„Покръстването на българите и свободата на избора”

(историко-философско есе)

Покръстването на българския народ от хан Борис е политически акт, който го прави най-

ухажваната   личност,   за   неговото   време.   С   изключителната   си   дипломация   и   умелото 
използване   на   съперничеството   между   двата   християнски   центъра,   той   постига   на   пръв 
поглед непосилна задача – автономна българска църква. 

Основната задача на всички български владетели от крумовата династия е постигане 

единството на българския народ. Княз Борис осъзнава, че за да може да се нарече един народ 
–нация,   трябва   да   съществуват   един   език,   една   религия   и   един   владетел,   които   да   ги 
обединяват. Приемането на християнството е един логичен акт, в стремежа на хановете да 
обединят двата народа. Друга не по-малко важна причина е, че една езическа държава не 
може да стои наравно със цяла християнска Европа. След като почти целия континент е бил 
под властта на една от двете църкви, то покръстването явно е бил съвсем естествено стечение 
на обстоятелствата. Дилемата, която е стояла пред княз Борис е към коя от двете църкви да се 
обърне. 

Като имаме предвид стремежа на България да се превърне в независим политически и 

военен фактор в Европа, явно доктрината на папоцезаризъм, която Рим споделя, не отговаря 
на поетия от България курс. От друга страна, схващането на папата, че Рим е единствения 
върховен християнски център, също не изглежда особено примамлив за Борис. Въпреки това, 
трябва да знаем, че покръстването на българите е било от изключителна важност и за Рим, и 
за Константинопол. В резултат на това, двете страни са били склонни да направят известни 
отстъпки, в името на целта, която е стояла пред тях – политическо и религиозно влияние на 
стратегически важния Балкански полуостров, покръстването на огромните славянски маси. 
Перспективата България да стане подвластна на Рим, означавало че България си спечелва 
един вечен враг в съседство – при това една от най-силните държави – Византия. Явно всичко 
накланя везните в полза на Византия. 

Притесненията на княз Борис произтичат от уклончивите отговори на Константинопол, 

по   въпроса   за   евентуална   автономна   българска   екзархия.   Това   показало   на   Борис,   че 
василевса явно цели да превърне България в сателитна държава на империята. Това вероятно 
е бил мотива на българския владетел, първоначално да се обърне към Рим. От своя страна 
Рим   привидно   се   съгласява   да   даде   самостоятелност   на   българската   църква,   но   отхвърля 
всички   предложени   от   Борис   кандидатури   за   архиерей,   като   от   своя   страна   предлага 
личности,   които   явно   ще   наложат   римското   влияние   в   живота   на   българите.   Немското 
духовенство от своя страна е крайно несъгласно България да получи автономност, тъй-като 
това би нарушило хегемонията, която немския владетел налагал, при отсъствието на силна 
личност  в Рим.   В този момента  на безизходица,  когато Борис явно вижда, че Рим няма 
намерение   да   отстъпи,   решението   само   идва   при   българския   владетел.   Византия   обявява 
война на новопокръстената от Рим - България. Губейки войната, княз Борис е принуден да 
покръсти   отново   българите   като   този   път   избере   православната   вяра.   От   своя   страна, 
Византия също прави отстъпки от позициите си, които са добре дошли за българите. Този акт 
явно е породен от страха на василевса, че папата ще спечели толкова силен съюзник като 
България и то в непосредствена близост до собствените си територии. Така в стремежа си да 
удовлетвори   българския   владетел,   Константинопол   предлага   отлични   условия   за 
понататъшния възход на държавата и огромното и териториално разширение. 

Така лавирайки и умело използвайки противопоставянето на двата духовни центъра на 

християнството, Борис постига невероятен успех и автономията на младата българска църква 
е въпрос само на време. България вече има своя авто-кефална църква, начело на която стои 
човек   посочен   от   княза   и   верен   нему.   Българският   църковен   въпрос   е   първият   повод   за 
тотално противоборство на двата центъра.  

Емил Табаков, XIIг клас