Как се появява нуждата от правото в човешкото общество, как правото възниква в него и как се развива, за 
да дойде до положението да бъде неговата фундаментална пружина?
За да си отговорим на този въпрос, нека си припомним повестта за Робинзон Крузо от Дефо.  Робинзон е 
изхвърлен след корабокрушение на непознат и пуст остров, където в началото живее напълно сам. При 
тази обстановка очевидно за него не може  да съществуват правни задължения, поради факта че те са по 
същината си явления на обществения живот. Единствените правила, които могат да бъдат в сила за човек 
отделен от хората и обществото, са правилата на морала и религията и те ще определят живота му, докато 
е сам.
Но ето идва и Петкан-новия човек внася нов елемент на острова, Робинзон вече има “общество”. Веднага 
се появяват и нови задължения. Но тези задължения между тях не са правни - те могат ,разбира се ,да си 
помагат в беда и болест, но тук ще важат повелите на моралното съзнание на всеки от тях, на тяхната 
съвест.
Какво би се получило обаче ,ако посегнат един другиму на живота си и какви отношения ще се създадат 
помежду им, ако посегнат на свободата си или на благата, придобити със собствен труд? Това положение 
не предполага вече само морални задължения между двамата, тук вече задължението на едната страна 
предопределя претенцията(искането) на другата-да се възстанови предишното положение в отношенията 
им, например да се върне отнетото. Претенциите и задълженията от този род не са произволни, те не 
апелират към чувството за човечност у всеки един, а са на основата на чисто рационални изисквания за 
справедливост, чиято цел е равновесието във взаимните отношения.Тези нови положения предпоставят у 
Робинзон и Петкан някакво първоначално съзнание за известни общи положения - принципи, които лежат в 
отношенията на хората, които живеят в общество; принципи, които уреждат обществените отношения на 
хората, като определят кое поведение е редно и кое не .
  Заложбата у човека да мисли естественоправно съвсем не е достатъчна, за да може да отсъжда върху 
правото безпогрешно във всички случи на живота. Появата на идеята за естественото право като 
съзнателен израз на човешкия дух идва в един по-късен момент от развитието на човека, когато той вече 
се е издигнал над сетивата си, за да наблюдава света независимо от тях.
Първоначално човек живее само със своята естественоправна заложба, той не знае нищо за правната 
уреденост на обществения живот на хората без тази заложба. Онова, което на пръв поглед оставя 
впечатлението за някакъв ред, в действителност не е нищо друго освен резултат от навика. Правният свят 
е пречупен през вложената у нас идея за естествено право и човек живее в отношенията си с другите под 
въздействието на това, неосъзнато. Едва по-късно човек започва да търси света, започва да наблюдава 
неговите правни уредби, отделно от своята първоначална идея за естественото право, която го е 
определяла по-рано. 
Когато потърсим да изясним същината на нормите, които уреждат взаимните отношения в обществото, 
стигаме до началата на справедливостта-тя отбелязва границата на свободата в сферата на действие на 
членовете на дадено общество, при която това общество става възможно с всичките взаимни отношения 
на своите членове.Чувството за справедливост или нагласите ,близки до това чувство са тези, които 
определят границите на свободата на отделния човек в неговите емпирични отношения, като са 
съобразени със безграничното разнообразие на интереси у всеки един. Същината на системата от норми, 
според принципа на справедливостта, винаги ще изразява този принцип като основно изискване към духа 
на човека. Същината на правото се определя от практическата необходимост взаимно да се ограничават 
сферите на свободата във взаимните отношения на хората. Несправедливо би било да се предостави 
неограничена свобода на когото и да било в отношенията му с другите. Естественото право ,разбрано като 
изискване на  справедливостта, забранява да навлизаме в чужда сфера на дейност. В първобитното 
общество тази сфера на дейност се определя най-вече от физическата личност на отделния индивид и от 
благата ,които е придобил със собствен труд, като тук може да влезе най-много и семейството на отделния 
човек, заедно с благата които са били придобити със собствения труд на отделните членове на 
семейството. В подкрепа на това, Жан-Жак Русо, в своето произведение “За обществения 
договор”,казва:“Най-старото и единствено природно общество е семейството. Но и там децата остават 
свързани с баща си само дотогава, докато имат нужда от него, за да се опазят…И ако продължават да са 
свързани, тогава ще бъде вече не по силата на природата,а по своя воля и самото семейство ще се 
задържа само по споразумение….така че семейството е, ако щете, първия образец на политическите 
общества: бащата е подобие на водач, народът- на децата…”
По-късно вече, когато историята на човечеството отбелязва по-напреднали форми на задружен(или 
обществен) живот, защитената сфера на отделния индивид се разширява, задълбочава. Достатъчно е 
само да се досетим каква огромна роля изиграва появата на договора в отношенията на хората в 
обществото, за да разберем мисълта за промените, които са настъпили във взаимните отношения на 
хората при определяне техните сфери на дейност, с оглед изискванията на справедливостта.
Принципите, които съставят основата на това естественоправно мислене, определят известен кръг от 
норми, които по своето естество стоят в близка връзка и с истинските морални норми, която връзка се 
определя от обстоятелството, че като уреждат постъпките на хората ,те все пак приемат хората като 
разумни същества и като същества, надарени със свободна воля.
Правната същина на тези норми се определя от тяхната характерна особеност, че дават основание на 
лицата ,към които се отнасят ,да искат изпълнението им от другите , а тези пък задължава да отговарят на 

1