ВЕЛИЧИЕТО НА НАЦИОНАЛНИЯ ДУХ
                                  ВЪВ ВАЗОВАТА ОДА „КОЧО”
                      /план – конспект за интерпретативно съчинение /
    

І – УВОД:
                  1. Социалната задача на цикъла.
                  2. Как Вазов осъществява епопейната дистанция?
                         = времевата отдалеченост и различията в ценностите на  
двете епохи – Възраждането и следосвобожденското време
                  3. Какво е мястото на одата в цикъла?

ІІ – ТЕЗА:
                   Възраждането ражда своите титани на мисълта и делото, но 
осъществяването   на   неговите   големи   задачи   и   цели   става   възможно, 
защото народът израства идейно да своите водачи и духовно съзрява за 
общия идеал – свободата. Така триадата „личност – народ – история” се 
превръща в основна философска концепция на целия цикъл, а народът – в 
главен герой и творец на историята. И ако в одите „Паисий” и „Раковски” 
той   не   присъства   –   масата   е   цел,   идеал   и   кумир,   в   името   на   когото 
личността   променя   историята,  ако   в  „Левски”  множеството  е  готово  да 
следва своя водач, ако в „Каблешков” народът, вече преодолял духовните 
последствия   от   робството,   е   прогледнал   и   реабилитиран,   то   в   „Кочо” 
отделният   човек   вече   е   постигнал   духовната   си   свобода   и   е   готов   на 
саможертва   в   името   на   народната.   Одата   носи   идеята   за   несломимия 
български дух и изключителния, граничещ с безумие, народен героизъм, 
въплътен в образа на Кочо.

ІІІ – АРГУМЕНТАЦИЯ:

1. Сливането   между   личност   и   народ   /индивидуален   – 

колективен подвиг. Ролята на заглавието и подзаглавието.

2. Героизъм – трагизъм в лирическото встъпление – ролята на 

антитезите:

                                      позор – слава
                                      безчестие – чест
                                      срам – геройство.
3. Абсурдността   и   изключителността   на   историческия   миг   / 

гняв – възторг/.

4. Изборът на перущенци пред лицето на смъртта – сакралното 

пространство на храма е противопоставено на робската земя 
около   храма;   топосният   контраст   изгражда   и   идейно   – 
нравствения   център;   границата   между   тези   две 
пространства /символно представена чрез зида, оградата/ е и 
граница   между   живота   и   смъртта,   достойнството   и 
унижението, „борба горда” и „падение”.