Екзистенциалната философия и смисълът на живота.
У В ОД
Екзистенциализмът е една от най-значимите буржоазни философии на
Запад. Заедно с „философията на живота”, екзистенциализма си остава
доминираща философия не само от 50-те и 60-те години, но и в наше време.
Наред с рационалните моменти и елементи, не трябва да се изпускат и
определени песимистични и рационалистични варианти във философията на
екзистенциализма. Паралелно с това определено трябва да се подчертае, че
някои негови представители застават на позициите и представляват своего рода
разновидност на субективния идеализъм.
1. ВЪЗНИКВАНЕ НА ЕКЗИСТЕНЦИАЛИЗМА
Екзистенциализмът възниква в навечерието на Първата световна война. Много
автори считат, че той се появява за първи път в Русия и основни негови представители
са Лев Шестов, Николай Бердев и др. След Русия се разпространява в Германия, където
негови основни представители стават: Карл Ясперс, Мартин Хайдегер и др.
Появата на екзистенциализмът не е случайна. Тя е свързана с дълбоката криза в
обществото, която силно се изостря в началото и края на Първата световна война. Не
случайно първите произведения на екзистенциализма се появяват в Германия, която
участва най-активно във войната и изпитва най-силно нейната разруха. Това е и периода
на октомврийската революция в Русия.
На фона на тези катаклизми в човешката история, в някои среди на
интелигенцията се пораждат настроения на песимизъм, потиснатост и отчаяние и
други, породени от световните събития по онова време. В такава именно обстановка
много философи поствят в своите произведения проблемите на живота и смъртта.
Всичко това намира отражение в първите произведения на екзистенциализма, между
които са: 'Психология на мирогледите' (1919) на Яспер и 'Битие и време' (1927) на
Хайдегер.
Опустошителния характер на Втората световна доведе до разпространението на
екзистенциализма във Франция, която става негова втора родина (Габриел Марсел,
Жан-Пол Сартр), Испания (Хосе Ортега и Гасет), Италия и други. По-късно
екзистенциализмът напуска Европа и се разпространява в САЩ и Латинска Америка.
Като най-значимо философско направление екзистенциализмът се разделя на две
разновидности: Религиозен и Атеистичен екзистенциализъм.
Главни представители на религиозния екзистенциализъм са философите: Ясперс,
Марсел Бердяев, Лев Шестов и др.
Към атеистичните представители спадат Жан-Пол Сартр, Албер Камю, Морис
Мерло-Понти, Хайдигер и др.
Като философия, екзистенциализмът надхвърля собствените си рамки и
прониква дълбоко в Западното общество, в неговата литература и изкуство, завладява
радиото, телевизията и другите комуникации, етиката и естетиката, психологията,
социологията и т.н. Най-широко влияние има сред представителите на художествената
интелигенция и младите хора, изпитали на гърба си ужасите на първата и втората
световни войни, фашисткия ред в Германия и появяващите се тоталитарни общества в
Източна Европа.
Основната цел, която си поставя екзистенциализмът в този период на човешката
история е да обясни ролята и смисъла на човека в условията на тежки исторически
изпитания и критически ситуации.
Наименованието „екзистенциализъм” произхожда от латинската дума
„екзистенция”, което означава „съществуване”, начин на битие на човешката личност. В
това си значение, терминът за пръв път се използва от философа Сьорев Киркегор (1813
– 1955 г.). основните произведения на този датски философ са: „Или – или” (1843),
„Страх и трепет” (1843), „Понятието страх” (1844), „Болестта на страха” (1849).
Основното разбиране на Киркегор и приемането на страха – не като случайна слабост
или недостатък, от който човек може лесно да се освободи, а като средство, което го
освобождава и откъсва от плена на безсмисленото всекидневно съществуване.
За предшественици на екзистенциализма се смятат Шопенхауер и Ницше.
Артур Шопенхауер (1788 – 1860 г.) е немски философ. Той е бил преподавател по
философия в Берлинския университет, преподавал е философия и във Франкфурт на
Майн. Основно произведение на Шопенхауер е „Светът като воля и представа” излязло
през 1819 год. Този философ придобива известност след революцията през 1848 година,
когато наплашената от революционния народ буржоазия тръгва по пътя на реакцията.
Другият представител и предшественик на екзистенциализма е немският
философ Фридрих Ницше (1844 – 1900 г.). Основните му произведения са: „Тъй рече
Заратурстра” (1883 – 91 г.), „Отвъд добро и зло” (1886 г.), „Волята за власт” (публ. 1906
г.).
Шопенхауер и Ницше, като основни представители на така наречената
„философия на живота” считат производността на материята и съзнанието, на
понятието обективно и субективно от понятието живот като нещо субективно, психично
и несъзнателно, което няма нищо общо с реалния живот с реалния живот и с неговите
закономерности, изучавани от науката. С всичко това те правят опит да се издигнат
както над материализма, така и над идеализма.
Непосредствен предшественик на екзистенциализма е немският философ Едмунд
Хусер (1859 – 1938 г.). Той е основател на така наречената феноменологическа школа в
Германия. Негови основни произведения са: „Логически изследвания” (1900 – 1901 г.),
„Кризата в европейските науки и транценденталната феноменология” (1954 г.), „Първа
философия” (1956 – 1959 г.). Феноменологическата школа обявява логическите форми
за някакво особено първоначално идеално битие, от което, с помощта на интуицията,
трябва да се изведат всички особености на материалната действителност.
Съвременният екзистенциализъм поставя в центъра на своето внимание важните
за всеки човешки индивид въпроси като: „Вина и отговорност”, „Решение и избор”,
„Живот и смърт” и др.
Екзистенциалистите търсят опора в индивидуалните човешки преживявания и
съсредоточават вниманието си върху проблема за духовната издръжливост на човека,
„забравен” и „захвърлен” в неконтролируемия „поток на събитията”. Те смятат, че
човекът е особено различно от другите видове битие, което изисква изключително
внимание. Според тях значението на това специфично битие или е забравено, или е
било подценявано в традиционната философия. Както древния Аристотел, така и за тях
човекът е единствената мярка за нещата.
К. Яснер също твърди, че човекът е източник и център на всичко съществуващо.
От неговото съществуване (екзистенция) той извежда всичко останало. При това
човешкото битие е абсурдно и парадоксално и се схваща като съвкупност от
преживяване и емоциални състояния.
За някои представители на екзистенциализма е характерен воинстващия им
агностицизъм. Разбира се, същите не отхвърлят открито науката. Но, според тях,
последната ни дава само полезни сведения за определен, практически успех. Същите
представители считат, че научната картина не може да има някакво обективно
съдържание, тъй като си служи само с определени символи и знаци, което представлява
субективно творчество. Ако при прагматиците истината е това, което е полезно за
човека, част от екзистенциалистите твърдят, че не всичко, което е полезно, може да бъде
истинско. Някои даже отиват към крайното, твърдейки, че това, което е полезно, не
може да бъде истинско.
Според екзистенциализма, науката черпи основанията си от съзнанието, нейните
изводи се обуславят от произволно избрани принципи. Научните открития не са
действително откриване на онова, което съществува вън, независимо от човека.
Данните на науката не са нищо друго освен условни знаци на непознаваемата същност
на света. Явленията и предметите не са някаква реалност, а някаква съвкупност от
знаци, чрез които свръх естественото (трансцеденцията) съобщава на вътрешното
(човешкото) мистичното (своята воля).
За екзистенциализма истината е винаги нещо неразбираемо. Да се говори за
точност, яснота, определеност, нагледност и други положения в науката е нищо друго
освен признак на човешко заблуждение. Колкото по-надълбоко вниква човек в
заобикалящия го свят, твърдят екзистенциалистите, толкова по-ясно се разкрива
неговата непознаваемост и неопределеност.
За екзистенциалистите битието е „непосредствено даденото”. Много от тях
(Хайдегер, Сартр, Мерло-Понти и др.) за описание на битието използват метода на
Хусерл, обособявайки като основна структура на съдържанието неговата насоченост
към нещо друго. Екзистенцията се свежда, според тях, до множество човешки
състояния като: страх, грижа, решителност и т.н. Нещо повече, човекът само в критични
ситуации може да прозре екзистенцията като основа на своето същество. Истината,
според екзистенциалистите, се разкрива не чрез логическото мислене, а с помощта на
интуицията.
Познанието, за тях, е виждане на феномените. При това феноменът е тъждествен
на явлението, на онова, което само се открива, т.е. което се разкрива на човек без
всякакви усилия, непосредствено чрез интуитивното виждане.
Светът, според екзистенциализма, е такъв, че не разумът, а напротив състоянието
на страх помага да се разбере неговата най-дълбока същност, да се разберат дълбинните
му състояния. Тревогата, отчаянието, страхът, неизвестността – ето кое, за тях,
пробужда човека от илюзиите и от лъжливото чувство за сигурност.
Както се вижда, тази философия, на пръв поглед, създава впечатлението, че има
за свой предмет действителната същност, екзистенцията, която в моменти на остри
завои и катаклизми в човешката история безспорно заслужава най-дълбоко внимание.
Но да се твърди, че обективните научни методи не представляват нищо, да се заличава