УНИВЕРСИТЕТ  ЗА  НАЦИОНАЛНО  И 

СВЕТОВНО СТОПАНСТВО

ЮРИДИЧЕСКИ ФАКУЛТЕТ

К У Р С О В А     Р А Б О Т А

По Вещно право

на тема

Съотношение между право на собственост и право на 

ползване. Разпределение на правомощията между 

собственика и ползвателя.

Изготвил:

       Проверил :

София

 :

Съдържание

I.Въведение.

II. Изложение.

1.

История и характеристика на правото на собственост и 

правото на ползване.

2.

 Правото на собственост и правото на ползване в 

съвременното право.

2.1. Понятие за правото на собственост

2.2. Съдържание на правото на собственост. Права и задължения на 
собственика.

2.3. Ограничения на правото на собственост.

2.4. Понятие за правото на ползване.

2.5. Съдържание на правото на ползване. Права и задължения на 
ползвателя.

3.  

Разграничение между правото на собственост и правото на 

ползване. Разпределение на правомощията между собственика 
и ползвателя.

III. Заключение.

IV. Използвана литература.

I. Въведение.

Предмет на настоящото изследване е съотношението между правото на собственост и 

правото на ползване. Разглеждайки ги първоначалмо поотделно, ще се стремим към максимална 
яснота в изясняването на основните им характеристики, за да достигнем до изводи относно 
разпределението на правомощията между собственика и ползвателя накрая. Главна цел ще бъде 
откриване на допирните им точки и открояване на разграничителните им критерии.

Правото на собственост е централен  институт в системата на вещните права, нормите на 

който отразяват и едновременно укрепват съществуващия  в държавата социално­икономически 
строй  и доминиращите обществени отношения в него. Често дори за това доколко една държава 
е правова се преценява според това дали я има и до каква степен е защитена собствеността. То 
до определена степен предопределя всички други институти на частното право. Така е, защото 
правото на собственост дава юридическа санкция на основните производствени отношения в 
обществото.

Правото на собственост съществува в една или друга форма почти през цялата история 

на човечеството. Появява се дори много по­рано, отколкото се е зародила самата държавност. 
Още   в   древността,   когато   е   трябвало   да   бъде   разпределена   плячката   между   воюващите   се 
появява и собствеността над нея. В продължение на много векове правото на собственост се е 
променя, преобразува и усъвършенства. 

В   наши   дни  въпросите  за   правото   на   собственост  и   правото   на   ползване  са   добре 

проучени  .  Имуществените отношения са  изцяло  уредени от гражданското право.  Правото на 
собственост  спада към, т.нар. ‘’пълни вещни права’’ и дава най­пълна власт върху опредлена 
вещ, докато правото на ползване се причислява към „ограничените вещни права“. Собственикът 
непосредствено  и независимо може да владее,  да ползва и да се разпорежда със своя вещ. 

Съдържанието  на   правото   на   собственост  се   разкрива  благодарение   на   отношенията   на 
собственика   с  други   лица,   несобственици,какъвто   именно   е   и   ползвателя,   и   връзките, 
произтичащи   от   тях  по  отношение   имуществото   на   първия,     в  процеса   на  потребление, 
производство  и   замяна.  Правото   на   собственост  заема  такова   господстващо  положение  в 
системата  всички  други  вещни права  , че те се явяват производни от него.  Производно от 
собствеността право е и правото на ползване.  То принадлежи на системата от т.нар.   ‘’вещни 
права върху чужда вещ’’и е със значително по­стеснен кръг от правомощия в сравнение с този 
на собствеността. Носителят на ограничено вещно право може да упражнява или само някои от 
правомощията (владение и ползване)  , или пък да ги упражнява в ограничен обем. Ползвателят 
може да ползва веща само съобразно предназначението и , без да я променя съществено

По­подробно в изложението ще бъдат разгледани режимите на правото на собственост и 

на правото на ползване и съотношението между тях, явяващо се цел на настоящата курсова 
работа.

II. Изложение.

1.

.

История и на правото на собственост и правото на ползване

Понятието за правото на собственост, а също така и понятието за собственост като цяло 

­ са едни от най­старите юридически понятия. Във връзка с това, именно, за да бъде постигната 
пълнота и изчерпателност при разглеждането на понятието за правото на собственост следва да 
се изходи от историческите му начала, като се разгледа възникването и развитието му в ранните 
векове на света.  Още в древен Вавилон по време на царуването на цар Хамурапи (1792 ­ 1750 
GG BC) е създадена и първата колекция от закони, благодарение на които частната собственост 
достига  високо ниво. Един от основните  и фундаментални  исторически  източници, от които 
черпи знания и правото днес , е римското право. В основата ,на което са залегнати законите от 
XII таблици, изписани върху 12 дървени дъски и изложени на централния площад в Рим.

В   началните   етапи   на   развитието   на   римската   собственост   собствеността   била 

колективна. Преходна форма в разлагането към индивидуално частна била колективната родова 
собственост,   състояща   се   в   преминаването   на   недвижимо   имущество     към   фамилната 
собственост на отделни фамилии. Проф. Михайл Андреев смята, че по времето на Дванадесетте 
таблици фамилната собственост  продължава да съществува, но тя претърпява промени, които я 
приближават   повече   до   индивидуална   частна   собственост.   Още   по   това   време   правото   на 
собственост се е смятало   като пълна власт – отношение на господство между собственика и 
принадлежащата му вещ. 

Както в римското право , така и днес, за разлика от собствеността, всички права върху 

чужда   вещ   били   ограничени   по   обем.  Според   Юстиниановото   право   личните   сервитути 
(плодоползване, употребление, обитаване и работата на роб )    били права върху чужда вещ, а 
поземлените сервитути били вещни права, свързани с определен недвижим имот. Най­близо до 
днешното разбиране за право на ползване стои плодоползването. Според Паул то било: „право 
да   се   употребява   вещта   на   другиго   без   да   се   използват   нейните   плодове,   без   да   се   засяга 
субстанцията и /usus fructus est ius rebus utendi frudendi salva rerum substantie/ “. Д.7.1.1.

Понеже не трябвало да засяга субстанцията на вещта , то не могло да се учредява върху 

потребими   вещи.  

1

  Това   станало     възможно   по­късно   с   възникването   на,   т.нар.   квази 

плодоползване /quasi ususfructus/, където лицето, на което е учредено правото на ползване върху 
потребими вещи, придобивал право на собственост върху плодовете, но се задължавал след 
прекратяването на плодоползването да върне вещи от същото количество и качество.

По­късно   с   реципирането   на   риското   право   целта   на   правото   на   ползване,   неговата 

икономическа функция , се свежда до възможността на ползвателя на чужда вещ да придобива 
плодовете от нея, като стане техен собственик – фигура близка до днешния договор за аренда.

2.

Правото на собственост и правото на ползване в

.

съвременното право

2.1.

Понятие за правото на собственост.

В съвременното ни законодателство , след отмяната на чл.29 на ЗИСС, липсва легална 

дефиниция за правото на собственост. За да достигнем максимална пълнота  и задълбоченост 
при изследването съдържанието и да достигнем ди конкретните му белези, чрез настоящия 
анализ ще разгледаме няколко теории относно същността му.

1.

 Андреев.М­ Римско частно право, С. 1962г., стр.196

Външни   препратки,   от   които   бихме   могли   да   почерпим   информация   за   законовата 

характеристика   на  правото  на  собсвеност,   са  Френският  граждански кодекс и  Германският 
граждански   законник   /  Bürgerliches   Gesetzbuch/   ,   в   който   определението   за   правото   на 
собственост   се   съдържа   в   §   906   :   „Собственикът   на   една   вещ   може,   доколкото   това   не 
противоречи   на   закона   или   на   правата   на   трети   лица,   да   се   разпорежда   с   вещта   по   свое 
усмотрение   и   да   изключи   другите   лица   от   всякакво   въздействие   върху   нея.”   ,   също   и   в 
австрийския граждански кодекс в статии §353 и §254. 

Поради   характера   на   понятието   за   правотото   на   собственост,   неговата   богатост, 

многообразност   и   гъвкавост,   всички   опити   за   пълното   му   определяне   са   неуспешни   и 
недостатъчно изчерпателни.

Определението,   което   дава   от   проф.   П.Венедиков   набляга   на  негативната   страна  на 

правото   на   собственост   –   възможността   да   се   иска   от   трети   лица   да   се   въздържат   от 
въздействие. Но то не съдържа достатъчно белези, за да го открои от останалите субективни 
вещни   права.   По­пълно   правото   на   собственост   е   характеризирано   с   твърдението   на 
проф.Витали Таджер: “правото на собственост е призната и гарантирана от закона възможност 
на едно лице да има непосредствена власт /господство, поведение/ по отношение на определена 
вещ за задоволяване на интересите си и да иска от всички други лица да се въздържат от 
въздействие спрямо нея, доколкото законът или правата на трети лица допуска това.” 

1

  Въпреки 

високата си степен на обобщеност, това определение е твърде абстрактно и трудно би могло да