Тема 1 Политическата мисъл на Древна Гърция и Древен Рим



Платон.   Идеалната   държава.   Класификация   на   видовете   държавни   уредби. 
Диалозите: „Държавата”, „Политикът” (или „Държавникът”), „Законите”.



Аристотел.   Зоон   Политикон.   Полисът   като   висша   форма   на   човешка 
асоциация.   „Политиката”   на   Аристотел   –   като   политическа   философия   и 
политическа социология. 



Учението на Цицерон за държавата (res publica) и качествата на rector civitatis 
(управителя на държавата).

Люлката на човешката цивилизаця – 

Древна Гърция и Древен Рим

 – стават основа и 

духовен пример за развитието на държавността и политичеките идеи през различни етапи 
на обществената еволюция. 

В продължение на векове диалозите на 

Платон

, живял от 

427 до 347 г. пр. Хр

., наред с 

Омировите поеми, са смятани за най-висша изява на древногръцкия дух. Той е не само 
голям   древногръцки   философ   от   класическата   епоха,   но   с   основание   е   определян   за 

създател на първата систематично изложена политическа теория

. 

Истинското име на Платон е Аристокъл

. Роден в аристократичен атински род, той 

получава блестящо литературно и научно образование. Огромно влияние върху мирогледа 
на бъдещия философ оказват идеите на неговия учител Сократ. Самият Платон през 357 г. 
пр. Хр започва да преподава в гимназиона, посветен на героя Академос, откъдето води 
своето начало и знаменитата  

Платонова „Академия”,

  в която той преподава до края на 

живота си. 

Отдал   се   изцяло   на   философско,   научно   и   литературно   творчество,   Платон   остава 

встрани   от   политическата   дейност,   към   която   по   правило   се   стремял   всеки   атинянин. 
Въпреки това самият той разказва, че „винаги е горял от желание за политическа дейност”. 
Според   него   истинското   занимание,   достойно   за   свободния   човек,   е   да   участва   в 
обществените работи. Младите хора от благородно потекло, които влизали в Сократовия 
кръг, нямали други амбиции, а и образованието, което получавали, имало за цел да ги 
подготви за това поприще. 

В   първите   си   диалози   –  

„Апология   на   Сократ”,   „Критор”,   „Протагор”

  и   др.   – 

Платон се придържа изцяло към метода на Сократ, представляващ оригинален метод на 
преподаване   –  

„майевтика”,   т.е.   изкуството   да   се   накара   умът   да   „роди”   чрез  

задаване на последователни въпроси (от гр. ма йево   - „акуширам”).  

  В по-късния си 

период, към който принадлежат  диалозите  

„Държавата”, „Пирът”, „Федон”

, Платон 

започва да излага собствените си възгледи чрез думите на своя учител, който е главен 

събеседник  в  творбите  му.  В този   зрял  период  се  оформят  Платоновата  метафизика   и 
теорията за формите или идеите – истинската същност на нещата, на които видимият свят 
е само отражение. В последните му диалози – 

„Париенид”, „Критий”, „Законите”

 – се 

разглеждат или космогоничните занимания на предсократиците, или образът на идеалния 
полис в най-малки подробности.

За политологичния анализ най-голям интерес представляват диалозите „Държавата”, 

„Политикът”и „Законите”. В тях Платон се стреми да разбере системата на всемира чрез 
теорията   на   идеита.   В   диалога   „Държавата”   Платон   дава   описание   на   съвършената, 
стабилната, най-добрата или  

идеалната държава

, която трябва да бъде точно копие на 

божествената форма или идея за държавата. В неговата философия за държавата иделаната 
държава   е   истинската,   съвършената   форма   на   държавата,а   съществуващите   видове 
държави   са   изродено   нейно   потомство.   Различните   съществуващи   форми   на   държавно 
управление се обясняват катоизродени копия на истинския модел или форма на идеалната 
държава, която е критерият за съвършенство. 

Държавата според Платон е практическо въплъщение на най-висшата идея – 

идеята за 

общото благо

. В едноименния диалог създаването на държавата се обосновава не с цел да 

се направи изключително щастлива една част от обществото, но по възможност да бъдат 
щастливи   всички   граждани.   Справедливостта   е   присъща   за   общество,   което   е   така 
изградено,   че   е   осигурено   общото   благо,   а   не   благото   на   отделни   групи   хора.   По 
аналогичен начин Платон дефинира и 

справедливите закони

 – „определени от разума” и 

установени в името на общото благо на цялата държава. 

Платон конструира идеалната държава като изхожда от съответстието, което според 

него   съществува   между  

Космоса,   държавата   и   човека

,   което   поражда   и   сходството 

между видовете държавни уредби и типовете хора. На трите части на човешката душа – 

разумна, яростна и въжделяваща

  – отговарят трите начала на държавата – 

управници, 

воини и производители

. Справедливостта се заключава в хармонията на тези три начала, 

произтичаща от обстоятелството, че всеки гражданин трябва да бъде използван за това 
дело, за което по природа е годен. 

Политическият   идеал   на   Платон(подобно   на   Сократ)   предполага   управление   на 

знаещите, мъдрите, т.нар. 

софокрация. 

Според него мъдрите трябва да водят и управляват, 

а невежите да се подчиняват. В „Държавата” Платон дава отговор и на най-важния за него 
въпрос   в   политиката   –  

„Кой   трбява   да   управлява?”.

  Отговорът   гласи,   че   трябва 

„философите да бъдат царе или царете философи”

. Под термина „философ” той има 

предвид   не   човек,   посветил   се   изцяло   на   търсенето   на   мъдростта,   а   човек   горд   с 
притежаването на мъдростта. Истински философи са тези, които обичат да наблюдават 
истината. Управленито на философите и дейстието на справедливи закони са две взаимно 
свързани начала, на които се основава идеалната държава. Така се стига до извода, че за 
древните   гърци   от   класическата   епоха   е   съществувало   сходство   между   понятията 

беззакони и безбожие, поради което вески полис се е стремял към обществения идеал, 
наречен 

евномия 

или хармония, добър ред, направляван от мъдростта. 

Според   Платон   идеалната   държава   може   да   получи   две   имена:   когато   между 

управляващите особено се отличава един мъж, начинът на управление се нарича 

царство 

(монархия);

  когато   властта   упражняват   мнозина   –  

аристокрация

.   Съществуващите 

разновидности на държавата той определя като отклонение от идеалната държава, нейна 
прогресираща   деградация,   изродени   копия   на   формата   или   идеята   за   държава,   В 
„Държавата”   тези   копия   са   описани   в   следния   ред   –  

тимокрация

  (или  

тимархия

), 

олигархия

,  

демокрация

  и  

тирания

,   като   между   тях   се   споменават   и   други   .   Платон 

класифицира видовете държавни уредби според господстващата ценност, основното благо 
в държавата. Държавните уредби произтичат от нравите в държавата, затова видовете хора 
трябва да са толкова колкото са и и държавните уредби. 

Първата   форма,   в   която   се   изражда   идеалната   държава,   е  

тимокрацията   или 

тимархията

. Тя стой най-близо до идеалната държава и в много отношеня е сходна с нея. 

Това   е   уредба,   в   която   се   сливат   добро   и   зло,   но   най-очевиден   при   нея   е   стремежът 
честолюбие   и   славолюбиепоради   господството   на   изпълнен   с   дързост   управник.   Тук 
Платон отнася критската и спартанската държавни уредби. Тимокрацията е честолюбиво 
управление, което често води до войни, а войната според Платон е „главен източник на 
частните   и   общесвтените   беди,   когато   се   води”.   Разстроена   от   войни   и   раздори, 
тимократичната държава е сменена в резултат от натрупването на значителни богатства у 
частните лица. Така конфликтът между добродетелта и парите разрушава тимокрацията. 
Преходът към олигархия е завършен, когато богатитте прокарат закон, който освобождава 
от обществена служба всички, чийто средства не са достатъчни за определената сума. Тази 
сума се налага със силата на оръжието, ако заплахите и изнудванията не дадат резултат.

Олигархията 

е държавна уредба, която зависи от имуществената оценка на хората  и 

при която управляват богатите, а бедните нямат никакво участие в управлението. Достъп 
до   институциите   на   властта   имат   само   онези   граждани,   които   разполагат   с   определн 
имуществен ценз. Олигархията е управление, изпълнено с много злини. Основно благо на 
олигархията е богатството. При нея на мястото на справедливи и честолюбиви хора идват 
алчните за богатство и обичащи парите. Злоупотребата с основното благо – богатството и 
ненаситната жажда към него водят до погубването на тази държавна уредба. 

На нейно място идва 

демокрацията

. Тя възниква, когато бедните победят. При нея 

най-често   държавните   длъжности   се   разпределят   чрез   жребий.   Тя   е   приятна   и 
разнообразна форма на управление, според Платон обаче тя не притежава необходимото 
компетентно управление. Основното благо на демокрацията е свободата. Но именно тази 
свобода в „несмесен  вид”, както се иразява Платон, води до гибелта  на демокрацията. 
Ненаситната   жажда   за   совбода   и   пренебрегването   на   другите   блага   изменят   това 
управление и водят до нуждата от тирания.