данъчната администрация не 
пораждат права и задължения. Данъчното задължение е задължение по закон. Актовете 
на   дан.администрация   са   констативни,   констатират   породеното   данъчно   задължение. 
Основен   принцип   на   дан.администрация   е   оперативната   самостоятелност,   а   на 
дан.органи – на обвързана компетентност.Данъчните органи само констатират, данъчното 
правоотношение   възниква   директно   от   реализиране   на   фактически   състав,   за 
реализирането на който обикновено не е необходимо издаване на акт.  Особености във 
връзка   с   изпълнение   на   правата   и   задълженията   и   налаганите   санкции   във   връзка   с 
неизпълнение   на   съответните   задължения  –   най-специфично   е   принудителното 
изпълнение   на   породеното   данъчни   задължение.   В   АП   органът,   който   издава   акта, 
определя   и   начина   на   изпълнение.   В   ДП   това   е   строго   регламентирано.   Тъй   като 
дан.пр.отношения имат имуществен характер, изпълнението на данъчното задължение 
се приближава до изпълнението на гражданско задължение. Затова и ДПК предвижда за 
неуредени   въпроси   във   връзка   с   изпълнението   на   дан.задължение   да   се   прилагат 
разпоредбите на ГПК.  Санкции при неизпълнение да дан.задължение – основна санкция 
в   ДП   е   глобата,   заедно   с   нея   се   предвиждат   и   гражданско-правни   последици-като 
компенсация за вреди, причинени на държавата.

9.

Пасивни данъчноправни субекти /еднолични и колективни/.

Пасивни данъчноправни субекти са лица и общности, които са такива на две основания: 
1.Защото   попадат   под   данъчния   суверенитет   на   държавата,   подвластни   са   на 
дан.суверенитет; 2.Защото данъчноправната норма им е възложила конкретно данъчно 
задължение. В  резултат на това дан.задължение те  стават длъжници  към  държавата. 
Подчинеността   на   пасивните   дан.субекти   на   данъчния   суверенитет   на   държавата 
означава,   че   тези   субекти   попадат   под   определен   данъчен   режим.   Този   режим   е 
определен   от   държавата   и   тези   субекти   трябва   да   се   съобразяват   и   да   действат   в 
рамките   на   него.   Пасивните   дан.субекти   са   конкретни   длъжници   за   конкретен   дълг,   с 
всички   произтичащи   от   това   правни   последици.   За   да   бъде   едно   лице   субект   на 
дан.пр.отношение, то трябва да притежава данъчна правоспособност. Последната е във 
връзка   с   правосубектността.   Правоспособността   е   правно   качество   на   субекта, 
изразяващо се в гарантираната от държавата възможност, лицето да бъде носител на 
права и задължения. Правоспособността се реализира по специфичен начин в ДП. По 
принцип   всички   правоспособни   лица   по   ГП   са   правоспособни   и   по   ДП.   Това   е   така, 
защото данъчната правоспособност е по-широка от гражданската, т.е. има определени 
лица или категории, които не са правоспособни по ГП, а по ДП. При колективните правни 
субекти – за да може един колективен правен субект да е правоспособен в ГП, трябва да 

9

има   статут   на   ЮЛ.   В   ДП   са   правоспособни   и   общности   от   лица,   които   в   ГП   не   са 
правоспособни   /пример-гражданското   дружество/.   Данъчно   правоспособни   са   и 
неперсонифицираните   дружества.   ЗКПО-неперсонифицирано   лице   се   счита   за   ЮЛ   по 
същия закон. Чл.18 ал.2 ДПК приравнява неперсонифицраните дружества на ЮЛ - по 
отношение на дан.регистрация, дан.облагане, събиране на вземанията и обжалване.  

В 

ГП и ДП правоспособността възниква  за ФЛ

 от тяхното раждане до тяхната смърт. 

За 

ЮЛ тя възниква от регистрацията   и трае до прекратяването им.

  Условно казано 

дан.правоспособност продължава до 10 години след смъртта на лицето или ЮЛ-давност; 
данъчно   досие.   В   ДП   има   особености   за   възникване   и   прекратяване   на 
неперсонифицирани общности. Тяхната правоспособност възниква с осъществяване на 
първия юридически състав, което е предпоставка за плащане на данък. Прекратяването 
на тези общности е когато нямат реализирани предпоставки за плащане на данък. За да 
може един правен субект да реализира своите права и задължения, лицето трябва да 
бъде дееспособно  – навършило  18год., да  преценява действията и постъпките си, да 
поема задължения. В ДП лицето трябва да е навършило 18год. В ГП се допуска лица на 
16г. да заемат определени длъжности /с разрешение на Инспекцията на труда/, а дори и 
деца да работят /кино,телевизия/. Обикновено такива данъчни декларации се зачитат.
Данъчните субекти в дан.закони се делят на  местни и чуждестранни лица.  Няма една 
обща норма, която ясно и категорично да ги разграничава. В момента този въпрос се 
решава   за   всеки   данък   поотделно.   Общото   е,   че   ДП   не   се   интересува   от   пол   и 
административна принадлежност на дадено лице към една или друга държава, а по-скоро 
от икономическите последици от дейността на това лице. Практическия смисъл на това 
деление е, че местните лица по дан.закони плащат данъци за приходите от източници в 
Б-я и чужбина.Независимо къде е източника, данъкът се плаща тук. Чуждестранните лица 
плащат данък само за източници на доходи в България.  

ЗОДФЛ /закон за облагане с 

данък   физ.лица/-   Критерии:

  1.Постоянното   или   преимуществено   пребиваване; 

2.Пребиваване   на   лицето   за   определен   сбор   календарни   дни.     1.Местно   лице 
-гражданството е без значение   2.Лицето да е живяло в Б-я 183 дни през 12-месечен 
период.
За ЮЛ се приема: 1.Мястото на регистрация, без значение кои са съдружниците;
2.Мястото на стопанска дейност.

10.

Представителство между субектите в данъчното право.

Данъчните   субекти,   които   са   дееспособни,   могат   да   действат   лично   или   чрез   свой 
представител. За представителство в правото се говори винаги, когато има създадена 
правна   възможност   едно   лице   да   действа   от   името   на   друго,   като   правни   последици 
пряко или косвено постъпват за представляваното лице. Представителството е институт 
та   ГП,   но   както   и   други   ГП   институти,   в  ДП   представителството   се   проявява   с   някои 
специфични особености. В ДП представителството се използва по-широко отколкото в 
ГП, тъй като в интерес на държавата е предвидените действия в данъчните закони да 
бъдат извършени и в крайна сметка предвидените суми да постъпят в бюджета. Данъчно 
задълженото лице трябва да изпълни предвидените в закона действия, дори да е болен, 
да   отсъства   или   по   др.причини.   Освен   това   за   действията,   предвидени   в  закона   има 
точно определени срокове и те трябва да бъдат извършени в рамките на тези срокове. В 
помощ на данъчно задълженото лице е представителството. Затова в ДП действията на 
представителя са необходими. Както в ГП, така и в ДП представителството може да бъде 
законно и договорно. И в двата случая представителя е длъжен да действа в рамките на 
закона.   В   ГП   ако   не   бъдат   извършени   тези   действия,   представителя   се   санкционира. 
Действията   на   представителя   са   необходими   поради   държавен   интерес.   В   ДП 
представителят действа и в свой интерес. Както в ГП, така и в ДП, недееспособни по 
закон   лица   се   представляват   от   законните   им   представители;   непълнолетните   -от 
родители или настойници. Във всички случаи, когато според закона едно лице действа от 
името и за сметка на друго лице, така е задължително да се действа и в ДП. И в ДП 
колективните   субекти   се   представляват   от   лицата,   които   според   вътрешните   им 
устройствени   правила   трябва   да   ги   представляват   –   управители,   изпълнителни 

10