Льос
Льосът (от нем. език) представлява пореста, финозърнеста,
неслоеста, слабо споена скала, състояща се от частици прах, глина и пясък
със значително съдържание на кварц и калциев карбонат. Предполага се, че
има глацио-еоличен произход. Различават се типичен льос, склонов, езерен
и деградирал льос, млад и стар.
В България морфоскулптурата на значителна част от територията на
Северна България е обусловена от наличието на льосова покривка.
Образуването й през плейстоцена е довело до фосилизиране на по-стария
релеф. Льосовият комплекс в България е част от Долнодунавската льосова
област (Минков, 1968). Това е най-южно отложената льосова формация в
Европа.
Изследването на закономерностите в разпространението, състава и
структурата на льосовата покривка е било предмет на многобройни научни
изследвания на геоморфолози, геолози и почвоведи. Най-голям принос за
изследването на льоса имат геоморфолозите Гунчев (1935), Гълъбов (1946),
Яранов (1956), Мишев (1959), Благоева (1968) и др.
По отношение на възрастта на льоса в България са изказани различни
схващания и хипотези. Според Гунчев (1935), льосът е отложен през рис и
вюрм. Други автори (Гълъбов, 1946; Яранов, 1956; Мишев, 1959;
Михайлов, 1961) считат, че льосът има вюрмска възраст. Минков (1968)
пък застъпва по-ралично мнение, като възприема, че льосоотлагането е
започнало през миндел и е продължило през рис и вюрм.
Въпросът за генезиса на льоса също е спорен. Съществуват няколко
теории – еолична, алувиална и лимнична. Според Гунчев (1935), Гълъбов
(1946), Яранов (1956), Минков (1968) и др. льосовите частици са били
пренасяни от преобладаващите северни и североизточни ветрове в
периферията на континенталния ледник в Европа. За подхранваща
провинция са служили флувиоглациалните наслаги разположени около
тялото на ледника и в подножието на Карпатите, а акумулацията на
частиците се е осъществявала на стотици и хиляди километри от
подхранващите провинции.