Пенсионното осигуряване в България

У нас развитието на пенсионното осигуряване протича през три големи етапа, 

които най-общо можем да характеризираме така:

Първи:    от   1889   до   1949   г.   В   този   етап   то   се   ръководи   от   практиката   и 

принципите   на   класическите   осигурителни   системи,   изграждани   във   Франция, 

Германия и Белгия;

Втори:  от 1949 до 1990 г. В този период нашата осигурителна практика силно 

се влияе от тогавашното съветско законодателство. Премахват се диференцираните по 

рискове осигуровки и се създава един общ фонд, който се грижи за обезщетяването на 

всички възникнали осигурителни рискове.;

Трети:   след 1990 г. Започват реформи с цел да се доближи нашата социално-

осигурителна система към принципите, изградени от Бисмарковия модел. С влизането в 

сила през 2000 г. на Кодекса за задължително обществено осигуряване, пенсионното 

осигуряване се поставя на триколонна основа, като се дава възможност за включване в 

системата и на частни осигурители.

Първият етап на българското пенсионно осигуряване започва да функционира с 

приемането на следните закони:

•

Закон за пенсиите на учителите от 28.12.1888 г.;

•

Закон за пенсиите на министрите в оставка от 16.12.1889г.;

•

Закон за пенсиите и временните помощи на свещениците от 16.12.1889 г.;

•

Закон за пенсиите на военните лица и чиновниците във военното ведомство 

от 15.12.1890 г.;

•

Закон   за   пенсиите   на   чиновниците   и   служащите   към   гражданското 

ведомство от 14.12.1891 г.;

•

Закон за пенсиите на служителите при изборните учреждения от 21.05.1915 

г.

На базата на тези закони през 1891 г. се създава Граждански пенсионен фонд, 

чиято задача е да управлява събраните средства на учителите и държавните служители 

и да отпуска пенсии в зависимост от условията на закона по който се пенсионират 

отделните лица. Приходите във фонда са от държавна субсидия и удръжки в размер на 

5%     от   заплатите   на   лицата.   Едновременно   с   гражданския   фонд,   се   създават   и 

пенсионните фондове на военните и свещениците, а през 1915 г. – и пенсионния фонд 

на служителите в изборните учреждения. През 1921 г. от всички тях се формира един 

общ   фонд   “Пенсии   за   изслужено   време”   на   държавните   служители,   по   който   от 

насъбраните   средства   се   отпускат   пенсии   за   старост   и   пенсии   за   наследниците   на 

починали лица. Фондът управлява значителна сума парични средства и от около 16 000 

пенсии през 1922 г. достига до изплащането на около 50 000 пенсии през 1941 г. 

На   01.07.1924   г.   влиза   в   сила   “Закон   за   обществените   осигуровки”,   който 

обхваща   осигуряването   на   работниците   и   служителите   в   частния   сектор.   За 

управлението на ресурсите по техните осигуровки се грижи Института за обществено 

осигуряване. За пръв път у нас се създава закон за осигуряване, който има по-широка 

основа, както по отношение на осигурените лица, така и по отношение на рисковете 

срещу които те са осигурени.

До   1946   г.   двата   фонда   –   “Пенсии   за   изслужено   време”   и   “Обществено 

осигуряване” съществуват напълно самостоятелно. Това води до ощетяване на голям 

брой осигурени, тъй като за получаване на  пенсия от който и да е от двата фонда се 

изисква определен брой години трудов стаж само в този сектор (държавен или частен), 

а годините, отработени в другия сектор не се вземат под внимание. По този начин едно 

лице, работило през целия си трудоспособен период от живота, но преминавайки на 

работа от единия сектор в другия, може и да не получи пенсия по нито един от двата 

фонда,защото и на двете места поотделно няма изисквания по закон трудов стаж. Този 

недостатък се изчиства през 1946 г. с допълнения към двата закона, когато се въвежда 

“кумулацията” на трудовия стаж, т. е. взаимното зачитане на участията на лицата в 

двата сектора.

1

 Междувременно през годините възникват пенсионни осигуровки, които 

обхващат и други сфери на труда – Пенсионния фонд на служителите при БНБ от 1923 

г., Пенсионния фонд на работниците и миньорите при държавните мини от 1941 г., 

пенсионната осигуровка на занаятчиите за старост от 1941 г., пенсионни осигуровки на 

търговците от 1943 г. и пенсионната осигуровка на земеделските стопани, която през 

1946 г. обхваща и жените.

Като   характерни   черти   на   пенсионното   осигуряване   на   този   етап   от 

историческото му развитие в България можем да обобщим:

1.

Автономност на управлението;

2.

Финансова самостоятелност;

3.

Децентрализация по видове рискове;

1

 Кацаров, Ив. Обществено осигуряване на работниците и служителите, С. 1957 г., с. 100

4.

Фондово финансиране за сметка на набрани осигурителни вноски.

През 1949 г., със Закона за общественото осигуряване започва 

втория етап

 от 

развитието   на   социалното   осигуряване   у   нас.   Всички   самостоятелно   съществуващи 

дялове се обединяват в общия “Държавен институт за обществено осигуряване”. От 

1951  г.   влиза   в  сила   Кодексът   на   труда,   чийто   дял   ІІІ  законодателно   регламентира 

общественото   осигуряване   в   България.   Залага   се   уеднаквяване   в   режима   на 

пенсионното   осигуряване   на   работниците   и   служителите,   независимо   в   какъв   род 

предприятия или учреждения работят. 

Характерно   за   финансовата   организация   на   пенсионната   система   през   този 

период е, че осигурените лица са освободени от внасяне на осигуровки. Вноските за 

социално осигуряване се правят от работодателите и държавата (респ. нейния бюджет), 

а съответните осигурителни плащания се диференцират според категорията на труда на 

осигурените лица. Тези плащания в някои случаи, както видяхме по-горе, са твърде 

разточителни, а за някои лица съществуват и привилегировани режими. С течение на 

времето тези големи плащания, в комбинация с влошената демографска структура на 

населението и нарастналия брой пенсионери, оказват неблагоприятно влияние върху 

финансовото състояние на пенсионната система.

През този период, като характерни черти на българската пенсионна система 

могат да се обобщят:

1.

Централизация и обвързаност с държавния бюджет, което в евентуални 

периоди на превес на приходите над разходите може да доведе до преразпределение на 

средства за други цели;

2.

Обхващане на всички осигурителни рискове в една обща осигурителна 

система, с единна осигурителна вноска, в която тези осигурителни рискове се размиват;

3.

Широко   обхващане   на   нуждаещото   се   население,   но   и   допускане   на 

нерационално   високи   и   продължителни   пенсионни   плащания,   които   не   водят   до 

социална и икономическа ефективност;

4.

Отсъствие на възможност за избор на осигурителни форми.

След започналият през 1989 г. преход към пазарна икономика в нашата страна, 

започва   и  

последния   етап

  в   развитието   на   пенсионно   осигурителната   система   в 

Р.България. Той съвпада с прехода от плановоцентрализирана към пазарна икономика. 

Развитието на инфлационните процеси, нарастналата безработица и в следствие на нея 

промяна   в   съотношението   работещи-неработещи   (безработни   или   нетрудоспособни) 

дават   своето   отражение   и   в   следствие   на   тях   финансовото   състояние   на   системата 

критично   се   влошава.   За   приспособяване   на   страната   към   условията   на   пазарната 

икономика се налагат коренни промени в досегашната ситуация. В съответствие с тях 

започна и прехода при социалното осигуряване като цяло. Първата стъпка е отделянето 

на Фонд “Обществено осигуряване” от държавния бюджет през 1995 г. и формирането 

му като самостоятелна единица със собствено управление и бюджет. Втората и най-

важна стъпка в историята на нашето пенсионно осигуряване е приемането на Кодекса 

за   задължително   обществено   осигуряване.   С   неговото   приемане   се   премахва 

размиването между осигуряването и плащанията по различните рискове. През 2000 г. 

от един общ фонд “Обществено осигуряване” се преминава към фондове, обособени по 

съответния социален риск – фонд “Пенсии”, фонд “Общо заболяване и майчинство”, 

фонд “Трудова злополука” и т.н. Въвеждат се отделни ставки на осигуровките за всеки 

отделен риск и се регламентира един съвсем нов модел на осигуряване. Освен чисто 

публичното пенсионно осигуряване започват действие и два стълба на допълнително 

пенсионно   осигуряване   –   задължително   и   доброволно.   Целта   е   по-пълноценно 

обхващане на всички  възможности  за гарантиране  на по-висока пенсия  на лицата  в 

един бъдещ период, чрез използване и на пазарните възможности за възвръщаемост на 

частните пенсионни дружества.

Рискове, покривани от публичното пенсионно осигуряване 

1. Характеристика на неработоспособността

Основна предпоставка за съществуване на пенсионното осигуряване е трайната 

неработоспособност.   Работоспособността   е   присъща   на   човека   през   неговата 

работоспособна   възраст,   през   която   той   проявява   икономическа   активност.   Тя   се 

свързва с физическите и умствени способности на човека, съществува навсякъде и 

винаги само като способност на човека да работи, но той не я притежава през целия 

си живот. Причините за това са две: възрастта и влошеното здравословно състояние 

на организма. В началото и в края на своя живот, хората са лишени от способността 

да работят, намират се в т. нар. неработоспособна възраст и поради това се определят 

като неработоспособни. През периода на работоспособна възраст, настъпването на 

събития  като  болест,  злополука  и др. подобни внасят  смущения  в здравословното